на нови неща, като пробождащата сабя — той погледна с възхита новата си рапира, която бе оставил встрани — и това, което каза на Чартифон за монтажа на топовете. На какво друго можеш да ни научиш?
„На твърде много неща“ — помисли си той. Имаше един учител, чийто любим ученик беше той и който беше любимият му учител. Учителят по история, който наистина бе необикновен учител. Повечето представители на университетското съсловие от средата на двадесети век се отнасяха към войната по същия начин, както техните викториански опоненти се отнасяха към секса — една от непристойните теми, за която благовъзпитаните хора не разговарят, сякаш ако не обръщаш внимание на нещо противно, то не съществува. Този човек беше съвсем различен. Онова, което се случваше в манастирските обители, общинските съвети, парламентите и заседателните зали беше от значение, но нищо не влизаше в сила, докато не бъдеше утвърдено на бойното поле. Затова той изтъкваше военните аспекти на историята пред първокурсника по теология Морисън от Пенсилвания. Затова вместо да изучава хомилетика, тълкуване на библейските текстове и методите на младежките организации, този първокурсник, а година по-късно вече второкурсник, четеше „Изкуството на войната“ от сър Чарлз Оман.
— Вижте, аз не мога да ви кажа как да правите оръжия като този револвер, който изстрелва шест куршума, или амуниции за него — започна той, след което се опита да обясни възможно най-опростено какво е серийно производство и машинна индустрия. Те го гледаха неразбиращо и учудено. — Мога да ви покажа някои неща, които да направите с онова, което имате. Например ние правим спирален нарез във вътрешността на цевта, за да придаде въртеливо движение на куршума около оста му. Такива оръжия стрелят по-скоростно, по-точно и по-надалеч от тези с гладка цев. Мога да ви покажа как да направите оръдие, което да бъде по-подвижно и да се зарежда и стреля много по-бързо от тези, които имате. И още нещо. — Той сподели, че никога не е виждал да тренират стрелба. — Имате много малко барут или огнено семе, както го наричате. Така ли е?
— Нямаме достатъчно огнено семе в целия Хостигос, за да заредим всички оръдия в този двор дори за един изстрел — призна Чартифон. — И няма как да намерим. Свещениците на Стифон са ни поставили под ембарго и не ни дават нищо, а изпращат талига след талига в Ностор.
— Искате да кажете, че получавате огнено семе от свещениците на Стифон? Не можете ли да си произвеждате сами?
Всички го изгледаха като побъркан.
— Никой освен свещениците на Стифон не може да прави огнено семе — обяви Ксентос. — Това имах предвид, когато ти казах, че Домът на Стифон разполага с огромна власт. Само те могат да го правят с помощта на Стифон и затова притежават огромна власт дори над Великите крале.
— Да ме прокълне Дралм!
Тези умни мошеници от Дома на Стифон наистина заслужаваха да бъдат уважавани. Това се казваше рекет. Нищо чудно, че „тук и сега“ бе разцепено на пет Велики кралства, а всяко от тях бе разделено между враждуващи принцове и дребни барончета. Домът на Стифон искаше да е така — добре беше за бизнеса. Много неща му станаха ясни. Ако например Домът на Стифон правеше и оръжията, това обясняваше защо малките огнестрелни оръжия бяха толкова добри и защо пречеха на развитието на артилерията. На Дома на Стифон не му трябваха кървави и разрушителни войни — не беше добре за бизнеса. Само войни, в които се харчи повечко огнено семе.
Нищо чудно, че лицата на всички в Хостигос бяха така угрижени. Знаеха, че са изправени пред унищожителна война. Той остави чашата и се разсмя.
— Смятате, че никой освен тези свещеници на Стифон не може да прави огнено семе? — Измежду присъстващите нямаше нито един, който да не бе посветен в истинската версия на неговата история. — Е, в моето време дори децата можеха да го правят. — Все пак деца, които бяха стигнали до гимназиалния курс по химия, поради което веднъж за малко да го изключат. — Мога да направя огнено семе ето тук, на тази маса.
Той напълни отново чашата си.
— Но, това е чудо! Само силата на Стифон… — промълви Ксентос.
— Стифон е голям мошеник! — заяви той. — Лъжлив бог, който има свещеници-мошеници. — Думите му притесниха Ксентос. Добър или лош, всеки бог си беше бог и за него не можеше да се говори по този начин. — Искате ли да видите как става? Митрон има всичко необходимо в амбулаторията си. Трябва ми сяра и селитра. — Митрон предписваше сяра и мед („тук и сега“ меласата не бе позната), а се смяташе, че селитрата охлажда кръвта. — Освен това въглен, хаванче и чукало, сито за брашно, съд за пресяване и везни. — Той взе една неизползвана чаша. — Това върши работа за смесване.
Всички го гледаха, сякаш му бяха израснали три глави, на всяка от които имаше по една златна корона.
— Хайде, човече! По-бързо! — викна Птосфес на Ксентос. — Донеси веднага всичко.
И принцът отметна глава назад и се разсмя — може би малко истерично, но Морисън за първи път го чуваше да се смее. Чартифон тресна с юмрук по масата.
— Ха, Гормот! — извика той. — Сега да видим кой кого!
Ксентос излезе от стаята. Морисън поиска пистолет и Птосфес измъкна един от сандъка зад гърба му. Беше зареден. Отвори барутника, изсипа съдържанието върху парче пергамент и го докосна със запалена треска. То обгори пергамента, което не биваше да прави, като остави твърде много чернилка. Стифон не бе честен производител на барут — слагаше прекалено много дървени въглища и недостатъчно селитра. Морисън отпи от чашата си. Селитрата бе седемдесет и пет процента, петнайсет въглен и десет сяра.
След малко Ксентос се върна, придружен от Митрон, който мъкнеше цяла кофа въглища, две глинени гърнета и останалите неща. Ксентос беше като замаян, а Митрон полагаше максимум усилия да не покаже уплахата си. Келвин му възложи да стрие селитрата в хаванчето. Сярата беше на прах. След малко половинпинтовата смес бе готова.
— Но това е само прах — възкликна разочарован Чартифон.
— Точно така. Сега трябва да се навлажни, да се омеси на тесто, да се пресова в калъп, да се изсуши и да се стрие. Не можем да свършим цялата работа тук. Но това ще избухне.
Докъм края на петнадесети век барутът представлявал нещо подобно — наричали го барут на прах. Бил използван дълго време за оръдията, след което започнали да използват барут на зърна за малките огнестрелни оръжия. Ами да, през 1588 година дукът на Медина-Сидония бил безкрайно щастлив, че барутът за Армадата бил на зърна, а не на прах. Той зареди пистолета с щипка от сместа, прицели се в една полуизгоряла цепеница в камината и натисна спусъка. Гръмна изстрел. Някой отвън изкрещя, затропаха стъпки и в залата се втурна страж с алебарда.
— Лорд Калван ни показва нещо — успокои го Птосфес. — Може да чуеш още изстрели. Никой да не се безпокои.
— Така — каза той, щом стражът излезе и затвори вратата. — Сега да видим как улучва. — Зареди отново, пъхна парченце плат и го подаде на Рила. — Стреляй първо ти. Това е велик момент в историята на Хостигос. Надявам се.
Тя свали ударника, прицели се в камината и натисна. Този път гърмът не беше толкова силен, но имаше изстрел. След това направиха опит с топче, което проникна на половин пръст в цепеницата. Всички се съгласиха, че е много добре. Залата се изпълни с дим и всички започнаха да кашлят, но никой не обръщаше внимание на това. Чартифон отиде до вратата и викна за още вино.
Рила го стисна в прегръдката си.
— Калван! Ти наистина успя!
— Но ти не изрече никаква молитва — заекна Митрон. — Ти просто направи огнено семе.
— Точно така. И скоро всеки просто ще прави огнено семе. Както се вари супа.
„А когато настъпи този ден — помисли си той, — свещениците на Стифон ще застанат отстрани на пътя и ще просят милостиня.“
Чартифон искаше да разбере кога могат да тръгнат срещу Ностор.
— Ще ни трябва повечко огнено семе, отколкото Калван може да направи върху тази маса — отвърна Птосфес. — Ще ни трябват селитра, сяра и въглен. Трябва да обучим хора да добиват сяра и селитра и да ги мелят и смесват. Трябват ни още много неща, които нямаме в момента, както и инструменти, за да ги направим. И никой друг не знае как, освен Калван. А той е сам.
