тези милиарди години атмосферата на Венера изобщо не се е променила. Някои астрономи дори предполагат, че ще се наложи да търсим нови теории за възникването на планетите, защото различията в днешните характеристики на Венера, Земята и Марс сочат, че първопричините трябва да се открият още в първичната материя, от която са се образували те: между другото това се подкрепя и от идеята на Ксанфомалити за различното количество първоначална вода. Но едва бъдещето ще потвърди или опровергае окончателно тези революционни представи.
Ясно е, че под покривката на своите облаци Венера крие много повече загадки, отколкото очаквахме. Сега например учените се стремят да обяснят причината за необикновено бавното въртене, и то в обратна посока спрямо всички останали планети, т.е. от изток на запад. Американските астрономи успяха да регистрират това изключително явление в Слънчевата система с помощта на радари. В началото на 1979 г. чл.-кор. на АН на СССР В. Барсуков отбеляза във в. „Правда“, че днес много учени са склонни да приемат хипотезата, смятана досега за най-екзотична: „Според тази хипотеза въртенето на Венера някога е било спряно от естествената й Луна, чийто диаметър е бил малко по-малък от радиуса на планетата, а масата й е била около 7 на сто от масата на Венера. Всички тези параметри съвпадат с Меркурий. През 1976 г. американските учени Ван Фландерн и Харингтън решават да проверят хипотезата. С помощта на компютър те изчисляват развитието на орбитата на Меркурий като луна на Венера. Експерименталният модел показва, че бягството на Меркурий от орбитата на луна е било неизбежно.“ Ако това се потвърди от други изследвания, ще се наложи да се изменят всички досегашни представи за развитието на телата в Слънчевата система.
Нова информация директно от Венера можем да очакваме през 1983 г. Тогава съветски автомати трябва да закарат в атмосферата на планетата два големи балона, изработени от френски специалисти. Тези балони, всеки с диаметър 8 м, трябва да пътуват най-малко шест дни на височина 57 км около планетата, при което да изминат три четвърти от нейната обиколка. Две години по късно американски изкуствен спътник ще започне пряко радарно картографиране на повърхността и ще изпраща в атмосферата приборни сонди.
Досегашното темпо на развитие на космонавтиката показна, че през 90-те години можем да очакваме качествено нов етап в изследването на Венера с помощта на автоматични всъдеходи или чрез анализ на почвата, извършен на Земята:
Макар че акад. М. В. Келдиш спомена веднъж за възможността и тази планета, напомняща ада, да стане достъпна за човека, сигурно е, че това няма да стане до края на нашия век.
„Много специални обстоятелства…“
Сряда, 14 юли 1956 г., сутринта. На контролния пулт в Центъра за управление на междупланетни полети при Лабораторията за реактивни двигатели в Пасадена владее напрежението на предстоящия решителен момент. Точно в 8,41 часа д-р Уилям X. Пикъринг, директор на лабораторията, натиска копчето. Това е заповед за „Маринър-4“, която ще бъде предадена на сондата от контролната наблюдателна станция в Йоханесбург. За двайсет и четири минути радиолъчът преодолява със скоростта на светлината разстоянието Земя-Марс-Земя и се връща отново в огромния радиотелескоп.
Днес „Маринър-4“ трябва да направи снимки. Може би модерната техника поне отчасти ще разкрие тайната на каналите и живота на Марс. Може би… Проф. Пикъринг не крие опасенията си, че в последния момент всичко може да се случи. Близо до Марс условията може да са неблагоприятни. Не е сигурно дали магнитната лента, на която ще бъдат заснети всички снимки, ще бъде в изправност. Преди старта изобщо не са я изпробвали. „Маринър-4“ съобщава, че е приел всички заповеди и точно ги е изпълнил. Преди двайсет минути планетата е открита и апаратурата е задействувана. Привечер „Маринър-4“ прави снимките. На другия ден те са изпратени като поток от единици и нули в Пасадена. Там компютър дешифрира тази информация и съставя картини.
В събота, 17 юли, Пикъринг заявява пред журналистите, че получените снимки не променят коренно представите му за съществуването на живот на Марс. А проф. Робърт Б. Лейтън, ръководител на изследователската група, съобщава, че на снимките няма никакви линии, които да напомнят предполагаемите „канали“. Снимките обаче нито потвърждават, нито опровергават възможността за микроскопичен живот на Марс, но те доказват съвсем ясно, че повърхността на планетата прилича повече на Луната, отколкото на Земята.
И следващите „маринъри“, изпратени през 1969 г., не дават ясен отговор — някои измервания свидетелствуват за живот, а други — срещу неговото съществуване…
Първите снимки на Марс изненадват много специалистите. Дотогава никой не можеше да допусне, че повърхността на планетата е покрита с кратери. Наличието на атмосфера, а може би и на вода е причината тези образувания да са още по-ясно моделирани, отколкото повърхността на Луната. Освен това автоматите откриват и две области със съвсем друг характер — пустинята Пирха, хаотичен терен, без какъвто и да е кратер, и океана Хелас, който е гладък, вероятно покрит с пласт от ситен пясък. Но според д-р В. Д. Давидов от Института за космически изследвания при АН на СССР Хелас представлява замръзнало езеро, а и на други части от планетата има големи количества лед.
Атмосферното налягане на повърхността на Марс е много по-ниско, отколкото се смяташе — то отговаря на налягането на височина 35 км над Земята. Рядката атмосфера и липсата на защитни радиационни пояси са причина върху повърхността на планетата да падат смъртоносни дози космични лъчи, Температурите варират от +20° до –70°. Атмосферата е съставена от 98 процента въглероден окис. Апаратите не са зарегистрирали следи от азот. Но е установено наличие на водни пари, макар и само една хилядна част от количеството, съдържащо се в атмосферата на Земята. Затова някои специалисти са на мнение, че полярните шапки не са образувани само от замръзнала вода, но и от големи части втвърден въглероден окис, т.е. от: обикновен и от сух лед.
Но изследванията завършиха с горчиво разочарование. През 1971 г. проф. Н. X. Хоровиц пише в сп. „Булетин ъв Атомик Сайънтистс“: „В действителност всичко онова, което смятахме като реално за марсианската среда, рухна след 1964 г. И за съжаление повечето от новите факти свидетелствуват против идеята за живот на Марс… Образуването на течаща вода, дори и в малко количество, е невъзможно, освен при много специални обстоятелства …“ Но Хоровиц не е настроен съвсем скептично: „Можем да обобщим положението по следния начин — ако вземем предвид всички наши (непълни) знания за Марс и всички наши (несъвършени) теории за възникването на живота, като същевременно изключим фантастичните предположения от недалечното минало, възможността на Марс да е възникнал живот остава. Ако това е станало, съвременниците на тези събития може да са се адаптирали към живота в суровите марсиански условия и да съществуват в тях до ден-днешен.“
Всъщност Хоровиц и неговите колеги д-р Джери С. Хъбърд и д-р Джеймз П. Харди от Калти откриват точно тези свръхспециални обстоятелства. През март 1971 г. те публикуват съобщение за опитите си за образуванею на елементарни органични съединения в условия, подобни на марсианските, при наличието на марсианска атмосфера и въздействието на ултравиолетовото излъчване, те успяват да синтезират в почви и газове три сложни продукта — формалдехид, ацеталдехид и аминооцетна киселина. По-късно Хоровиц признава: „Този синтез беше неочакван, тъй като при опитите нарушихме някои принципи, които учените бяха обявили за валидни при първично биологичния синтез на органичната материя“. Неговият екип нарушава преди всичко две табу: създава тези органични съединения или в силно окислена смес, или направо в почвата. От друга страна, калифорнийските изследователи не използуват при експериментите азот, понеже изобщо не е регистриран засега на Марс. Според днешните представи той е изключително необходим за метаболизма, т.е. за обмяната на веществата. Макар че Хоровиц не иска да робува на догми, все пак той има чувството, че това табу е неизбежно. „Докато не узнаем под каква форма азотът се среща на Марс, не можем да определим изцяло значението на експериментите. Но фактът, че всяко органично вещество може да бъде синтезирано в марсиански условия, е обезпокоителен. Разбира се, няма съмнение, че този извод прави Марс много по-интересна планета в биологично отношение.“
Изследванията на Хоровиц и неговите колеги са част от уточняването на методите за търсене на живот па Марс със сондите „Викинг“.
