му от купола с променяща се светлина, който го бе отвлякъл от неговото време, би трябвало да има някакво свидетелство за тях. Естествената ерозия би отнела не хиляди, а стотици хиляди години, за да заличи тези изваяни от човешката дейност канари, пък и ерозията би смалила и самите планини наполовина. Спомни си колко непроменена беше малката канара, под която с Лари, Джек и Стив бяха паркирали колата, когато се бе… появил. Не. Тази планина не бе прекопавана в нито едно от изминалите времена.
Следователно не се намираше в бъдещето. Това вече бе сигурно. А не се намираше и в миналото, освен ако всеки къс писана или изучавана история не беше манипулативна лъжа, в което той не можеше да повярва.
В такъв случай къде, по дяволите, се намираше?
Рила бе дръпнала юздата на коня си и бе спряла до него. Шестимата кавалеристи също спряха.
— Какво има, Калван?
— Просто… просто си спомних за последния път, когато видях тази гледка.
— Не бива повече да мислиш за това. — И тя добави: — Имаше ли някой… някой, с когото не би искал да се разделиш?
Той се разсмя.
— Не, Рила. Единственият подобен някой е точно до мен в този момент.
Дръпнаха поводите и препуснаха напред, последвани от трополенето на кавалерийските коне.
6
I
Въркън Вал наблюдаваше как Торта Карф върти празната револверна гилза върху бюрото си. Беше безценна гилза. Отне четирийсет дни и десет хиляди човекочаса пълзене по ръце и колене и ровене из нападали елови иглички, за да я открият.
— Това беше истинско чудо, Вал — каза Главният. — Арийско-транстихоокеанския?
— О, да. Бяхме сигурни от самото начало. Подсекторът на Дома на Стифон. — Той посочи точното цифрово обозначение на времепредела. — По същество всички са сходни — записите на езика, културата, забраните и отзвукът от случилото се, с които разполагаме, ще свършат работа.
Главният затършува из селектора на екранните карти. Когато намери географската зона и пробяга през пределите и секторите, на екрана се появи карта на източна Северна Америка, разделена на пет Велики кралства. Столицата на първото, Хос-Зигрос — предпочете да го идентифицира с термините, които би употребил човекът, когото търсеше — съвпадаше с Квебек и обхващаше Нова Англия и югоизточна Канада до езерото Онтарио. Второто, Хос-Агрис — Ню Йорк, западната част на провинция Квебек и северен Ню Джърси. Третото, Хос-Харфакс, където бе станало проникването. Четвъртото, Хос-Ктемнос — Вирджиния и Северна Каролина. И накрая, Хос-Блета, на юг до ръба на Флорида и на запад до залива Мобайл. А също така Тригат, който не беше Хос, т.е. „велик“, в долината Охайо. Взирайки се в една бележка пред себе си, Торта Карф очерта светла точка в центъра на Хос-Харфакс.
— Тук е. Разбира се, стана преди четиридесет дни. Човек може да измине голямо разстояние дори пеша за толкова време.
Главният знаеше това.
— Домът на Стифон — каза той. — Това е барутната теокрация, нали?
Точно тя. Бе срещал теокрации навсякъде из паравремето и не му допадаше нито една. Обсебилото политическата власт духовенство обикновено бе нетърпимо, по-лошо от всеки светски деспотизъм. Домът на Стифон беше особено неприятен случай в това отношение. Преди около пет столетия Стифон бил второстепенно божество-лечител и продължаваше да бъде в повечето Арийско-транстихоокеански сектори. Някакъв обожествен древен лекар, предполагаше Вал. След това в един времепредел, докато някакви свещеници правели опити с лекове, бяха смесили селитра, сяра и дървени въглища — съвсем малко количество, иначе не биха оцелели.
В продължение на около век барутът бил само храмово чудо, след което открили метателните му свойства и Стифон изоставил лечителската си практика и се насочил към бизнеса с муниции. Изследователи-духовници усъвършенствали барута и създали и усъвършенствали оръжия, които да го употребяват. Никой не бе открил бездимния барут и не бе изобретил ударния механизъм, но бяха на крачка. Сега, благодарение на монопола си над това абсолютно средство за запазване или промяна на политическото статукво, Домът на Стифон управляваше цялото атлантическо крайбрежие, докато светските суверени само послушно изпълняваха заповедите.
Запита се дали Келвин Морисън знае да прави барут и докато разсъждаваше наум, Главният изрече на глас:
— Ако знае, няма да имаме проблеми с установяването на мястото. Но впоследствие може да възникнат.
Обикновено така ставаше при случаите на измъкване — нещата или се опростяваха, или ставаха невероятно сложни. Много от тези паратемпорални двойници, захвърлени неочаквано в съвършено непознат свят, загубваха разсъдък, тъй като съзнанието им отказваше да приеме онова, което здравият разум им диктуваше като невъзможно. Други биваха ликвидирани от невежество. Трети биваха залавяни от туземците и затваряни в лудници, затвори, продавани като роби, екзекутирани като шпиони, изгаряни като магьосници или просто линчувани в зависимост от местните нрави. Мнозина приемаха новата си среда, приспособяваха се към нея и потъваха в безследна неизвестност. Минимален брой създаваха вълнения и се налагаше да се вземат мерки.
— Добре, ще разберем. Излизам лично в извънвремето, за да огледам.
— Не е нужно, Вал. Имаш достатъчно агенти, които могат да го направят.
Той поклати упорито глава.
— В Последния ден на годината, тоест след сто седемдесет и четири дни, ще бъда закопчан за този стол, в който седиш ти. Дотогава възнамерявам да имам колкото е възможно повече извънвремеви ангажименти. — Той се наведе и избра комбинация върху селектора. Появи се уголемена карта на Хос- Харфакс. Той я увеличи, ограничи района и посочи: — Ще проникна някъде тук. В планините в съседство на Саск. Ще бъда амбулантен търговец — обикалят навсякъде и никой не им държи сметка. Ще имам един кон за езда и три товарни със стока. Ще ми трябват пет-шест дни, за да проверя и събера, каквото ми трябва. Ще пътувам бавно, за да се движи мълвата пред мен. Може да стане така, че да чуя нещичко за този Морисън преди да стигна до Хостигос.
— А какво ще правиш с него, щом го намериш?
Това щеше да зависи. Понякога един „случайно попаднал“ можеше да бъде преместен жив в Полицейския терминал на Пето ниво, подложен на изтриване на паметта и върнат в собствения му времепредел. Случай на амнезия — това винаги беше правдоподобно обяснение. Или се налагаше ликвидиране със сигма-лъчев иглер, който не оставяше откриваеми следи. Сърдечен удар или „Просто умря“. Амнезията и сърдечният удар бяха чудесни неща от гледна точка на Паравремевата полиция. Всеки, който притежаваше здрав разум, бе склонен да приеме и двете. Здравият разум също беше чудесна работа.
— Все пак не ми се иска да го ликвидирам — в края на краищата той също е полицай. Но при обяснението, което скалъпваме за изчезването му, завръщането му в неговия времепредел не би било ласкателно за него. — Той се замисли. — Боя се, че се налага да го ликвидираме. Знае прекалено много.
— Какво знае, Вал?
— Ами видял е вътрешността на конвейера — нещо съвършено чуждо на съвременните му научни постижения. Второ, знае, че е преместен във времето, пътуването във времето е често срещана идея в научната фантастика в неговия свят. Ако е в състояние да пренебрегне буквалността на фантазиите и невероятностите, ще заподозре наличието на раса, способна да пътува във времето. Само слабоумен, какъвто не е нито един офицер от Пенсилванската щатска полиция, би бил толкова непросветен в собствената си история, за да си помисли дори за миг, че е преместен в миналото. А ще разбере, че не е преместен и в бъдещето, тъй като този район върху целия Евро-американски сектор е покрит с достоверно дълготрайни инженерни дейности, от които няма да открие нито следа. До какво води това?
