необикновено ниско — приблизително колкото е на височина 50 км над Земята. Денят на Меркурий е много дълъг — 58,5 земни дни. С помощта на телевизионни камери американската сонда успява да установи, че повърхността на планетата е осеяна с кратери с диаметър до 120 км, както на Луната. Апаратите на „Маринър-10“ регистрират наличието на водород, хелий и някои други течни газове — аргон и неон. Регистрирано с и наличието на много слабо магнитно поле.
Някои астрономи смятат, че на Меркурий има вода, макар и в малки количества, и то най-вероятно на повърхността на нощната страна или в дълбините на планетата. Засега обаче няма преки доказателства за това. Ако все пак в бъдеще успеем да открием там някакви елементарни форми на живот, най-вероятно е те да плават в атмосферата.
В това отношение Венера винаги е вдъхвала по-големи надежди. Тя е почти същата като Земята, само притеглянето на нея е с една десета по-малко, и понеже е отдалечена от Слънцето на 0,723 от астрономическата единица, получава от него два пъти повече топлина в сравнение със Земята. За съжаление гъсти облаци закриват постоянно Венера. Именно те не позволяват на астрономите да разкрият нейната тайна. Беше регистрирано успешно само наличието на въглероден окис и азот — важни за живота газове. Доказателствата за наличи на водни пари, които публикува през 1961 г. американският физик д-р Дж. Стронг, и доказателствата за наличие на молекулен кислород, който търси проф. В. К. Прокофиев от Крим, останаха все още предмет на спорове. Изолирано оставаше и твърдението на проф. Козирев, че на Венера съществува вулка-нична дейност.
Едва през октомври 1967 г. полетът на „Маринър-5“ и опитът на сондата „Венера-4“ да кацне на Венера, който приключи с разтапянето й, хвърлиха малко светлина върху тази планета. Преди всичко се потвърдиха данните от „Маринър-2“ за високите температури: на повърхността на нощната страна в близост до единия полюс е измерена температура +270° С. Налягането там също е огромно — 20 атмосфери. Забележително е откритието, че 95 процента от атмосферата се състоят от въглероден окис, а останалите 5 процента са предимно азот, незначително количество кислород и вода.
Съветските автомати, които се приземиха на повърхността на Венера, без да се разтопят, и американската сонда „Маринър-5“, която само прелетя около планетата, уточниха тези данни. Така например през декември 1970 г. в областта на приземяване на „Венера-7“ е установена температура 475° и налягане до 90 атмосфери. Разбира се, това изключва всякаква форма на живот, позната досега. Ако в бъдеще там все пак бъдат открити някакви микроби, вероятно те ще бъдат цели аерозоли от живи структури, издигащи се в облаците. Досегашните изследвания показват, че гъстите облаци около Венера са съставени отчасти от ледени кристали. Долната област на тази облачна покривка лежи на височина 40 км над повърхността й. На височината 50–55 км температурата и налягането са, както на повърхността на Земята. „Венера-8“, която се приземи на Венера през юни 1972 г., потвърди предишните измервания. Същевременно тя установи, че температурата под повърхността на облаците е практически постоянна, че там е в сила парниковият ефект — явление, добре познато на градинарите и обитателите на остъклените сгради, в които климатичната инсталация не работи през горещините. Автоматите регистрираха, че в облаците се съдържа почти 1 процент амоняк, т.е. материал, който спада към съставките на „предбиологичната супа“. През 1974 г. „Маринър-10“ определя, че облаците около Венера достигат до височина 70 км. Бъдещите изследователи няма да се зарадват много на техния състав. Оказа се, че облачната покривка се състои от капчици концентрирана сярна киселина.
Най-голяма изненада поднесоха през октомври 1975 г. сондите „Венера-9“ и „Венера-10“. Първите снимки, които изпратиха техните модули, изобразяват и сравнително нови минерали. Това, както и други детайли, показва, че вероятно и днес Венера е геологически активна. За съжаление тези данни не дават никаква представа за евентуалното наличие на примитивен живот на Венера или в нейните облаци. Те нито потвърждават, нито отхвърлят тази хипотеза. He измина и една година от експериментите с „Венера-8“ и по лабораторен път бе доказано, че определени микроорганизми могат да издьржат и условия, подобни на тези па Венера. Съобщението направиха през юни 1973 г. в сп. „Нейчър“ д-р Дж. Уилямс от „Еймс“ и д-р П. Молтън и проф. Понамперума от Мерилендския университет. Американските изследователи поставят обикновени бактерии в течна смес, наситена с въглероден окис, и загряват сместа до 160° в продължение на 24 часа. След драстичния процес микроорганизмите остават живи. Естествено, това поражда редица тревожни въпроси. Преди всичко досегашните методи за стерилизация на автоматичните междупланетни сонди, при които земните микроорганизми се унищожават чрез сухо нажежаване, вероятно не са достатъчни. Ето защо не е изключено тези земни зародиши на живота вече да са били отнесени на Венера. Естествено, така се повишава и вероятността от съществуването на собствен микробен живот на тази планета.
„Венера-9“ и „Венера-10“ установиха също, че на височина от 20 до 40 км има около 0,1 от процента вода. По-късно проф. Мороз отбелязва в седмичника „Неделя“: „Имаме основания да смятаме, че такава концентрация трудно би могла да се задържи на безводна повърхност. Това означава, че на Венера има десет хиляди пъти по-малко вода, отколкото на Земята.“
Д-р Л. Ксанфомалити подхвърля идеята, че Венера „вероятно“ е получила по-малко количество вода още от първичната планетна материя, от която се е образувала. Но защо е съществувала такава голяма разлика между зародишния материал на Земята и на Венера? Засега науката не може да даде отговор на този въпрос. Изчисленията показват, че втората възможност — водата да се е изпарила от Венера — е изключена. Апаратите определиха и количеството светлина, което достига до повърхността на планетата — 10 хиляди лукса. Такова количество наблюдаваме в централните географски ширини на Земята по пладне при облачно небе. Но метеорологичните условия на Венера са по-сложни — регистрирана е скорост на вятъра 1 м/сек, което за тамошната гъстота на атмосферата отговаря на нашите най-силни урагани. Чрез изследване на Венера с ултравиолетови лъчи беше установено, че някои атмосферни образувания обикалят планетата за 4 земни дни, докато самата тя се завърта около оста си за 213 дни — отбелязва Мороз. — Не е изключено атмосферата да се движи около планетата в същата посока, в която се върти небесното тяло, но с много по-голяма скорост. Това е наистина удивително. Вероятно атмосферата на Венера представлява уникален топлинен апарат — в горните пластове на облаците температурата е –40°, докато на повърхността тя достига +500°. Засега обаче не можем да разгледаме механизма на действие на този апарат.
През лятото на 1978 г. към тази планета се отправиха нови изследователи: най-напред американските сонди „Пионер-Венус-1 и Пионер-Венус-2“, а веднага след тях — съветските „Венера-11“ и „Венера-12“. Първата американска сонда стана на 4 декември изкуствен спътник на планетата, а на 9 декември от втората се отделиха четири сонди. Те трябваше да изследват атмосферата, но най-голямата от тях достигна освен това до повърхността и оттам предаваше научна информация повече от един час. От двете съветскии станции на 21 и 26 декември се отделиха парашутни контейнери, които се приземиха меко, а техните кораби продължиха да летят.
От акад. Роалд Сагдеев, директор на Института за космически изследвания при АН на СССР, научих, че между съветските и американските учени е имало предварителна договореност и за определена координация на изследователските задачи. Съветските автомати извършват предимно физико-химични проучвания на повърхността, а американските — анализ на атмосферата. Данните, изпратени от тези апарати на Земята, потвърдиха всички предишни изследвания на температурата, налягането, състава на атмосферата и така нататък. Но същевременно те съдържат и нова, изненадваща информация. Интересен е фактът, че например на височина 80 км над полюсите температурата е –40°, докато над екватора тя е – 110°. Според най-приемливата хипотеза над екватора има по-висока температура в ниските слоеве на атмосферата. От всички получени резултати най-голям интерес представлява откриването на голямо количество от някои изотопи на аргона. Всъщност Земята, Венера и Марс имат почти еднакви размери и маса. Ето защо се предполагаше, че и първоначалната структура на ядрата им трябва да е горе-долу еднаква и че техните атмосфери също трябва да си приличат. В началото атмосферата на Земята е била съставена главно от въглероден окис. 3,5 милиарда години по-късно тя се променя на въглеродно- водородна, а едва преди 600 милиона години с помощта иа фотосинтезата е възникнал сегашният състав на въздуха. От първоначалната атмосфера днес е останало само незначително количество от някои редки газове като ксенон криптон и аргон. Но в атмосферата на Венера има сто пъти повече аргон 36, отколкото на Земята, и десет хиляди пъти повече, отколкото на Марс. Шокиращо е и сравнението на количеството от изотопи на аргон 36 и на аргон 40. На Венера двата изотопа са в еднакво съотношение, докато на Земята на една част аргон 36 се падат 300 части аргон 40, a на Mapc дори 3000 части аргон 40. Това показва, че през
