светлината! — съобщи през април 1971 г. д-р Ъруин Шапиро от Масачузетския технологически институт на тържествената сесия на Националната академия на науките. Това е установено от група от 21 специалисти в космическия център „Годард“ на НАСА, Лабораторията за реактивни двигатели и Мерилендския университет. Този екип получи наградата Ръмфорд (най-голямото американско научно отличие) за развитие на радиоастрономическата наблюдателна техника, която доведе и до откриването на изключителната скорост на компонентите на квазера. Радиоастрономите съзнаваха, че могат да измерват с много по-голяма точност движението на далечните обекти, ако координират наблюденията на два отдалечени радиотелескопа и след това сравнят данните с компютър.
Означава ли това, че Шапиро със своите колеги е потвърдил експериментално хипотезата на Файнбърг? След доклада на Шапиро взеха думата неговите опоненти. Те всички подчертаваха, че измерванията на групата могат д се обяснят и по други, много по-приемливи начини. Има осем хипотези за различните възможни грешки и други интерпретации — например, ако астрофизиците предположат, че споменатият квазер се състои не от две, а от три части, резултантната на скоростта ще бъде по-малка. Деветото обяснение е основано на десет пъти по-голяма скорост от тази на светлината, но самият Шапиро вече не го поддържа много въодушевено. През следващите месеци други американски астрономи установиха два нови такива случая. Ако Галактиката Сайферт ЗС-120 и квазерът ЗС-273 също се състояха от две части, те щяха да се отдалечават една от друга със свръхсветлинна скорост. Следователно тези обекти трябва да се състоят повече от три елемента.
Опознаването на микрокосмоса и макрокосмоса непрекъснато напредва — напомни през 1973 г. в сп. „Неделя“ акад. Андрей М. Будкер, директор на Института по ядрена физика в Новосибирск и един от създателите на съветските атомни оръжия. „Днес се твърди, че нищо не може да се движи по-бързо от светлината. Но от историята знаем, че всеки клон на науката уточнява в процеса на своето развитие понятията движение и промяна. Науката не би била наука и прогресът й щеше да е немислим, ако се колебаеше да отхвърли тезите, теориите и законите, чиято несъстоятелност е доказана от развиващите се изследвания и по-съвършеното познание. Твърдеше се например, че атомът е неделим и че човек не може да се откъсне от Земята. А ако се окаже, че не важат законите, които изключват no-бързо движение от смятаната за максимум скорост на светлината? Възможно е физиката на бъдещето да ни научи как да пътуваме в космическото пространство по-бързо от светлината. Ако по някакъв начин се установи, че не е необходимо да се изминават всички точки на пространството, това може да се осъществи. После цялата Вселена ще бъде открита за човека. Разбира се, това не е сериозна прогноза, която изхожда от днешните научни знания. Това е само мечта или нетърпеливо желание. А може би има и малко от научно- фантастичната мания…“
Най-големият пробив в днешните знания за физическите закони е направен от космолозите. Възникването и развитието на Вселената продължава да е най-кардиналният проблем на астрономията и на познанието изобщо. В последно време намира все повече привърженици и аргументи хипотезата за Големия взрив преди 12 до 25 милиарда години, когато е възникнала нашата непрестанно разширяваща се Вселена. Това се потвърждава и от някои наблюдения, преди всичко от изучаването на квазарите. Оказва се, че тези най-далечни странни радиоизточници съществено се отличават от по-близките, т.е., че Вселената се развива и променя. Фактът не противоречи и на предположенията за възникването, развитието и изчезването на галактиките… Не е изключено дори гигантските избухвания на квазарите и радиогалактиките при определени условия да водят до промяна на познатите физически закони и до процеси които са немислими на Земята, като техният резултат може да бъде например образуването на материя. Изглежда, между физиката на Вселената и физическите закони има взаимозависимост — щом Вселената се развива, сигурно се променят и физическите закони. При това източник за създаване на нови естествени принципи могат да бъдат изчезващи космически обекти, където въз основа на новите физически закони под влияние на огромната концентрация на материя и на гравитационни полета да възниква нова материя. Никой не може да каже дали моделът на Големия взрив чийто резултат е пулсиращата Вселена, ще се потвърди или пък ще бъде опроверган от втората концепция за така наречената стационарна Вселена. Във всеки случай това показва, че идеята за съществуване на други природни закони в далечните области на Вселената не е така абсурдна, както може да ни се стори на пръв поглед. Нашата дейност се ръководи от вече известни закони — физиците с най-голяма точност определят валидността им и все пак откриват нови принципи, които важат в извънредни условия и които логически продължават известните досега принципи.
„Не може да се каже, че важат две физики — така както в Англия формално управляват Горната и Долната камара — казва д-р Григар. — Не съществува физика за Долната, т.е. близката Вселена, и друга физика за горната, отдалечената. За природата ние знаем сравнително твърде малко. Тази природа е свързана с някаква абсолютна физика посредством необикновено сложен комплекс от закони, само част от които сме успели да опознаем досега. Законите, формулирани в миналото, по-късно са били само уточнявани или допълвани. Новите наблюдения показват, че тези нравила са били валидни в размери, в каквито са били изведени от първоначалните си откриватели, а не в по-широките, изяснени по-късно. Когато пътувате с кола например, изобщо не е нужно да мислите за изпъкналостта на Земята. Но балистът, който изчислява траекторията на космическа ракета, е длъжен да се съобразява с това. Или на един строител, който проектира панелен блок, може да му е все едно какво е притеглянето на осмия етаж. Но ако програматорът, подготвящ изпращането на космически кораб, забрави за гравитацията, космонавтите никога няма да стартират. Положително съществува една физика, включваща абсолютно всички правила, по които се движи развитието на Вселената. Тя безспорно е много сложна, може би е трудно да се опише с помощта на нашата днешна математика… Но тя трябва да важи както при търкалянето на топче по наклонена равнина, така и при излъчванията на пулсарите. Разликата ще бъде в това, че за топчето няма да са необходими сложни формули, докато при пулсарите без тях не можем да минем. Това е основният проблем при опазването на света!“
На Айнщайнова вълна
Ораторът свърши, събра бележките си и тръгна към своето място. Но после рязко се спря и се върна при микрофона. „Извинете — каза той с усмивка, — забравих да добавя, както всички останали оратори, че моята апаратура е по-чувствителна от всички останали …“ Стоте авторитетни учени оцениха с възторжени аплодисменти адресираната към самите тях хаплива шега на проф. В. Б. Брагински. На симпозиума за гравитационното излъчване и гравитационните вълни във Варшава по случай 500 години от рождението на Николай Коперник през септември 1973 г. най-изтъкнатите специалисти от цял свят обсъдиха възможността за приемане на гравитационни вълни от Вселената. Всички експериментатори, които представиха резултатите от своите опити, констатираха, че засега не са регистрирани никакви вълни, макар че са използували много чувствителни уреди.
Пионер в тази област е проф. Джоузеф Уебър от Мерилендския университет в Колидж Парк от САЩ. От 1958 г. той разработва апаратура за регистриране на фините колебания на гравитационните кълни въпреки песимизма и усмивките на колегите си. Може би той се стреми чрез изучаването на гравитационните вълни да допринесе за опознаване на Вселената и нейните закономерности, но няма съмнение, че това търсене може да го отведе на следа от разумни извънземни същества, владеещи излъчватели на гравитационни вълни — гравери.
Законите на притеглянето или гравитацията са открити през 1666 г. от прославения английски учен Исак Нютон. Той с разбирал гравитацията като сила, която привлича телата в зависимост от масата им. В своята теория на относителността, публикувана в 1916 г., Айнщайн допълва донякъде своя славен предшественик. Как е възможно притегателната сила да действува от разстояние между тела, които нямат никакъв контакт? Айнщайн долавя подобието с магнита — източник на магнитно поле, което влияе на околното пространство. Така и планетите, звездите, галактиките и всички останали тела създават около себе си особено гравитационно поле, на което се подчинява положението на всички тела. При възникване и изчезване на звезда се променя и състоянието на гравитационното поле — възникват гравитационни вълни. Само че според Айнщайн тези вълни са толкова слаби, че на Земята изобщо не могат да се регистрират. А 40 години по-късно на Уебър му хрумна, че може да опита да улови гравитони (както наричат частиците на гравитацията). През това време техниката се развила дотолкова, че и самият Айнщайн би се съгласил с тази идея. Но почти всички се изсмяха на мерилендския професор и той започна работа само с малка група
