групата американски специалисти, никой няма да разколебае вярата на много хора в „летящите чинии“. За това свидетелствува и съобщението на института за изследване на общественото мнение „Галъп“ от ноември 1973 г. Цели 51 процента от интервюираните американци вярват в НЛО, 11 процента дори ги били виждали. Това е два пъти повече, отколкото при изследването, направено 7 години преди това. За същия период от време броят на хората, убедени в съществуването на развити космически цивилизации, се е повишил от 34 на 46 процента.
Някои учени смятат, че нашата цивилизация силно изостава от другите светове. Тези космически съседи добре знаят за нашето съществуване, но пропастта между тях и нас не им позволява да се свържат със земните хора. Ние просто не ги интересуваме. За тях сме зоологическа градина, която те наблюдават с известно любопитство — посочи д-р Джон Бол от Харвардския университет през 1973 г. в сп. „Икарус“. Според Е. Цицин, който рецензира тази статия в съветския печат, хипотезата за „космическа зоологическа градина“ не е нова. Още преди нея се е появило мнението, че Земята всъщност е биологическа лаборатория на непознати разумни същества.
Но както ще видим, някои специалисти са много по-оптимистично настроени. Те смятат, че при откриване на други космически цивилизации евентуалната „интелектуална пропаст“ може да се преодолее и наблюдението на по-слабо развити космически същества от по-развитите им колеги е само междинен етап преди установяване на преки контакти.
По други закони?
Защо скоростта на светлината във вакуум — според най-нови данни 299 792 465,2 м/сек. (с допустима грешка 1,1 м) — да бъде крайна? Наистина „бащата на съвременната физика“ Алберт Айнщайн заявява в своята теория на относителността, че ско-ростта на светлината във вакуум е недостижима… Но дали това е абсолютна истина? Защо нещо да не може да се движи по-бързо? Скоро след изстрелването на първите изкуствени спътници през 1959 г. тези въпроси започнаха да измъчват 25-годишния теоретик физик Джерард Файнбърг. Този млад човек още на 9-годишна възраст беше започнал да измисля „капани“ за Айнщайн и през 1958 г. бе приет в принстънския Институт за напреднали изследвания, института, в който работят най- добрите физици на западния свят.
Айнщайн твърди, че във Вселената всички величини са променливи, като единствено изключение е абсолютната скорост на светлината. Ако някое тяло се доближи до тази скорост, неговата маса ще остане безкрайна, размерите му ще се редуцират до нула и за него времето ще спре. Времето да спре! Това е единственото нещо, което смелият мислител Файнбърг допуска като неоспорима стойност. Но скоростта? Младият физик не иска да отрича Айнщайн — неговата теория вече много пъти се е потвърдила. Но Айнщайн твърди, че нищо не може да се движи със скоростта на светлината, а не е твърдял, че нищо не може да се движи по-бързо от нея. Файнбърг разсъждава по следния начин: Ако скоростта на някое тяло е по-голяма от скоростта на светлината, енергията в Айнщайновото уравнение ще стане имагинерно число, защото такава скорост не може да съществува. Когато заменим в уравнението масата при покои с друго имагинерно число, те стават две и произведението им е реално число, така че и енергията на частицата, движеща се със свръхсветлинна скорост, ще представлява реално число. Освен това тази частица (американският физик започва да я нарича тахион според гръцката дума скорост) никога не може да стане частица при покой и никога не може да се движи със скорост, по-малка или равна на скоростта на светлината… Разсъждението е малко сложно за лаиците, но за физиците и математиците е просто, макар и на пръв поглед донякъде абсурдно.
През 1967 г. Файнбърг написа статия за тази хипотеза в сп. „Физикал Ривю“. Две години по-късно заедно с колегите си д-р Чарлз Балтак, д-р Ноел Иехъм и д-р Л. Линскър от Колумбийския университет той я разработи като по-голяма студия, издадена от Комисията за атомна енергия. Не може да се каже, че Файнбърг подкопава основите на днешните физически закони. Айнщайновата специална теория на относителността не може да обясни някои явления, възникващи при скорости, близки до тази, на светлината. Хипотезата на Файнбърг постига това. Следователно Файнбърг и колегите му разработват и допълват Айнщайн, без да го отричат.
Известният американски биохимик и автор на забележителни научнофантастични романи проф. Айзък Азимов се опитва да обясни схващанията на Файнбърг така: „Да си представим едно тяло с маса 1 кг при покой, което се движи със скорост 425 000 км/сек., т.е. един и половина пъти по-бързо от светлината. Разбира се, такова предположение може да се отхвърли като абсурдно, но засега ние няма да го направим. Да използуваме по-нататък уравнението на Айнщайн, за да определим каква ще бъде масата на тялото при тази скорост. Оказва се, че тяло с маса при покой 1 кг и при скорост 425 000 км/сек, трябва да има маса, равна на едно, делено на минус един килограм. Но в математиката такова число се означава като имагинерно. Имагинерните числа се получават при деление с отрицателни числа и играят важна роля при различните математически операции. Но при измерваме на различните физически величини, например материята, такива числа няма. Според всеобщото мнение имагинерната материя е абсурд. Въпреки това през 1962 г. американският физик Биналюк и неговите сътрудници започнаха да изучават проблема за имагинерната материя и се опитаха да изяснят дали този израз има някакъв физически смисъл. Възможно е например изразът имагинерна материя да означава някакви свойства, различаващи се по своята същност от свойствата на нормалните материални тела. Движението на тяло от обикновена материя след удар се ускорява, а при среща с пречка се забавя. Не е изключено при телата от имагинерна материя всичко да е обратно — при удар движението да се забавя, а при среща с преграда да се ускорява. Така или иначе, телата от имагинерна материя могат да се движат по-бързо от светлината, без да се нарушават принципите на теорията на относителността… В такъв случай ще имаме три вида частици: «Тардиони, чиято материя е по-голяма от нула и които могат да се движат с произволна скорост, по-малка от тази на светлината; луксони, чиято материя при покой е равна на нула и които винаги се движат със скоростта на светлината; и най-после файнбърговите тахиони с имагинерна маса, движещи се със свръхсветлинна скорост». Ако тахионите наистина съществуват, те имат особени свойства. Най-забележителната им черта е следното отношение: колкото повече енергия им придаваме, толкова по-бавно — за разлика от останалите известни частици — те летят, докато достигнат своята долна граница, много близка до скоростта на светлината, с други думи, колкото по-малко енергия имат, толкова по-бързо се движат — може би с милиони светлинни години за секунда! Засега не сме успели пряко да регистрираме тахионите. Физиците ги търсят косвено в някои ускорители. Ако съществуват частици със свръхсветлинна скорост, те биха могли да се сблъскват с тардионите, към които спадат всички елементарни частици и всички произведени досега античастици. В резултат на сблъсъците с тахионите тардионите би трябвало да променят траекториите си без някакви видими причини.“
Причината биха могли да бъдат някои мистериозни частици, най-вероятно тахиони. Всички опити за непряко установяване на тахионите засега са безрезултатни. Разбира се, това още нищо не значи — търсенето е започнало отскоро. Някои специалисти като Азимов твърдят, че ако във Вселената не съществуват тахиони, можем да ги създадем по изкуствен път. Нали физиците и химиците са създали много елементи и частици, които природата не познава. Нали огромните ускорители изработват трансуран и античастици, които досега не сме открили във Вселената, затова не е изключено те изобщо да не съществуват там. Азимов обмисля и използуването на тахионите в космическия транспорт, въпреки че засега не можем да си представим конкретно как ще изглежда това.
Много физици и астрофизици гледат на хипотезата на проф. Файнбърг скептично. Най-сериозен аргумент е обстоятелството, че тахионите биха нарушили един от двата основни принципа на физиката — принципът на каузалността. „Може да стане така, че първо да регистрираме резултата от някакво явление, а едва след това самото явление“ — обяснява д-р Григар. „Например на Слънцето се появяват изригвания и няколко минути или часа след това ние регистрираме в земната атмосфера полярно сияние, магнитна буря и др. Ако частиците, съпровождащи изригванията, се движеха със свръхсветлинна скорост, първо щеше да възникне магнитна буря и след това щяхме да регистрираме оптически слънчевите изригвания. Това ми се струва абсурдно!“
Скоро след откритията на Файнбърг група американски астрономи направиха шокиращо съобщение, че са открили обекти, по-бързи от светлината!… Не частици, а голям, наблюдаем от далечно разстояние обект! Двете части на квазера ЗС-279 се отдалечават една от друга със скорост десет пъти по-голяма от тази на
