тях.
Тъкмо така, мерна му се в съзнанието, е напредвал в Люцен през мъглата Густав Адолф към смъртта си.
Вляво от него тресна аркебуза — Стифонов барут. В отговор изтрещяха няколко изстрела, повечето от неговия „неосветен“. Чу викове „Долу Стифон!“ и „Сараск и Саск!“ Копиеносците се вцепениха. Някои объркаха крачката и заподскачаха, за да се подредят отново. Всички се приведоха над копията и цевите на пушките щръкнаха напред. Стрелбата се превърна в пороен дъжд; далеч вляво сякаш метален лист се строполи в каруца със старо желязо.
Фабриката за трупове във Фик заработи на пълни обороти.
Но пред тях сред леко разреждащата се мъгла цареше тишина и се провиждаше осеяно тук-там с борчета пасище, набраздено от малки вади, в които се отцеждаше жълтеникавата вода от снощния дъжд. Отцеждаше се надолу от тях — това не бе редно. Позицията на саските би трябвало да е на склона пред тях, в чието подножие бяха налягали под траекторията на оръдейните залпове, а сега шумът от битката бе не само вляво, но и зад гърба им. Той вдигна ръка и позлатеният пистолет лъсна.
— Спри! — извика той. — Предай наляво: никой да не отстъпва!
Разбра какво се е случило. Двата подредени в мрака фронта бяха застъпили взаимно левите си флангове. Така че той ги бе обградил, а Мнестрос на левия хостигски фланг също бе обграден.
— Вие двамата — обърна се той към двама лейтенанти от кавалерията. — Препуснете наляво, докато стигнете до сражението. Намерете добра позиция и единият да остане там. Другият да се върне по фронтовата линия и да съобщава всички да тръгнат наляво. Започваме придвижването от този край. И намери някой да съобщи на Хармакрос какво се е случило, ако все още не е разбрал. Сигурно вече е разбрал. Без заповед — да действа по собствена преценка.
От този момент всеки трябваше да преценява сам. Запита се какво ли се случва при Мнестрос. Нямаше никакво доверие в способността на Мнестрос да преценява, когато изпаднеше в ситуация, за която в учебниците не пишеше нищо. След това седна и зачака — сякаш минаха векове, — докато най-после единият лейтенант не се върна. Тогава даде заповед да започне придвижването наляво.
Хоризонталните копия и косо наведените пушки държаха линията вляво от него, а кавалерията тупкаше зад гърба му. Склонът беше стръмен, после теренът под краката им стана хоризонтален и той усети свежия полъх на вятъра по страните си.
Тъкмо изкрещя да внимават, когато мъглата на стотина метра се разцепи и от нея изникна тълпа пехотинци в зеленикавозлатните цветове на Сараск. Той дръпна коня назад, стреля срещу тях, пъхна пистолета в кобура и измъкна другия от левия кобур. Командващият редовната пехота майор наду свирката си и надвика врявата:
— Стрелба напред! В редици, само нечетни номера!
Първата редица копиеносци приклекна, сякаш всички едновременно получиха диария. Втората редица приклекна на коляно с вдигнати копия. Половината трета редица изстреля залп над раменете им, след това се сниши, за да открие фронт за стрелба на четвъртата. Веднага след втория залп копиеносците скочиха и се спуснаха към разпокъсания фронт на саскската пехота с викове: „Долу Стифон!“
Той пришпори коня и препусна напред; крещеше: „Атакааа!“ Тежковъоръжената кавалерия затътна зад него — размахваха дълги саби и стреляха с пистолети с дължината на къси карабини; връхлетяха саскската пехота във фланг, преди да е успяла да образува нов фронт. Той стреля по един копиеносец, който се метна срещу коня му, и измъкна сабята.
Мъглата отново се спусна и край конете се замяркаха смътни силуети. Един саскски кавалерист се изпречи отпреде му и стреля почти в лицето му. Куршумът не го улучи, но той усети как горещият барут го лизва по бузата. „Ще ми остане миньорска татуировка“, мина му през ума и усети болка в китката, докато промушваше кавалериста в гръкляна. „Шийна броня — производство и снабдяване на конните войски.“ Измъкна върха на сабята и саскът плавно се свлече от седлото.
— Напред! — изкрещя той на кавалеристите си. — Не им позволявайте да ви забавят!
В подобна бъркотия обкръжената пехота бе почти напълно безпомощна. Най-ефикасното й оръжие беше стремителността на галопиращия кон. Кавалерийските коне би трябвало да се кръстосват с едри зайци, но по този въпрос не можеше да направи нищо. Купчина кавалеристи — копиеносците и мускетарите, които яздеха зад тежковъоръжения фронт — се бяха наблъскали безнадеждно пред гъста гора от копия. Той извъртя светкавично коня си и се озова във фланга на лекоподвижната пехота с къси аркебузи и кавалерийски вместо пехотински копия. Прати ги на помощ на блокираната кавалерия и осъзна, че прекосява пътя под прав ъгъл. Това означаваше, че той — а и цялата битка, след като цялата врява идваше или отдясно, или отляво на пътя — в момента е с лице на изток вместо на юг. От тежковъоръжената наемническа кавалерия, която се придвижваше с него в началото, нямаше и помен.
От мъглата изникна конник и с вик „Долу Стифон!“ се втурна насреща му с вдигната сабя. В последния миг той успя да отбие с вика: „Птосфес!“, след което добави:
— Птосфес! Как попадна тук, в името на Дралм?
— Калван? Радвам се, че успя да парираш. Къде се намираме?
Той му обясни накратко.
— Цялата проклета битка се е усукала под прав ъгъл. Знаеш ли го?
— Никак не е чудно. Цялото ни ляво крило пропадна. Мнестрос е мъртъв — чух го от един офицер, който видял тялото му. Редовната ни пехота на левия фланг е унищожена почти напълно. Малкото останали и каквото остана от запасняците до тях, са прегрупирани в това, което беше тилът ни. Ето това представлява в момента лявото ни крило.
— Тяхното ляво крило не е в по-добро състояние. Заобиколих ги и ги разбих. Какво става с кавалерията вляво?
— Само Дралм знае — аз не. Предполагам, че са си плюли на петите, като са видели какво става. — Птосфес измъкна един от пистолетите си и откачи барутницата от колана си. — Нали ще ме пазиш в гръб, Калван?
Той също извади един от своите и го зареди. Битката, изглежда, се бе изтеглила встрани от тях, макар че през мъглата от двете посоки долитаха крясъци, стрелба и дрънчене на стомана. Гръмна оръдеен залп — първият тази сутрин — откъм селото, доколкото можа да прецени Калван. Осемфунтово, помисли си той, и с положителност заредено с „Произведено в Хостигос“. Последван от още един и още един.
— Това трябва да е Хармакрос — каза Птосфес.
— Дано да знае къде стреля. — Зареди пистолета, пъхна го в кобура и се зае с другия. — Къде бихме могли да помогнем най-ефикасно?
Птосфес бе заредил двата в седлото и зареждаше единия от ботуша.
— Да се опитаме да намерим няколко кавалеристи и да потърсим Сараск — предложи той. — Ще ми се сам да го утрепя или заловя. Ако успея, мога да претендирам за трона на Саск. Само да се бе вдигнала тази проклета мъгла.
Далеч отдясно в южна посока се чуваха шумове като от клокочене на котел. Нямаше много стрелба — пушките бяха изпразнени и нямаше време за презареждане, — а само дрънчене на метал, примесено с отекващите вълни на виковете. Мъглата се носеше на влажни валма и се спускаше все по-плътно. Все пак в един момент трябваше да се вдигне — над главите им бе започнала да се процежда жълтеникава слънчева светлина.
— Хайде, Литрис, хайде! — призова той богинята на атмосферните стихии. — Вдигни това чудо оттук! На чия страна си все пак?
Птосфес приключи с последния пистолет. Калван също привършваше.
— Иде някой! — предупреди го Птосфес и Калван едва не разсипа заряда.
Бяха двайсетина от тежковъоръжената кавалерия, които се придвижваха рано сутринта с него. Сержантът им поиска да разбере къде се намират.
Той не бе по-наясно от тях. Пъхна пистолета в ботуша си и измъкна сабята. Препуснаха към шумотевицата от битката. Продължаваше да си мисли, че се придвижват на изток, докато не забеляза, че препускат под прав ъгъл върху редица оплескани с кал юргани, дюшеци и сламеници, които бяха задигнали от селото предната вечер. Огледа се наляво и надясно. Птосфес също разбра и изруга.
Битката се бе усукала на сто и осемдесет градуса и двете армии бяха с лице към посоките, откъдето бяха
