Постави пръст върху централна Пенсилвания. Ксентос си помисли, че не е разбрал правилно.
— Не, Калван. Това е твоят дом сега и ние искаме винаги да останеш при нас. Но от кое място дойде?
— Тук — настоя той. — Но от друго време, хиляда години в бъдещето. Имах враг, зъл магьосник с голяма сила. Друг магьосник, който не беше мой приятел, но беше враг на моя враг, постави защита върху мен, за да не мога да бъда убит. Затова моят враг завъртя времето за мен и ме запрати далеч в миналото чак тук, преди още първият ми прадядо да е бил роден. И ето сега съм тук, където трябва да остана.
Ксентос направи широк кръг с ръка около бялата звезда на нагръдника си и измърмори нещо. Още една константна величина.
— Колко ужасно! Пропъден си така, както никой никога не е бил прогонван!
— Да. Не ми се иска да говоря, нито дори да мисля за това, но е редно да го знаеш. Кажи на принц Птосфес, на принцеса Рила и на Чартифон и ги помоли да го запазят в тайна и да не го споменават пред мен. Трябва да забравя предишния си живот и да започна нов тук и сега. На всички останали може да се каже, че съм от далечна страна. Оттук — посочи той точката, където би трябвало да се намира Корея върху пустата Азия. — Участвал съм в една голяма война там.
— О! Знаех, че си воин. — Ксентос замълча, след което попита: — Ти също ли владееш магьосничеството?
— Не. Моят баща беше свещеник като теб, а нашите свещеници ненавиждаха магьосничеството. — Ксентос кимна в знак на съгласие. — Той искаше и аз да стана свещеник, но знаех, че няма да съм добър, и когато започна тази война, напуснах учението, отидох в армията на моя велик крал Труман и заминах да воювам. След войната бях воин, който пазеше мира в моята страна.
Ксентос отново кимна.
— Ако човек не може да стане добър свещеник, не трябва да става въобще, а да бъдеш добър воин е следващото най-добро нещо. Какви богове почиташе твоят народ?
— О, моят народ има много богове. И Конформизъм, и Авторитарност, и Разходен баланс, и Обществено мнение. А също и Обществено положение, чиито символи са много, като огромните колесници „Кадилак“, които са почти богове. Има и Атомна бомба, великият разрушител, който някой ден ще сложи край на света. Нито едно от тях не е добро божество и аз не ги почитах. Разкажи ми за вашите богове, Ксентос.
Той напълни лулата си и я запали с кутийката прахан, която заместваше останалата му без гориво „Зипо“. Ксентос започна да му разказва за техните богове. За Дралм, комуто се кланяха всички хора и всички останали божества и на когото служеше самият той. За Ирта Всемайка, извора на целия живот. За Галзар, бога на войната, чиито свещеници наричаха „Вуйчо Вълк“. За огромния Трант, бога на занаятчиите. За капризната Литрис, богинята на атмосферните стихии. И всички останали.
— И Стифон — добави неохотно той. — Стифон е зъл бог, комуто служат злите хора, но той ги дарява с богатство и голяма власт.
5
Той започна да забелязва едва доловима промяна в държанието им с него. Понякога хващаше Рила да го наблюдава със страхопочитание, примесено със състрадание. Чартифон направо грабна ръката му и каза:
— Тук ще ти хареса, лорд Калван.
Забавляваше го, че бе приел титлата, сякаш бе роден с нея. Принц Птосфес подхвърли между другото:
— Ксентос ми каза, че има неща, за които не би искал да говориш. Никой няма да ти спомене за тях. Всички сме щастливи, че си при нас, и бихме искали това да стане твой дом завинаги.
Останалите се отнасяха към него с дълбоко уважение. Официалната история бе, че е принц от далечна страна отвъд Западния океан около Студените земи, свален от трона с измяна. Това бе древната и забравена земя на чудесата, Домът на боговете. А Ксентос каза на Митрон и той разказа на всички останали, че лорд Калван е изпратен в Хостигос от самия Дралм.
Щом се изправи на крака, го преместиха в жилище с по-големи стаи и му дадоха лична прислуга. Дадоха му дрехи, повече отколкото бе имал през живота си, и добри оръжия. Рила му подари два от своите пистолети — дълги по две стъпки, но не по-тежки от неговия колт и с тънки почти като хартия дула. Механизмът им бе опростен и много ефикасен.
— Застрелях те с един от тях — каза тя.
— Ако не беше — отвърна той, — след битката щях да замина и да не се върна никога в Тар- Хостигос.
— Може би щеше да е по-добре за теб.
— Не, Рила. Това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.
Щом започна да се придвижва без подкрепа, отиде да види военните упражнения. Войниците нямаха униформи, освен сини и червени пояси — цветовете на принц Птосфес. Флагът на Хостигос бе синя алебарда на червен фон. Пехотинците носеха брезентови куртки без ръкави, обшити с метални плочи, а някои имаха ризници. Шлемовете им не се различаваха особено от каските, които използваха в Корея. Някои приличаха на редовна войска, но повечето бяха мобилизирани селяни. Само някои имаха дълги копия: другите бяха с алебарди, ловни копия, изправени остриета на коси с дръжки по осем стъпки или секири със сапове по четири.
На трима въоръжени с хладни оръжия се падаше по един въоръжен с огнестрелно. Някои от огнестрелните оръжия бяха огромни мускети, дълги пет-шест стъпки, калибър 6–8, със стойки за прицелване и стрелба. Имаше и аркебузи приблизително с размера и тежината на „М–1 Гаранд“, калибър 16–20, и пушки като от времето на Френската революция и Наполеоновите войни. Имаше и няколко арбалетчици.
Кавалеристите носеха високи шлемове и брони и бяха въоръжени със саби и пистолети, поставени в прикрепени към седлото кобури и много често по още един чифт в кончовете на ботушите. Повечето носеха и малки мускети или къси копия. Всички приличаха на редовна войска. Едно нещо го озадачи: докато арбалетчиците се упражняваха непрекъснато, така и не видя някой да стреля по мишена с огнестрелно оръжие. Може би недостигът на барут беше една от причините за тревогите им.
Артилерията беше достойна за присмех — изглеждаше архаично дори за шестнайсетия век на собственото му време. Всички топове бяха от ковано желязо и се състояха от свързани пръти, подсилени от метални скоби. Нямаха цапфи — явно „тук и сега“ на никого не му бе минавало през ума подобно нещо. Полевите топове бяха качени върху огромни мертеци, които приличаха на гигантски ложи, и ги придвижваха с четириколесни талиги. Стреляха с гюлета от четири до дванайсет фунта. Неподвижните топове по стените на двореца бяха по-големи и можеха да изстрелват каменни гюлета от петдесет, сто и дори двеста фунта.
Абсолютен петнайсети век. Хенри V беше превзел Харфльор точно с такива, а Джон Бедфордски вероятно бе бомбардирал Орлеан с по-добри. Той реши да поговори с Чартифон по въпроса.
Отнесе кавалерийската сабя, която бе пленил в нощта на пристигането си „тук и сега“, на дворцовия ковач, за да я наточи до рапира. Човекът го помисли за луд. Той намери две тренировъчни дървени саби и направи демонстрация с един кавалерийски лейтенант. Лейтенантът незабавно поиска рапира. Ковачът обеща да направи и за двамата истински според изискванията му. На следващата вечер бяха готови, а междувременно ковачът беше отрупан с поръчки за рапири.
Почти всичко, което използваха тези хора, можеше да се направи между стените на Тар-Хостигос или в град Хостигос, а той сякаш разполагаше с неограничено перо за разходи. Започна да се пита какво, освен че е гост от Земята на боговете, би трябвало да направи, за да го заслужи. Никой не искаше нищо от него. Може би очакваха да го направи сам.
Една вечер в кабинета на принц Птосфес, където заедно с принца, Рила, Ксентос и Чартифон пушеха край бутилка десертно вино, той заговори:
— Имате врагове и от двете страни — Гормот в Ностор и Сараск в Саск, — а това не е хубаво. Вие ме приехте и ме направихте един от вас. Как мога да ви помогна срещу тях?
— Виж, Калван — отвърна Птосфес, — може би ти по-добре ще ни кажеш това. Ние не искаме да говорим за онова, което те опечалява, но ти, изглежда, произхождаш от много мъдър народ. Вече ни научи
