принц Гормот.
— Бе пленен — каза накрая командващият сержант — от принцеса Рила и от Дала, съпругата на полковник Въркън.
Калван, Птосфес, Хармакрос и Въркън извикаха в хор. В същия миг оръдието на Алкидес изрева, сякаш изпращайки салют.
— И точно тази жена ме караше да стоя далеч от боя! — възкликна Въркън.
— Но Рила е на легло — възрази Птосфес.
— Това не мога да знам, принце — отвърна сержантът. — Вероятно принцесата нарича седлото легло, тъй като я видях да седи именно върху такова.
— А беше ли с кожена превръзка на крака? — попита Калван.
— Не, сър — с нормални ботуши за езда, със затъкнати в тях пистолети.
Двамата с Птосфес изругаха в един глас. Е, поне бяха успели да я опазят от безразборната касапница във Фик.
— Дайте сигнал „Прекрати огъня“, а след това „Преговори“ — нареди Калван. — Вуйчо Вълк да се качи отново на хълма и да съобщи на Балтамес, че сме хванали милото му тъстче.
Бе постигнато споразумение за преговори. Балтамес изпрати парламентьори и дипломатически посредници от други княжества да преговарят и наблюдават. Покрай пътя към двореца бяха запалени огньове. Бе паднал пълен мрак, когато пристигнаха Рила и Дала заедно със сборна рота от конна гарнизонна войска от Тар-Хостигос, избягали наемници, които бяха събрали по пътя, и грохнали селяни върху грохнали коне. Водеха със себе си стоте елитни гвардейци на Сараск в сребърни брони, които приличаха по-скоро на подноси за сервиране, отколкото на бойни доспехи. И самия Сараск в позлатената му броня.
— Къде е онзи шарлатанин Митрон? — викна Рила отдалеч. — Пипна ли го, хубаво ще го излекувам — двойна орхидектомия! Знаете ли защо? Как да не знаете — вие сте го подучили! Но Дала погледна крака ми тази сутрин и макар да е забравила повече за докторството, отколкото той някога е научил, ми каза, че това чудо е трябвало да го свалят от мен още преди половин луна.
— Добре, казвай какво стана — промълви Калван. — Как хванахте тази тълпа?
Той посочи към Сараск, който ги гледаше навъсено от седлото, и натруфените му в сребърни подноси гвардейци зад него.
— Всичко започна с тази банда герои, с които предпочетохте да тръгнете на бой, а мен да държите надалеч — отвърна сърдито Рила. — Около обяд пристигнаха с гръм и трясък в Тар-Хостигос — тези от тях с най-бързите коне и най-острите шпори — и се разкрещяха, че всичко е загубено, армията е разбита, ти си убит, баща ми е убит, Хармакрос е убит, Въркън е убит, Мнестрос е убит, че даже и Чартифон е убит чак на границата с Беща!
— Съжалявам, но Мнестрос наистина загина — промълви баща й.
— Изобщо не им повярвах, но все пак допуснах, че може да се е случило нещо лошо, тъй че събрах мъжете в двореца, които можеха да яхнат коне, назначих Дала за мой лейтенант — тя беше най-свестният мъж около мен — и препуснахме на юг, като подбирахме когото срещнем по пътя. Точно пред Даракс налетяхме на тази тълпа. Помислихме, че са прикритие за саскско нахлуване, и ги нападнахме. И тогава Дала плени принц Сараск.
— Не аз — отрече Дала. — Само застрелях коня му. Заловиха го няколко фермери, на които дължите доста пари или някой им ги дължи. Налетяхме на тази банда на пътя и имаше доста стрелба, а този едър мъжага с позлатената броня се хвърли насреща ми, размахал сабята си, която е по-дълга от мен. Стрелях, но конят му се вдигна на задните си крака и го улучих в корема. Конят падна по гръб и докато господинът се опитваше да се измъкне, няколко селяни се нахвърлиха с ножове и секири отгоре му, и той започна да крещи: „Аз съм принц Сараск от Саск — дават сто хиляди унции сребро за мен!“ В този момент те загубиха желание да го убият.
— Знаеш ли кои са? — попита Птосфес. — Ще се наложи да им направя тази добрина.
— Стифон ще плати — подхвърли Калван.
— И така би трябвало — нали той забърка Сараск в тази каша — съгласи се Птосфес. — После какво стана?
— След като Сараск бе заловен, останалите започнаха да си смъкват шлемовете, да вдигат сабите си с дръжките нагоре и да крещят: „Кълнем се в Галзар!“ Признаха, че са понесли огромно поражение при Фик и се опитвали да влязат в Ностор. Нали щеше да е доста приятно?
— Нашият брониран в злато приятел не искаше да тръгне с нас — добави Дала. — Рила му каза, че и без това е излишно, защото ще ни е по-лесно да донесем главата му, отколкото него целия. Нали знаете, принце, че дъщеря ви не обича да се шегува. Поне Сараск разбра това.
— После го качихме на един от конете на гвардейците му, който вече нямаше нужда от него — продължи Рила, — и го докарахме тук. Помислихме си, че може да му намерите някаква работа. В дефилето на Есдрет видях нашето знаме върху двореца на Саск. Стоеше много красиво, но Сараск не се съгласи…
— Принц Птосфес! — избухна Сараск. — И аз съм принц, както и вие. Нямате никакво право да позволявате на… тези момиченца… да се подиграват с мен!
— Те са точно толкова добри войници, колкото и вие — отвърна рязко Птосфес. — Те ви заловиха, нали?
— Истинните богове се подиграха с вас, принц Сараск! — заговори високопарно Калван, както пред пленените при Фик офицери, прибягвайки до изобличителния, проповеднически стил на починалия си баща. — И се моля на истинните богове, след като ви унижиха, да ви простят.
Сега вече Сараск се укроти. Беше изключително плашлив — точно толкова плашлив, колкото всеки грешник, над когото преподобният Александър Морисън бе изливал гръмотевични проклятия. От време на време поглеждаше страхливо нагоре, сякаш се питаше какво ли още ще стоварят боговете върху главата му.
Когато Калван и Птосфес най-после успяха да седнат насаме в една стаичка зад предназначените за високопоставени гости луксозни покои, бе вече почти полунощ. Тар-Саск бе паднал, войските бяха разквартирувани, наемниците бяха минали под знамената на Птосфес, саскските пленници бяха разоръжени и затворени. Пристигаха и заминаваха конници със съобщения. На границата с Беща Чартифон преговаряше с офицерите на Балтар за незабавно спиране на бойните действия и бе изпратил кавалерията да превземе оловните мини в долината Син-кинг. Щом нещата се стабилизираха, Калван щеше да прехвърли Армията на Беш под командването на заместника си и да се върне в град Саск.
Лулата на Птосфес бе угаснала. Прикривайки прозявката си, той се наведе, за да я запали от свещта.
— Държим змия за опашката тук, Калван, нали разбираш? — попита той. — Какво ще правим сега?
— Първо изчистваме Саск от Дома на Стифон. Ще обезглавим всички свещеници от Зотнес надолу. — Заедно с всички докарани от различните храмови стопанства излизаха към петдесет. Трябваше да се погрижат за палачи. — Отсега нататък това е политика. Няма да оставим жив нито един от тази шайка.
— О, разбира се — съгласи се Птосфес. — Трябва да бъдат изтрепани като гниди. Но какво ще правим със Сараск и Балтамес? Ако ги обезглавим, ще настроим останалите принцове срещу нас.
— Не, и двамата ни трябват живи — като твои васали. Балтамес ще се ожени за онази проститутка на Сараск, дори да се наложи да застана с пушка зад гърба му. Ще го направим принц на Саща и ще вземе цялата територия, която Балтар се съгласи да му отстъпи. За отплата той ще ни гарантира целия добив от оловните мини. Боя се, че оловото ще стане основният ни обменен метал за дълго време. А за да стане Саща по-мощно кралство, ще отстъпим малка част от Хостигос източно от планините — до ръба на Берънс, да кажем…
— Да не си луд, Калван? Да отстъпваме хостигска земя? Не и докато съм принц на Хостигос!
— О, съжалявам. Пропуснах да ти кажа. Вече не си принц на Хостигос. Аз съм принцът.
Птосфес го изгледа слисано. След миг скочи с ръка върху наполовина извадения си кинжал.
— Не ме разбра — продължи Калван, преди бъдещият му тъст да направи нещо глупаво. — Сега вие сте Негово величество Птосфес I, Велик крал на Хостигос. Като принц на старото княжество Хостигос и годеник на дъщеря ви, позволете ми пръв да поднеса почитанията си на ваше величество.
Птосфес отново седна, принуден единствено от земното привличане, взе чашата си и я изпразни.
Това вече беше друга работа.
