— Паралелна промяна на времето и раса от паралелни пътници във времето — отвърна Главният. — А това е самата Паравремева тайна!
II
Тази вечер в Тар-Хостигос пируваха. Цялата сутрин докарваха мучащи говеда и квичащи прасета, за да бъдат заклани във външния двор. Секирите сечаха дърва за горене, траповете за печене бяха почистени от последния пир, от избите бяха извадени бъчви вино. На Морисън му се искаше в мелниците за огнено семе да кипи толкова активна дейност, каквато кипеше в дворцовата пекарница и дворцовата кухня.
Целодневна продукция, изстреляна по дяволите. Сподели го с Рила.
— Но, Калван, всички са толкова щастливи! — Тя самата беше безкрайно щастлива. — И толкова много труд положиха.
Нямаше как да не го признае, а може би моралната удовлетвореност щеше да компенсира производствената загуба. А и наистина имаше какво да празнуват: цели сто фунта огнено семе с петдесет процента по-добро от това на Стифон, половината от което произведено през последните два дни.
— Толкова отдавна нито един от нас не е имал причина да е истински щастлив — добави тя. — Когато устройвахме пир, всеки бързаше да се напие по-бързо, за да не мисли за предстоящото. А сега то може би изобщо няма да ни сполети.
Всички бяха опиянени от стоте фунта черен барут. Най-много пет хиляди изстрела с аркебузи. Трябваше да произвеждат повече от двайсет и пет фунта дневно — поне стотина. Производството на селитра бе задоволително, а Митрон бе направил някои усъвършенствания в изпарителната фабрика и сярата бе предостатъчно. Бавеха ги смесването и калъпите, както и стриването на калъпите. Това изискваше повече техника, а нямаше достатъчно компетентни мъже, за да я измайсторят. Това означаваше спиране на работата и по другите неща.
Лафетите за новите олекотени оръдия. Железариите бяха изработили четири — засега от ковано желязо, разбира се, след като никой не умееше да лее желязо „тук и сега“, в това число и той. Тежаха само четиристотин фунта — същите като тези на Густав Адолф — и с четири коня първият завършен прототип се носеше заедно с кавалерията по всеки що-годе сносен път. Това малко оръдие го правеше по-щастлив от всичко друго — освен Рила естествено.
Надяваше се да успее да направи статични полеви лафети и за по-големите оръдия. Щяха да са нужни по осем коня на парче и нямаше да могат да се придвижват успоредно с кавалерията.
И тезгяхи за витлови нарези — дълги дървени рамки, в които цевта да бъде стегната със скоби, с дървени цилиндри, които да плъзгат във водачи въртящата се прорезна глава. Един оборот на четири стъпки — спомни си, че такава беше стъпката на пушките „Кентъки“. Засега имаше една в оръжейния магазин на Тар-Хостигос.
И строево обучение на войската — това също трябваше да направи самият той, докато обучи няколко офицери. Никой нищо не знаеше за взводно придвижване — „тук и сега“ войските се придвижваха на тумби.
Щеше да мине цяла година, за да създаде такава армия, каквато би искал. А Гормот от Ностор щеше да му остави най-много месец.
Следобед постави на обсъждане всичко това на заседанието на генералния щаб. Както нарезът на пушките и цапфите на оръдията, понятието „генерален щаб“ също не бе известно „тук и сега“. Мобилизация означаваше струпването и въоръжаването на тълпи от селяци. Стратегията се заключаваше в избор на сравнително проходим маршрут. Тактиката се изчерпваше със строяване на тълпата в редици и после тълпата удряше или стреляше по всичко, което й се изпречеше. А разузнаването се състоеше в това препускащи пред войската конници, ако имаше такива, да донасят в последната минута какво са видели на около миля напред. Радваше го обстоятелството, че по всяка вероятност тъкмо такава бе представата и на принц Гормот за изкуството на военните действия.
Птосфес и Рила присъстваха в качеството си на принц и пряка наследница. Лорд Калван бе главнокомандващ на въоръжените сили на Хостигос. Чартифон, приел с готовност да се постави под командването на един чужденец, беше полеви маршал и командващ военните действия. Един застаряващ „капитан“ — което съответстваше приблизително на бригаден генерал — беше интендант, ковчежник, завеждащ строевото и бойното обучение, главен надзирател и началник на комисията за военна повинност. Един цивилен търговец, който не губеше пари от това, отговаряше за снабдяването. Митрон бе главен лекар, а свещеникът на Трант отговаряше за производството. Вуйчо Вълк Тарсес бе началник на капеланите. Хармакрос с кавалерията си охраняваше границите и пазеше Желязната завеса непроницаема, но трябваше да бъде махнат оттам. Беше отличен боец, за да го губят за кадрова работа, а и Ксентос в момента бе поел по-голяма част от разузнавателната дейност. Освен духовническата си роля като върховен свещеник на Дралм и политическата си функция като канцлер на Птосфес, той поддържаше контакти с религиозните си събратя в Ностор, които до един ненавиждаха безгранично Дома на Стифон и се бяха заели да организират действаща Пета колона. Подобно на Желязната завеса, изразът Пета колона бе станал неразделна част от тукашния речник.
Той с удовлетворение забеляза, че първият блясък на оптимизма сред най-висшия ешелон е помръкнал.
— Дяволски глупаци! — ръмжеше Чартифон. — Цяло буре огнено семе — ще го изстрелят всичкото, празнувайки тази нощ. И си мислят, че сме се спасили. Това, че сами си правим огнено семе, само ни дава известен шанс и толкоз. — И той отново изруга така, че Ксентос се навъси. — Имаме три хиляди под оръжие. Ако вдигнем всички момчета с лъкове и стрели и всички селяни с вилите, можем да го докараме най-много до пет хиляди, но няма да остане нито едно момче или изкуфял дъртак. А Гормот ще вдигне десет хиляди: четири хиляди негови поданици и шест хиляди наемници.
— Бих казал осем хиляди — обади се Хармакрос. — Няма да вдигне селяните от полето — трябват му там.
— Тогава няма да чака до жътва, а ще нахлуе по-скоро — каза Птосфес.
Той погледна релефната карта върху дългата маса. Представата, че картите са важно военно средство, бе другото, за което му се наложи да ги убеждава. Тази бе недовършена. Двамата с Рила бяха изработили по-голямата част от нея, открадвайки от времето, през което трябваше да бъдат свършени един куп други неща. Базираше се на онова, което той помнеше от подробните карти, които използваше в Щатската полиция, на разговорите със стотици войници, горски, селяни и земевладелци, както и на значителни лични познания, придобити при обиколка на околността на кон.
Гормот можеше да нападне по долината на Листра, прекосявайки реката при Лок Хейвън, но това не би му гарантирало една трета от Хостигос. Цялата граница по Плешивите орли бе солидно защитена навсякъде, освен в падината на Домбра. Пазеше я Тар-Домбра, който преди седемдесет и пет години се бе предал на дядото на принц Гормот заедно с Долината на седемте хълма.
— Ще трябва да направим нещо, за да го забавим. Този Тар-Домбра… ако го превземем и окупираме Долината на седемте хълма, ще отрежем най-добрите му пътища за нахлуване.
Всички се вторачиха в него както първия път, когато заговори за направата на огнено семе. Пръв успя да се обади Чартифон:
— Човече! Никога не си виждал Тар-Домбра, инак не би говорил така! Никой не може да превземе Тар-Домбра, освен ако не го купи, както постъпи принц Галтрат, а ние нямаме достатъчно пари за това.
— Точно тъй — обади се капитанът. — По-малък е от Тар-Хостигос, разбира се, но е два пъти по- силен.
— И носторите ли смятат, че не може да бъде превзет? Значи може. Принце, тук има ли някакви планове на този замък?
— Да. Върху голям свитък в едно от моите ковчежета. Беше на дядо ми и винаги сме се надявали, че някой ден…
— Искам да го видя след това. Знаете ли да са направени някакви промени, след като са го получили носторите?
Поне отвън не бяха. Попита за гарнизона. Петстотин, смяташе Хармакрос. Сто от редовната войска на Гормот и четиристотин наемническа кавалерия за охраната на Долината на седемте хълма за нахлуване в
