Но и четирите съветски автомата, достигнали до планетата през зимата на 1973 г., не можаха да дадат отговор на тези въпроси. За сметка на това те създадоха нови главоболия на специалистите, като регистрираха наличието на аргон в атмосферата на Марс. Според някои американски планетолози това е доказателство, че там протичат циклични промени в атмосферата и че животът там е заспал леден сън.
Прояви, напомнящи живота
Конструкторите, биолозите, химиците и други специалисти започват работа над проекта „Викинг“ през 1968 г. Първоначално двете станции е трябвало да бъдат изстреляни през 1973 г., но специалистите са се натъкнали на толкова сложни, неразрешени досега въпроси, че не успяват да спазят срока. Според изчисленията „Викинг“ е не само най-сложният проект, но и най-скъпият междупланетен автомат в безпилотната космонавтика.
След като стартът бе отменян няколко пъти, тежкият 3,5 т „Викинг-1“ стартира от нос Канаверал па 20 август 1975 г. „Викинг-2“ бе изстрелян на 9 септември. Първата сонда започна да обикаля по елиптичната орбита около Марс на височина 1500–32 500 км на 19 юни, а втората — на 7 август 1976 г. Първият ландер трябваше да се приземи на 4 юли в чест на 200-годишнината от обявяването на американската независимост. Но камерите на орбитера сигнализираха, че и двете предварително избрани места за кацане — главното и резервното — са твърде неравни. Разборът на снимките и радарното „опипване“ на планетата с радиотелезкопа от Ареибо дадоха възможност да се определи много по безопасна област. Радиолъчът преодолява разстоянието между Земята и Марс за 19 минути. Ето защо никаква дейност в областта на планетата не може да се направлява от човека — той трябва да бъде заместен от програмирани автомати. Най-напред е необходимо всички данни да се изпратят на бордовия компютър. Едва след това Джеймз Мартин — ръководител на проекта, дава заповед за отделянето на ландера от орбитера. Операцията по приземяването трае три часа. В най-ниската част на елиптичната орбита, на височина 1500 км, ландерът се отделя от автомата-майка. На височина 250 км той навлиза в рядката атмосфера на планетата и започва аеродинамичното спиране. На височина 6400 м над него се отваря голям парашут, веднага след това се освобождава топлозащитният предпазител, а на 1000 м парашутът се отделя. По нататъшното приземяване се извършва от трите ракетни двигателя. На височина 18 м те се контролират от радара, конто избира най-удобното място за кацане. Три метра над повърхността двигателите се изключват и 580-килограмовият модул пада на трите си телескопични крака, дълги по 130 см. Преждевременното изключване на двигателите предотвратява замърсяването на почвата с хидразин(газа, който изпускат реактивните двигатели).
Веднага след кацането заработва филмовата камера. След по-малко от час учените в Пасадена вече преглеждат първите снимки от повърхността на Марс, направени от непосредствена близост. На другия ден идват и цветни кадри. Двете камери работят отлично.
Ландерът „Викинг-1“ се намира в една теснина, покрита с дребни и средно големи остри камъни, а на хоризонта, на разстояние три километра се виждат ниски хълмове. Теренът, който наистина е червен, прилича на някои северноамерикански и австралийски пустини. Синьото небе често става оранжево под булото на червения прах. Първите метеорологически данни от 22 август са следните: безоблачно розово небе, сутрешна температура минус 85°, обедна — минус 30°, налягане — 7,70 милибара, слаби югозападни и източни ветрове със скорост 10 км/ч. Седмица след приземяването, усложнено от повредата на телескопичната ръка за вземане на образци, в бордовата лаборатория се получават първите проби почва за изследване. Главната задача на „Викингите“ е да търсят всякакви следи от живот. Посредством три типа експерименти трябва да се установи дали във взетата почва има следи от организми, или тя е биологически мъртва. Резултатите от трите опита шокираха учените. Малко след започването на първия от тях от влажната почва започна да се освобождава 15 пъти повече кислород от изчисления минимум, свидетелствуващ за отсъствие на живот. А през следващите дни количеството на кислорода нараства с една трета. Втората изненада поднася експериментът, в процеса на който към почвата се прибавя разтвор от органични вещества, съдържащи радиоактивен въглерод. Този радиоактивен елемент се освобождава с такава скорост, каквато учените в земните лаборатории наблюдават при реакциите на образци, силно наситени с организми. По-късно скоростта по необясними причини намалява. Третият тип експеримент изисква повече време. Той изследва възможността при определени условия в пробата да възникне фотосинтеза, която е основният жизнен процес при земните зелени растения. Фотосинтеза наистина се появила — нейният продукт е 6 пъти по-голям, отколкото ако в изследваната почва изобщо няма организми.
Въпреки всички успехи специалистите в Пасадена са сдържани. Не е изключено природата на Марс дотолкова да се отличава от тази на Земята, че да образува неорганични, т.е. неживи процеси в много по- разнообразни варианти, отколкото можем да си представим.
Проф. Норман Хоровиц, който ръководеше опита с фотосинтезата, каза: „Бих искал да подчертая, ние не открихме живот на Марс“. Повторните изследвания само потвърдиха резултатите от първата серия опити.
От първите два типа експерименти произтича, че почвата на Марс може да окислява проникнали в нея вещества, при което се образува въглероден окис. На Земята такъв процес е дишането на живите организми. Фотосинтезата пък показва, че почвата може и да редуцира въглеродния окис. При земните живи организми съществува повече или по-малко равновесие между редукционните и окислителните процеси, като незначителното предимство на единия тип процеси посочва дали се отнася за животно, или за растение.
„Окисляването и редукцията са лицето и опакото на една и съща биологична система — напомня д-р А. Витек. — Трудно можем да си представим, че в някаква нежива материя може да се провеждат толкова уравновесени реакции, както в лабораторийте на «Викинг-1».“
Междувременно другите апарати правят геохимични опити с първата проба. Установява се, че почвата съдържа удивително голямо количество сяра и хлор. Д-р П. Якеш коментира това откритие: „Сярата и хлорът са петдесет пъти повече, отколкото в земните пластове. Силицият е толкова, колкото в аналогичните минерали от земната кора. Количеството железен окис показва, че там се среща базалт или глина. Може да се предположи, че модулът стои на брега на изсъхнало езеро, в което някога е имало солена или сулфатна вода — за това говори голямото количество сяра и хлор.“ Повърхността на Марс прилича на някои земни минерали, богати на желязо. „На нашата планета съществува равновесие между двувалентното и тривалентното желязо — казва д-р Якеш. — На Марс преоблдава тривалентното желязо. Това показва, че тамошните минерали са различни от земните, лунните и метеоритните. Тривалентното желязо, което привлича повече кислород, отколкото двувалентного е доказателство, че някога в атмосферата е имало кислород.“
Голямото количество кислород е следващото косвено доказателство за вероятността в миналото на Марс да е съществувал живот. Знаем че кислородната атмосфера се образува под въздействието на живи организми. Всъщност тривалентното желязо е причината за червения цвят на повърхността.
„Не познаваме никаква небиологична материя на Земята, която да има свойства като образците от почвата на Марс — съобщава на пресконференция д-р Лесли Оргуел от института САЛК в Сан Диего. — От друга страна, трябва да признаем, че засега в условията, имитиращи природата на «червената планета», ние сме изследвали твърде малко земни материали.“
„Ако се позовем на досегашните открития — казва д-р Майкъл Мак Елрой, физик от Харвардския университет, — не виждам причина, която да изключва съществуването на живот на Марс“.
За съжаление и по-нататъшните анализи не откриват следи от органична материя. При това бордовите апарати са способни да регистрират и съвсем незначително количество от търсените материали — няколко грама в хиляди тонове почва.
„Марс ни казва нещо — въздиша д-р Клайн. — Но остава открит въпросът, дали говори с нас на твърде неясен език, или се опитва да ни измами.“
Главен критерий при избора на място за приземяването на „Викинг-1“ беше да се намери действително безопасна област и да не се рискува с кацане на неудобен терен. Въпросът, дали там има условия за живот, стоеше на втори план. Едва при второто приземяване ръководителите на проекта си позволиха да рискуват и приеха съвета на екзобиолозите.
