пристигнали.
„Галзар — мерна му се богохулна мисъл — сигурно се е успал тази сутрин.“
Но пък мъглата бе започнала да се вдига, позлатена от слънчевата светлина над главите им, а сивите фъндъци наоколо бяха понамалели и изтънели. Имаше видимост на повече от сто метра. Видяха, че линията на бойните действия се простира право на изток от Фик, и препуснаха към някаква бъркотия от запасняци, редовна и лекоподвижна войска — за организация изобщо не можеше да става и дума. Лекоподвижните команди се носеха напред-назад в тръс зад тях, търсейки място за пробив в двете посоки. Той викна на един капитан от лекоподвижните сили, който се сражаваше пешком:
— Кой е пред вас?
— Откъде да знам? Навсякъде е една и съща каша. Тази прокълната от Дралм битка…
Официално би трябвало да се нарича „Битката при Фик“, но никой от участвалите в нея никога нямаше да я нарече другояче освен „Прокълнатата от Дралм битка“.
Преди да отговори, вляво нещо изтрещя така, сякаш гръмнаха всички котли на света. Двамата с Птосфес се спогледаха.
— Това е нещо ново — промълви той. — Да вървим да погледнем.
Препуснаха, но не прекалено бързо, с кавалерията зад гърба си и с извадени пистолети. Чуваха се всевъзможни викове — „Долу Стифон!“, разбира се, но и „Птосфес!“, и „Сараск и Саск!“ Имаше и „Балтамес!“ Това беше свитата, която братът на Балтар, вероятният принц на Саща, бе довел в град Саск — около двеста и петдесет души, доколкото той бе чул. Понесоха се и викове: „Измяна! Измяна!“
Учуди се кой на кого би могъл да изменя и в същия момент забеляза, че пътят е задръстен от гърбове на хостигски пехотинци под прав ъгъл на бойната линия. Не отстъпваха, а просто нещо пред тях ги избутваше от пътя им. През разпръсващата се мъгла забеляза над главите им препускаща кавалерия, част от която бе облечена в туники в черно и бледожълто над броните. Трябваше да са бежанците на Балтамес. Стреляха и кълцаха безразборно всичко пред себе си, а сред тях имаше и саски в зеленикавозлатно, които се биеха едновременно с тях и с хостигите. Всичко, което той, Птосфес и наемниците с тях можеха да направят, бе да останат върху конете си и да стрелят над главите на собствените си пехотинци.
Най-накрая пробивът, ако действително беше пробив, бе направен. Пехотата на Хостигос затвори кръга зад тях, стреляйки и мушкайки с копията, и се понесоха крясъци: „Предаваме се!“, „Кълнем се в Галзар!“ и „Пощада за наемниците!“
— Да ги подгоним ли? — запита Птосфес, докато наблюдаваше отдалечаващите се саски-бещанци или каквото бяха.
— Не мисля. Нападат в правилната посока. Какво според теб, в името на Стифон, беше това?
Птосфес се разсмя.
— Как бих могъл да знам? Чудя се дали наистина е измяна.
— Давай да се махаме оттук. — Той повиши глас: — Хайде, напред! Направиха път — да пробием!
Внезапно мъглата се вдигна. В безоблачното небе грееше слънце. Планината — по-близо, отколкото очакваше — преливаше от багрите на есента. Единствените бели облачета, които се носеха над земята, бяха от пушечните изстрели. Оградено от военни фургони, между които стърчаха дулата на оръдията, село Фик приличаше на огромен южноафрикански лагер. Тъкмо това беше мощната позиция, от която Хармакрос беше превъзмогнал унищожаването на левия фланг.
Пред него хостигите се придвижваха напред, а саските отстъпваха безредно поединично, на малки групи и цели роти, опитвайки се да стигнат до „таралежа“, който бяха направили другарите им — две-три хилядна скупчила се на едно място тълпа. От своята друговремева история той го знаеше като „швейцарски таралеж“: празен кръг с насочени навън копия. Кавалерията на хостигите препускаше около него и стреляше, стреляха от прикритията си и стрелците на Въркън. Не се забелязваше никаква саскска кавалерия. Сигурно бе препуснала на юг при атаката след пробива.
Трите четирифунтови оръдия бяха изтеглени от селото в галоп, спряха на около триста метра и започнаха да обстрелват „таралежа“ с картеч. Когато потеглиха и две осемфунтови оръдия, бойците в кръга започнаха да вдигат шлемовете на върховете на копията и цевите на пушките.
Зад него вече не се водеха никакви сражения. Хостигите се бяха пръснали из храстите и изпотъпканите ниви, за да се погрижат за ранените, да отведат пленените, да претършуват труповете, да съберат оръжията и да предприемат всички останали рутинни дейности след края на всяко сражение, макар битката да не бе приключила. Той бе обезпокоен къде се е дянала цялата саскска кавалерия и дали няма да се върне, за да контраатакува. В същия момент забеляза голяма конна колона да приближава от юг. Ето на, сега вече щяха да ги направят на пух и прах. Закрещя на мъжете, които се намираха най-близо около него, да захвърлят всичко и да се организират, но видя синьо-червените цветове на копията, седлата и шарфовете и препусна в тръс да посрещне конниците.
Някои бяха наемници, други редовна войска. Водеха и голям брой пленници в зеленикавозлатно с окачени на седлата шлемове. Един капитан, който яздеше най-отпред, извика:
— Е, благодаря на Галзар, че сте жив, лорд Калван! Къде е принцът?
— В селото. Опитва се да въведе някакъв ред. Докъде стигнахте?
— Почти до Гур. Повече от хиляда души се измъкнаха и няма да спрат преди град Саск. Пленените бяха с по-бавни коне. Сараск може също да се е измъкнал, а за Балтамес сме сигурни.
— Дралм и Галзар и всички истинни богове да прокълнат това бещанско копеле! — извика един от пленените. — Дяволите да му изядат душицата! Заради проклетата им тъпотия загубихме битката и само Галзар знае колко са убитите ни.
— А какво стана? Чух викове за измяна.
— Да. И цялата торба с дяволи се стовари върху нас — отвърна саскът. — Искаш да знаеш какво е станало? Добре, в тъмнината ви заобиколихме дълбоко отляво с дясното си крило, както сте постъпили и вие — от това, което се вижда. Отдясно подгонихме кавалерията ви и премазахме пехотата. И тогава този любовник на момченца от Беща — можем да се справим с враговете си, но Галзар да ни пази от съюзниците ни — отмъкна своите и почти хиляда наши наемнически кавалеристи и подгони вашата кавалерия почти до Есдрет. Знаеш какво се случи междувременно. Нашето дясно крило удари вашето ляво, а вие нашето, и цялата битка се завъртя като колело и всички се обърнахме натам, откъдето бяхме дошли, и тогава се върна Балтамес от Беща и ни удари в тил — реши, че е спечелил битката.
— А за да забърка окончателно кашата, тъпанарът му с тъпанар, вместо да вика „Сараск и Саск!“, както бе уточнено, се разкрещя „Балтамес!“ — той и всички заедно с него, както и наемниците, които бяха с него, за да му се подмажат — продължи той. — Велик да е Дралма, знаеш колко може да се довери някой от Беща на друг от Беща. Помислихме, че онзи педераст се е пребоядисал, и някой се развика „Измяна!“ Не отричам, че и аз се развиках, след като едва не ме намушка едно бещанско копие, докато с цяло гърло крещях: „Сараск!“ След това бяхме увлечени в хаотично бягство и налетях на наемници от Хос-Ктемнос. Стигнахме почти до Гур и се опитахме да заемем позиция, но бяхме прегазени и пленени.
— Сараск измъкна ли се? Галзар знае, че искам да пролея кръвта му, но честно.
Саскът не знаеше. Никой от облечените му в сребърни ризници лични стражи не се бе сражавал близо до него.
— Не стоварвай цялата вина върху дук Балтамес. — Той се огледа и видя наблизо двайсетина саски и пленени наемници. Ако ще води религиозна война, да я започва веднага. — Това беше — обяви той — дело на истинните богове! Кой мислите вдигна мъглата, ако не Литрис, богинята на въздушните стихии? Кой заблуди вашите капитани при подреждането на бойната линия и направи така, че вашите артилеристи да стрелят над главите ни, без да ни ранят дори, ако не Галзар Вълкоглавият, Съдникът на принцовете? И кой, ако не сам Великият Дралм размъти разума на окаяния Балтамес, повеждайки го в глупашко преследване, за да ви удари в гръб? Най-после — извика той — истинните богове издигнаха мощните си десници срещу коварния Стифон и богохулниците от Дома на Стифон!
Дочуха се прошепнати одобрения, включително и от групата на пленените саски. Стифон беше загубил няколко точки.
