предизвиква в него „приливи и отливи“. В резултат на това тази вряща топка няма да се върти едновременно със своята обвивка, като така ще задържа и движението на Земята и денят незначително ще се удължи. Земното ядро съдържа и частици с електрически заряд, които се движат бавно и образуват няколко системи от електрически токове във вътрешността на нашата планета. В Земята има много желязо и никел и тези електрически токове непрекъснато я намагнитват. А без магнитното поле и защитните радиационни пояси около земното кълбо, създадени именно от това поле, животът, както вече знаем, не може да съществува.
Увеличаването масата на Луната с 10 процента при запазване на сегашното разстояние ще има същото въздействие, както и нейното приближаване към Земята. В резултат на това Луната ще обикаля Земята за 26 дни, толкова ще бъде и продължителността на нашия ден. И в този случай Земята нямаше да бъде обитаема. Намалената маса на нашия спътник ще доведе до намаляване на приливите и отливите, а може би и до гибелта на земния живот.
През 1978 г. д-р Майкъл Харт от Центъра за космически полети Годард публикува студия, от която става ясно, че в нашата слънчева система зоната, благоприятна за живот, е пет или десет пъти по-малка, отколкото се смяташе досега. Около 800 милиона години след възникването на Земята развоят върху повърхността й се е устремил към неконтролируемия парников ефект. Изчисленията на компютрите установиха, че ако Земята беше само с 8 милиона км по-близо до Слънцето, нямаше да могат да се образуват океаните, щеше да има гореща и гъста атмосфера от въглероден окис и облаци от капчици концентрирана сярна киселина. Нашата планета щеше да има същата адска атмосфера, каквато има Венера. Само по-голямата отдалеченост от Слънцето е допринесла не само парниковият ефект да няма достатъчно сила и енергия, за да довърши този процес, но и по естествен начин той да изчезне.
Когато Земята е била на 2,8 милиарда години, е имало друга криза. Тогава полярните шапки са покривали повече от една десета от земната повърхност. Достатъчно е било температурата да се понижи с 1°С и Земята е щяла да заприлича на днешния Марс. Според изчисленията на Харт това би могло да стане, ако Земята беше с два милиона км по-отдалечена от Слънцето. Животът, който се е развивал на Земята по това време, е щял постепенно да бъде унищожен от студа.
Ако някои планети от слънчевата система — естествено с изключение на Земята — разменят местата си, това няма да застраши нашето съществуване. Също такова минимално въздействие ще има и повишаването на тяхната маса. Те са доста отдалечени от нас, за да усетим тези промени. Поне такива са досегашните ни представи за тях.
На основата на тези разсъждения сега можем да обобщим какъв климат и разположение трябва да има дадена планета, за да е подходяща за живот. Естествено, живот като земния, като се има превид и времето, необходимо за неговото възникване и развитие.
Масата на звездата не трябва да бъде повече от 1,43 от масата на Слънцето, защото в противен случай възрастта й ще е по-малка от 3 милиарда години. Същевременно масата й не трябва да бъде по-малка от 0,72 от масата на Слънцето, защото няма да има правилно съотношение между необходимата степен на осветление и въртенето на планетата. Доул допуска, че макар и твърде рядко, но може да съществува планетна система с извънредно големи или извънредно малки спътници, тогава звездата може да има 1/3 от слънчевата маса.
Планетата трябва да обикаля около слънцето си на подходящо разстояние. Орбитата на планетата също трябва да бъде кръгова — максимално позволеният ексцентрицитет е приблизително около 0,2. По-големите отклонения ще доведат до възникването на изключителни температури. По същата причина планетата трябва да има определени граници и наклон на оста на въртене към равнината на орбитата си около Слънцето — ако приемем ъгъла на Земята за основна единица, то „наклонът на живота“ ще бъде 0,65–1,35. Ако планетата обикаля около двойна или тройна звезда, тя трябва да има стабилна орбита, при което да бъде еднакво отдалечена от всичките източници на светлина. Иначе количеството на приеманата енергия ще се изменя неблагоприятно.
Обитаемата планета трябва да има маса по-голяма от 0,4 от тази на Земята, за да се създаде около нея атмосфера и за да може тя да я запази — това е изискването на Доул. Масата не бива и да е по-голяма от земната с 2,5. Така че максималното привличане да не превишава 1,5 G. Времето на въртене трябва да бъде по-малко от 96 часа, за да се предотвратят прекалено високите дневни и прекалено ниските нощни температури.
Има голяма разлика между условията, при конто е възникнал и се е развил животът, и тези, необходими на развитите вече форми на живот.
Началният етап, когато неорганичната материя — по-точно част от нея — се е превърнала в органична, е изисквал безкис-лородна атмосфера, наситена с метан, амоняк и някои други газове, вода и различни „естествени стартери“ на живота, каквито са светкавиците, ударните вълни, излъчванията и др.; не е изключено между всички тези необходими прибавки да е била и високата температура.
Днес положението е съвсем друго. Основните годишни температури трябва да се движат в границата от точката на замръзване до +30°, средните дневни температури — от –10° до +40°. Атмосферата трябва да се състои от кислород, азот, въглероден окис, редки газове и водни пари, които да са в много точни съотношения и при допустимо налягане. Максималното притегляне може да бъде 1,5 G, долната граница още не ни е известна. Необходимостта от светлина се колебае между 0,02 и 30 лумена на кв.см. Задължително условие, както вече се убедихме, е наличието на вода.
На планетата би трябвало да има и открити водни площи, различни форми на живот, улесняващи фотосинтезата и взаимното природно равновесие, както и подходяща скорост на вятъра. Необходимо е също така да има и магнитно поле, защитна обвивка от радиационни пояси, слаба вулканична и електрическа активност на планетата, слаб дъжд от не много големи метеорити.
„Ако се изпълнят всички тези условия — констатира д-р Доул, съществува реална възможност тази планета да бъде обитаема.“
Да бъде обитаема и от висши животни, у които предполагаме разумно поведение.
Микробите — нашите най близки съседи
Макар и осемдесетгодишен, академик Опарин е готов да дискутира по всеки проблем все така оживено, както и преди половин век.
„Тъй като смятаме, че възникването на живота е закономерно явление, живот би трябвало да има и на други места във Вселената — обясняваше ми той през пролетта на 1972 г. — Нали не сме сами, нали и много други небесни тела е трябвало да преминат през същото развитие, през каквото е минала и нашата Земя…“
Въпреки това последните противници на идеята за закономерното развитие ще бъдат окончателно сразени едва тогава, когато — по думите на астрофизика, член-кореспондент на Академията на науките на СССР, Йосиф С. Шкловски — „действително открием някакъв живот на планетите от нашата Слънчева система. За съжаление обаче нямаме никакви доказателства дори и за Марс…“
„Ако на Марс съществува живот, то неговото откритие ще е грандиозен технически успех и поврат в науката — допълва проф. Норман Хоровиц, биолог от Калифорнийската политехника и едни от най-видните специалисти по подготвящата се изследователска програма за автоматите от типа «Маринър» и «Викинг». Това щеше да е така дори и в случай, че марсианският живот е представен само от микроби или от техните тамошни антиподи…“
Еретична мисъл
Единствено авторитетът и красноречието на Перикъл, един от демократично избраните вождове на атинската държава, спасяват Анаксагор от екзекуцията. Около 434 г. пр.н.е. йонийският философ Анаксагор изказва мисълта че Слънцето не е бог, както се е твърдяло дотогава, а огнено кълбо, издигащо се над Земята. Вероятно към тази идея го навежда и падането на големия метеорит през 368 г. пр.н.е., който той
