ентусиасти.
Засега изоощо не знаем дали съществуват гравитони. Липсва ни какъвто и да бяло модел или план за тяхното изкуствено създаване… Затова най-целесъобразно ще бъде да се опитаме да ги уловим от Вселената — от звездите или галактиките. Това значи, че първо трябва да се конструира приемател. Как би трябвало да изглежда една „гравитационна антена“? Теоретично гравитоните би трябвало да предизвикват вибрации у еластичните тела. За да възникне такава вибрация, трябва резонаторната честота на тялото да съвпада с честотата на приеманите гравитационни вълни, както затрептява камертонът при резонанс с получавани звукови вълни. Същевременно теоретичните изследвания сочат, че чувствителността към гравитационните вьлни е толкова по-голяма, колкото е по-голям детекторът им. Най-голямото тяло, което можем да използуваме като детектор, е Земята. Ако измерваме нейните трептения, вероятно бихме установили и въздействието на гравитоните. Но вътрешните сеизмични и вътрешните метеорологични процеси са толкова силни и чести, че слабото трептене, причинено от гравитационните вълни, трудно може да бъде отделено от тях. И Луната е подходяща, но за съжаление тя е отдалечена от нас, а и би било трудно да се инсталира там приемателната апаратура. Не остава нищо друго, освен да построим собствени, по- малки детектори в лабораторни условия. Уебър и учениците му конструират различни регистрационни валяци. Накрая те избират алуминиевия тип с диаметър 1 м, дължина 1,5 м и тегло 3,5 т. Към това тяло се прикрепват кристали, които са много чувствителни към всички механични промени и пренасят данните в електронната памет. После валякът се разполага във вакуумен метален калъф. Накрая пет такива устройства бяха инсталирани в университетските лаборатории. Те трябва да се изолират от всички смущаващи влияния на земната сеизмография и движещите се машини и устройства. Но и тези мерки се оказват недостатъчни за отстраняване на нежелателното влияние на сеизмичните трусове. Затова мерилендските физици построяват на разстояние около 1000 км друг детектор на територията на Националната лаборатория Аргон близо до Чикаго. Двете части са свързани със специален кабел. Техните показания ще се записват от компютър. По определени критерии той ще подбира винаги онези сигнали, които ще раздвижват детекторите на двете места едновременно.
Първите опити предизвикват разочарование. Детекторите не са достатъчно чувствителни. Според изчисленията на теоретиците гравитационните вълни ще имат незначителна сила — те могат да причинят трептене с размери само една трилионна част от милиметъра! Уебър не се предава и продължава да усъвършенствува своята апаратура. Накрая той се уверява, че може да регистрира вълни с дължина 10 км. Предварителните изчисления показват, че сега детекторите могат да реагират и на такова рядко явление като например угасването на супернова звезда.
В началото на 1968 г. Уебър отново включи всички детектори. И за негов голям възторг те започнаха да трептят. Дори много често — не по-малко от веднъж седмично! За 214 дни работа на апаратурата валяците на детекторите затрептяха 118 пъти. Същевременно се оказа, че източник на гравитационни вълни е центърът на Млечния път — центърът на Галактиката, където и материята е най-плътна. Това е невероятен успех! С помощта на компютър Уебър и сътрудниците му провериха доколко детекторите могат да грешат и колко случайни трептения са могли да зарегистрират. Машината доказа, че тази вероятност е незначителна. От 118 записа само 18 може да бъдат случайни. При новите експерименти персоналът се стара да повлияе върху работата на гравитационните детектори с негравитационни външни влияния, но без резултат!
Заключението е: регистрациите не са резултат нито от земетресение, нито от електромагнитни смущения, нито от електрическо поле на космическо излъчване! Остава само едно — гравитоните!
По-късно физикът д-р Алан Й. Андерсон от Упсала — Швеция, разкрил, че гравитационните вълни могат да влияят и върху междупланетните сонди. Понеже по време на опитите на Уебър към Марс са летели сондите „Маринър-8“ и „Маринър-7“.
Той започна да изучава радарните измервания на тяхното положение. От 15 до 21 март 1969 г. Андерсон установи малки промени в скоростта — в един от случаите три милиметра в секунда. При това и двата дни станциите в Колидж Парк и Аргон бяха регистрирали сблъскване с гравитони. Това е още едно потвърждение за верността на наблюденията на Уебър! Но и тези изследвания не разсеяха всички резерви срещу опитите на мерилендския професор. Резултатите са прекалено еднозначни, повече от оптимистични — а всички проблеми около гравитационните вълни са деликатни… Според д-р Григар, „ако трептенията на валяците са причинени от излъчване на гравитационните вълни от ядрото на Галактиката, това означава, че за една година материя над 1000 пъти по-голяма от тази на нашето Слънце се е превърнала там в гравитони, или пък тамошното гравитационно излъчване е 10 000 пъти по-голямо от оптичното или радиоизлъчването. Ако го умножим по възрастта на нашата Галактика, т.е. над 10 милиарда години, ще получим толкова излъчена материя, колкото няма в цялата Галактика. Уебър предполага, че гравитационното излъчване не е задължително насочено от източника на всички страни равномерно, а може да бъде съсредоточено в размерите на Галактиката, където се намираме и ние. В такъв случай ние бихме получавали повече гравитони, отколкото ако нашата система беше вън от нея. Това е напълно възможно — и за пулсарите се смята, че излъчват само тесен сноп енергия.“
Експериментите на американските физици дадоха тласък за изучаване на гравитационните вълни по целия свят. През 1970 г. група англичани започнаха да приемат радиопулсации от центъра на Галактиката с помощта на пет радиотелескопа. Те смятаха, че е възможно гравитационното излъчване да се съпровожда с радиоизлъчване, но не регистрираха никакви сигнали. Това може да не е пряко свързано със значението на опитите на Уебър. Не е изключено съпровождащите радиовълни да са погълнати по дългия си път от междузвездната материя. Възможно е дори граверите или източниците на гравитационни вълни да не излъчват радиосигнали, макар и това да е крайно необичайно.
Междувременно започнаха да се конструират гравитационни детектори в Англия, СССР, Швеция, Израел и на други места в САЩ… Изглежда, че най-съвършен уред е предложил съветският теоретик акад. Зелдович — вероятно той е 10 милиарда пъти по-чувствителен от този на Уебър. Развитието на тези устройства трае много дълго време (5 до 10 г.) и изисква огромно търпение и грижи. Докато приемането на гравитационни вълни се регистрира от няколко лаборатории, обзаведени с принципно различни детектори, записите от Мерилендския университет не могат да се смятат за обективни. Това недоверие няма никаква лична окраска. То е израз на стремежа да се открие истината, неподправена от грешките на уредите и хората.
Първото непряко доказателство за съществуването на гравитационни вълни даде в края на 1978 г. групата на проф. Джоузеф Тейлър от университета в Масачузетс. С помощта на радиотелескопа в Еърциб Тейлър и сътрудниците му следяха излъчванията на един пулсар от съзвездието Орел, отдалечено от нас на 15 000 светлинни години. Оказа се, че този пулсар се движи около друго голямо небесно тяло, което явно също е пулсар. Айнщайн предсказа, че една такава система трябва да излъчва гравитационни вълни, които „изнасят енергията от орбитата“. А това ще доведе до приближаване на двата обекта и забавяне въртенето на пулсара. Измерванията, направени от Тейлър през 1974–1978 г., доказаха, че наблюдаваният пулсар е намалил незначително скоростта на въртенето си около съседа — с една десетохилядна от секундата за година. С оглед на неговата предполагаема маса, която е около 1,4 от масата на Слънцето, това отговаря точно на общата теория за относителността. За съжаление самите гравитационни вълни, излъчвани от тази система, са толкова слаби, че с нашите детектори не могат да се регистрират. И така, гравитационните вълни, които през 1968 г. още се изследваха от теоретиците, сега стават област на експериментаторите. А пред астрономите вероятно се открива ново широко поле за дейност.
Ф. Дайсън, който и по-рано обръщаше внимание, че гравитоните са пренебрегнати във вреда на науката, сега предложи нова забележителна хипотеза: главната и най-важна форма на енергията във Вселената е гравитационната енергия. „Основа на енергетичния поток във Вселената е гравитационният колапс на големите обекти, при който освобождаваната енергия се превръща в светлинна, топлинна енергия или енергия на кръговото движение …“ Според него звездите не се създават всяка поотделно, а със стотици и хиляди едновременно. „Възможно е животът в Галактиката да се подчинява на цикличен ритъм. В някои части на Галактиката звездите не се създават всяка поотделно, а със стотици и хиляди едновременно. Звездите и междузвездният прах се намират в продължение на стотици милиони години в покой. После някое сътресение или гравитационна вълна сгъстява газа и предизвиква гравитационен колапс …“ При тези процеси се създават новите звезди — отначало гигантски тела, а по-късно и много по-малки. И понеже нашата система е възникнала само преди 4,5 милиарда години, закономерно ние представляваме само едно малко зрънце от многото разумни светове във Вселената. Това отново ни връща назад — същества, много
