По този начин немският бактериолог получава цяла редица представители на древния живот. При сравнение със съществуващите днес микроорганизми се установява, че той е съживил Pseudomonas halocrenaea, микроорганизъм, живещ днес в Мъртво море, чиито води са силно наситени със сол. Този микроб издържа на температура от –10° до +95°, като най-добре се чувствува в интервала от 45° до 55°.
Едновременно с това Домбровски съобщава на американските си колеги, че неотдавна е успял да съживи бактерии от солна проба, стара 650 милиона години, която той получил от Иркутск.
При следващите опити със сол от Канада по същия метод учените успяват да съживят редица микроорганизми. Възрастта на тези образци, изкопани от дълбочина 100 метра, се определя на 300 милиона години.
Така научният свят се запозна с неочаквано дългата и упорита жизнеспособност на най-малките индивиди, обитаващи нашата планета. Новите серии от експерименти, особено в съветските и американските лаборатории, потвърдиха това. И подкрепиха опасенията на някои специалисти за евентуална зараза, която нашите изследователи биха могли да донесат от други, на пръв поглед мъртви тела от Слънчевата система. Ние всички видяхме по телевизията последиците от тези опасения. Вместо да бъдат посрещнати с прегръдки и целувки, първите покорители на Луната бяха подложени на строга карантина. От космическия кораб те преминаха направо в специална херметически затворена станция. Там прекараха три дни, време, през което лунните микроби би трябвало да се появят. Първите три екипажа преминаха през тази процедура, без да бъде открит нито един чужд микроорганизъм. При следващите полети този луксозен затвор беше премахнат.
Но това не означава, че на Луната не съществуват никакви форми на живот.
„Там може да има микроорганизми, подобни на земните, разбира се, ако на Луната изобщо има вода, макар и в малки количества под повърхността — заяви още преди старта на историческия «Аполо-11» д-р У. Кемърър, директор на медицинската служба на Хюстънския център за пилотирани полети НАСА. — Открием ли там някака форма на живот, неотговаряща на земните концепции, ще я изследваме. Не зная, никой не знае това. Ще трябва да попитаме това нещо: Вредно ли си? — и да намерим начин да ограничим неговото въздействие, да открием ваксина срещу инфекцията…“
Колко голяма е вероятността за тази опасност? — въпросът бе зададен на д-р Маккуин, вирусолог. „Процентът на вероятност не е важен! Достатъчна е дори възможността, обикновената възможност за пренасяне, макар само на един вирус! Един-единствен! Ако той намери благоприятни условия за живот, ще бъде в състояние да зарази всички нас… Фактът, че при нас може да се появи един червей от Луната, сам по себе си не страшен — катастрофата ще настъпи, ако той започне интензивно да се размножава! Засега на лунната повьрхност не са намерени никакви форми на живот. Въпреки това екипажът на «Аполо-12» успя да открие в телевизионната камера, демонтирана от «Сървейър-3», бактерия на стрептокок. Това е необикновено интересно и смущаващо откритие. Бактериите са издържали 33 месеца в суровите космически условия. От изследванията на радиационната биология знаем, че под влияние на проникващото излъчване различните форми на живот изменят своите качества. Но при изследването на лунната почва американските учени стигат до извода, че земните растения виреят в нея много добре. Ако обединим тези два факта, можем да поставим въпроса: не могат ли микроорганизмите, оставени от космонавтите или автоматичните сонди на Луната или на други тела от Слънчевата система, да създадат там обширна колония, при което качествата им с времето напълно да се изменят?“
Специалистите от Института за космическа биология в Маями, ръководени от японеца д-р Каоро Харада, търсят в образците, донесени от екипажите на „Аполо-11“ и „Аполо-12“ и аминокиселини, т.е. градивния материал на белтъчините. Те екстрахират с помощта на вода лунния пясък от образците и откриват в него следи от глицин, аланин и някои други органични вещества. За да изключат замърсяването на донесените образци от лунни минерали с частици от ракетното гориво или човешки белтъчини, учените вземат сериозни мерки.
„Структурата на намерените аминокиселини е подобна на резултатите от анализа на мурхисонскня метеорит“ — отбелязва в списание „Сайънс“ д-р Харада. В този метеорит са намерени също следи от извънземни органични вещества. „С неизбежната доза предпазливост — продължава К. Харада — можем да смятаме двата случая за взаимно допълващи се доказателства за съществуването на извънземни аминокиселини или на техни предшественици.“
Изглежда, че на Луната има вода. На 7 март 1971 г. оставените от „Аполо-12“ и „Аполо-14“ на лунната повърхност апарати зарегистрираха облак от водни пари. След продължителната дискусия по страниците на научните списания се наложи мнението, че този облак водни пари не произхожда от Луната. Вероятно е възникнал от разпръскването на 47 кг използувана вода, излята в Космоса от „Аполо-14“. На третата конференция за Луната през 1972 г. в Хоустоун минералозите от Кембриджкия университет дадоха друго възможно доказателство за наличието на вода на Луната. В някои образци от лунна почва те са намерили минерала готит — железен хидроксид. „Много е възможно космонавтите да не са донесли готит от Луната, а това да е бил шрайберсит, който на Земята, макар и в стерилна среда, да се е превърнал в готит — ми каза д-р Петър Якеш, геохимик от Централния геологичен институт в Прага. — На Луната няма никаква вода! В продължение на много години от астрономическите фотографии изглеждаше, че на повърхността на Луната има няколко образувания, които напомнят корита на изсъхнали реки. Някои специалисти (предимно проф. Харолд Юри) смятаха, че това наистина са следи от някогашни лунни реки, като не изключваха възможността там да е имало и атмосфера. Най-подозрителна беше падината на Хадли. Близо до нея кацнаха космонавтите на «Аполо-15», но проучването на техните проби показа, че астрономите са се заблуждавали — браздата е възникнала при срутване на пластовете по време на древните геологични катастрофи. Така че загадката на лунната вода постепенно се изяснява. Но специалистите не бива да забравят този въпрос.“
Досега водата винаги е била признак на живота. Затова не е изключено вътрешността на нашия небесен съсед да крие още много изненади. Разбира се, това носи и своите опасности. „Възможно е просто да не разпознаем някоя форма на живот, защото ще се стремим да изучаваме непозната биология с помощта на нашата, позната биология — казва д-р Маккуин. — Може да се натъкнем на нещо, което ще смятаме за мъртва материя — и точно това да се окаже извънземният живот! Според нашата концепция проявата на живота е клетката — една и съща и при животните, и при растенията. Дали това важи и за Луната? Изправени сме пред проблема за дефинирането или редефинирането на живота. Какво е всъщност животът от научно гледище? Нещо, което може да се размножава, развива, приспособява… Това правило вероятно важи за всички форми на живот. Ами ако не важи?“
Живот в облаците?
Меркурий има собствена водородна атмосфера! — за това ленинградският професор Козирев съобщи три седмици преди полета на американската сонда „Маринър-10“ около тази планета. Това беше много смело твърдение. Меркурий е голям приблизителна колкото Луната и има слабо притегляне. Той е и много близо до Слънцето, действието на което би могло да смущава всякаква атмосфера и особено атмосфера, чиято основна съставна част е толкова лек газ като водорода. Но не обръщайки внимание на скептиците, Николай Козирев често изказва смели хипотези, от които в крайна сметка само една от пет или десет се оказва правдива. Той наблюдава планетата Меркурий през ноември 1973 г. в момент на преминаване през слънчевия диск. Козирев открива около планетата рядка атмосфера, съставена между другото от атомен водород. Дали е възможно частиците, изхвърлени от нашата звезда — така наречения слънчев вятър — при сблъсъка си с повърхността на планетата да се превръщат във водород и по този начин да се поддържа непрекъсната атмосферна обвивка? Идеята на Козирев, която останалите астрономи приеха с недоверие, бе потвърдена на 29 март 1974 г. от американската сонда „Маринър-10“, която най-напред прелетя около Венера и се приближи само на 670 км до повърхността на Меркурий.
Тази планета се нанася 20 пъти в обема на Земята. Тя лети около Слънцето по продълговата елипса на разстояние 23–69 млн. км, т.е. на разстояние средно 0,387 от астрономическата единица — разбира се, като смятаме количеството енергия на единица площ за секунда. Ето защо на нейната повърхност достига 6,5 пъти повече слънчева енергия, отколкото на земното кълбо. В частта й, обърната към Слънцето, „Маринър- 10“ измерва температура плюс 482°, а на обратната страна — минус 212°. Налягането на повърхността е
