Дрейк предполага, че този проект ще струва около 15 милиона долара. На пръв поглед сумата изглежда огромна. Но ако вземем проекта „Аполо“, в който са вложени 24 милиарда долара, сумата изглежда незначителна. Особено като се има предвид каква огромна полза за цялата Земя може да донесе установяването на контакти с друг развит свят. Дори и ако такова изследване се окаже безрезултатно, то би донесло много „странични“ резултати в радиоастрономията, космогонията, приборостроенето и в много други области, които сега не могат да се предвидят. Но както авторът на проекта, така и много негови колеги гледат песимистично на най-близкото бъдеще. „Мащабите на това предприятие, недостигът на квалифицирани и заинтересувани хора и новотата на експеримента не позволяват веднага да се започне“ — казва Дрейк. На подобно мнение е и Струве; „Хората, които отговарят за разпределението на държавни средства за научни изследвания, винаги проявяват скептицизъм, когато трябва да ги предоставят за толкова скъп проект без надежда за светкавичен успех“. Затова авторът на OZMA смята организирането на такова изследване засега за „малко вероятно“.
Но това не означава, че трябва да се откажем! Тринайсетте специалисти набелязват най-близките реални задачи:
— да се търсят планетни системи около най-близките звезди;
— да се търсят признаци на живот на другите тела от нашата система, предимно на Марс;
— да се анализира развитието на напредналите цивилизации и другите социологични фактори, които имат отношение към извънземните светове.
Дрейк препоръчва за астрометрични измервания на отдалечените звезди да се използуват неговите корелативни методи. Неправилните движения на звездите, които могат да свидетелствуват за наличие на планети, са необикновено слаби, почти незабележими, така че понякога се приемат за грешки в наблюдението. Корелативният метод за улавяне на необикновено слабите радиосигнали от фона на силния естествен космически шум може да се приспособи за регистрация на движението на небесните тела. Скоро след тази конференция Дрейк откри признаци за присъствие на спътник на звездата епсилон от Еридан, около шест пъти по-голяма от Юпитер — вероятно планета.
Участниците в заседанието в Грийн Банк са оптимисти. Сега твърдението, че човекът е единственото разумно същество в цялата Галактика, звучи също така, както през Средновековието е звучало твърдението, че център на нашата планетна система е Земята. Тогава постепенно се появявали доказателства, свидетелствуващи срещу тази хипотеза — докато накрая победил хелиоцентричният научен възглед. И в случая с извънземните цивилизации аргументите се натрупват бавно, постепенно … И преди всичко няма сериозни контрааргументи!
И сериозните учени умеят да се веселят. Особено когато прозорливият Пиърман вади трите бутилки шампанско, докарани от Вашингтон. Празненството в чест на Мелвин Калвин може да започне — съпругата на Калвин се беше обадила по телефона, че е пристигнала телеграма от Стокхолм. Шведската кралска академия на науките му присъжда Нобелова награда за неговите най-нови изследвания върху възникването на живота.
Калвин по-скоро би трябвало да бъде награден със значката „Почетният делфин“… Но защо само Калвин? Нима ние всички не сме „делфини“… — започват да разсъждават останалите — нима всички не искаме да установим връзка с делфините или с други далечни същества от далечни светове? На някого му хрумва: Да се наречем „Кавалери на ордена на почетния делфин“. Също както „Рицари на ордена на шия“… Отлично! Всички са съгласни. Но в протоколите на Пиърман това име не се появява. То е само шега. Но Калвин умее да доведе всяка шега докрай. След завръщането си от Западна Виржиния в Калифорния той поръчва да направят медал с образа на делфин, копиран от стара гръцка монета. След това изпраща тези значки на всички участници в заседанието в Грийн Банк. Днес „Значката на делфина“ е полусериозно — полушеговито отличие, давано за заслуги в изследванията на извънземните цивилизации.
Гигантите от малката обсерватория
Звездата на Барнард, най-близкият обект, който се вижда от Северното полукълбо, има невидим спътник, явно планета — заявява на 18 април 1963 г. д-р Петер ван де Камп на заседанието на Американското астрономическо дружество. Ван де Камп е директор на обсерваторията Спрул към университета в Суортмор, недалеч от Филаделфия. Той се посвещава на търсенето на планети около чужди слънца още през 1938 г. Идеята за това му дава неговият датски колега Кай А. Странд. Двамата дълго спорили доколко тези наблюдения са перспективни. Още била в сила хипотезата на Джинс за случайното възникване на нашата планетна система. Най-сетне Странд убедил Ван де Камп, че обсерваторията трябва да се заеме с проследяване на звездното движение. Защото по неправилното движение на звездите може да се изчисля дали имат тъмен спътник — очевидно планета.
Още преди сто години германецът Фридрих В. Бесел открил, че орбитата на една от звездите на Лебед- 61 е колеблива. По-късно открил същото явление при други два обекта. Според него тези звезди сигурно имат някакви спътници! Тогава той не успял да докаже това. Едва днес, когато разполагаме с по-съвършени уреди, можем да се опитаме да го докажем. Накрая Ван де Камп и Странд решили, че ще изучават звезди, отдалечени на най-подходящото за техния 61-сантиметров телескоп разстояние, т.е. до 16 светлинни години. А именно на такова разстояние се намират 54 съмнителни тела, които съществуват на тройки, двойки и поединично. Защо избрали 54 слънца? Нали в сферата, отдалечена на 16 светлинни години, има няколкостотин звезди! В съответсвие с класи-фукацията на Струве те започнали да проучват най- съмнителните обоекти — звезди от клас G, М, J и F. Странд съсредоточил вниманието си върху двойната звезда от Лебед-61, отдалечена на 11,1 светлинни години. Фотографирал на равномерни интервали движението на двете тела и се стараел да открие някаква неравномерност в него. Известно е, че двойните звезди се движат една около друга, като характерът на орбитите им е различен. Към края на 1943 г. Странд бил вече убеден, че едната звезда обикаля около другата по леко вълнообразна орбита, а не по чисто елиптична. Промените в орбитата били незначптелни, звездата се отклонявала съвсем малко… Сравняването на фотоплаките било неимоверно трудно. Накрая успели да изяснят, че периодът на една обиколка на невдимия спътник на звездата е 4,8 години. А по Нютоновите закони за гравитацията астрономите от Спрул изчислили, че масата на неизвестното тяло се равнява на 8 на хиляда от масата на звездата или осем пъти по голяма от масата на най-големия член на нашата система — Юпитер. При това обикаля около звездата на незначително разстояние от около 0,029 астрономически единици. Може ли такова тяло изобщо да се счита за планета?
През следващите години сътрудниците на Ван де Камп откриха още няколко такива гиганти и при други обекти. Например д-р Сара Липинкът предсказа, че през 1955 г. ще се появи спътникът на Рос-614, малка звезда на разстояние над 13 светлинни години. С помощта на най-големия телескоп в света (диаметър 5 м) в Маунт Паломар, калифорния, това тяло наистина беше наблюдавано. Но неговата маса беше 12 пъти по- малка от тази на звездата и по температура и състав приличаше на нея и следователно не е планета. През 1960 г. Липинкът откри тяло в орбита около Лаланда 21 185. Тази звезда е отдалечена на повече от 8 светлинни години и има планета, малко по-гляма от тази на Лебед-61. Самият Ван се Камп насочи усилията си към звездата на Барнард, отдалечена на 6 светлинни години. За 18 години Ван де Камп прекара 609 нощи край апаратурата и направи 2413 снимки, от които стана ясно, че звездата на Барнард има малък спътник. Въпреки това астрономът търпеливо я фотографирва още 6 години, за да може да определи характеристиките и. Най-сетне през април 1963 г. Ван де Камп съобщи окончателните данни. Спътникът обикаля звездата на Барнард за 24 земни години на разстояние около 0,05 астрономични единици. Той не е голям — 1,5 пъти по-голям от Юпитер. Това означава, че „положително е планета и може да свети само с отразена светлина“. Само един въпрос мъчеше Ван де Камп — защо орбитата на спътника има много по- голям ексцентрицитет, защо е по-елипсовидна от орбитите на планетите в нашата система? Това не му даваше мира. Дали там няма и други спътници? Затова астрономът продължи да снима звездата и да анализира данните с компютър. В началото на 1969 г. учените в обсерватория Спрул вече бяха сигурни — около наблюдаваната звезда наистина са движат две тела — нарекоха ги В-1 и В-2. Те се движат в една и съща посока и приблизително в една равнина. По това те приличат на планетите от нашата система. По- малкото В-1, е малко по-голямо от Юпитер и обикаля около звездата за 26 земни години. В-2 е около пет пъти по-голямо от Юпитер и се движи по орбита, по-малка от три астрономични единици, за период от 12 години. Ван де Камп не изключва възможността звездата на Барнард да има много по-многобройно
