такъв — най-подходящото време да начена и да приключа една история, като опитам да напиша своята книга върху една стара маса, представяйки си цветовете на турските кораби, изникващи като привидения в мъглата.
Капитанът се обнадежди, когато забеляза как другите ни два кораба успяха да се промъкнат между турските и се изгубиха в мъглата; това му вдъхна кураж и ние да попришпорим пленниците си, но беше твърде късно; пък и размаханите бичове нямаха вече същото въздействие върху робите, окрилени от въжделената свобода. Десетина турски галери внезапно връхлетяха върху нас, прорязвайки с пъстротата си гнетящата стена на мъглата. Този път капитанът реши да влезе в бой, ала не толкова, за да надвие неприятеля, колкото за да надвие, поне така ми се стори, собствения си страх и срам; най-безмилостно взе да налага робите с бичове, заповяда им да подготвят топовете, но късно припламналият у него боен хъс бързо угасна. Намирахме се под ожесточен борден обстрел — не се ли предадяхме начаса, корабът щеше да бъде потопен и решихме да вдигнем белия флаг. Насред спокойното море, в очакване на турските кораби, аз се вмъкнах в каютата си, заподреждах вещите си, сякаш чаках гостуването на приятели, а не на враговете, които щяха изцяло да променят живота ми; отворих малкия си сандък и замислено прерових своите книги. Докато прелиствах страниците на тома, за който платих сума ти пари във Флоренция, очите ми се навлажниха; чувах долитащите отвън крясъци, тревожните стъпки и шумотевицата, но си мислех единствено, че след миг принудително ще бъда отдалечен от разтворената в ръцете ми книга, не, не мислех и за това — исках да мисля за всичко, изписано по нейните страници. Сякаш във фразите, мислите и уравненията се криеше миналото, което не желаех да изгубя; шепнешком, като при молитва, четях редовете, попаднали пред очите ми, с надеждата да гравирам в мозъка си цялата книга, така че, след като дойдат те, в паметта ми да изникват не те и не онова, което щяха да ми причинят, а багрите на моето минало, както изникват скъпите думи от наизустената с обич книга.
Тогава бях друг човек, когото майка, годеница и приятели наричаха с друго име. От време на време още виждам насън личността, която бях тогава, или каквато си въобразявам, че съм бил, и се будя, облян в пот. Човекът, припомнящ си бледите багри, илюзорните багри на несъществуващи страни, на никога неживели животни, на невероятни оръжия, плод на дълголетни фантазии, тогава бе двайсет и тригодишен — бе учил „наука и изкуство“ във Флоренция и Венеция и смяташе, че отбира достатъчно от астрономия, математика, физика и живопис; самовлюбен, естествено, усвоил голяма част от сътвореното преди него и недоволстващ от всичко; сигурен, че ще постигне далеч повече; уникален; повярвал си, че е по-талантлив и по-умен от останалите — накратко, най-нормален младеж. Тежко ми е да повярвам, че съм бил онзи младеж, който споделяше с любимата си мисли за пламенната любов, за своите планове, за света и науката, и приемаше за естествено годеницата му да се възхищава от него това беше по времето, когато творях своето минало. Утешаваше ме обаче, че поне двама-трима търпеливо ще дочетат написаното от мен и ще проумеят, че онзи младеж не съм аз. Току-виж търпеливите мои двама-трима читатели си помислят същото, което си мисля сега аз — някой ден този младеж, забравяйки своя живот, зачетен в любимите книги, ще продължи своята история оттам, дето я е прекъснал.
Когато моряците превзеха на абордаж кораба ни, прибрах книгите си в сандъка и се измъкнах навън. На кораба цареше същински ад. Хващаха всички наред и ги разсъбличаха до голо. Хрумна ми, възползвайки се от суматохата да се хвърля в морето, но си представих забиващите се в гърба ми стрели, осъзнах, че заловят ли ме, ще бъда убит на място, а и не знаех колко отдалечена е сушата. Отначало не ме докоснаха. Освободилите се от оковите роби мюсюлмани надаваха радостни възгласи, някои бяха се втурнали да отмъщават на налагалите ги с бичовете моряци. Не след дълго ме откриха в каютата, влязоха, разграбиха вещите ми. Търсеха злато и затова преровиха сандъка ми, взеха част от книгите и всичко останало, а после, дордето преглеждах спасените от мен две-три книги, някакъв мъж ме хвана и ме отведе при един от капитаните.
Капитанът, който както научих по-късно, бе помюсюлманчен генуезец, се държа добронамерено с мене; разпита ме с какво се занимавам. За да не ме изпрати да греба, припряно заобяснявах, че разбирам от астрономия, че дори и нощем се ориентирам в посоките — не прояви интерес. Тогава изтъкнах, че съм лекар — разчитах на останалата у мен книга по анатомия. Подир малко доведоха мъж с откъсната ръка казах им, че не съм хирург. Кипнаха и тъкмо да ме изпратят да греба, капитанът, забелязал книгите ми, запита дали разбирам нещо от урина и от пулс. Отвърнах утвърдително — така хем се отървах от гребането, хем спасих няколко книги.
Ала тази привилегия ми струваше доста. Християните, накарани да гребат, моментално ме възненавидяха. Стига да можеха, като нищо биха ме претрепали в трюма, дето прекарвахме нощите, ала не смееха, понеже вече се бях посближил с турците. Нерешителният ни капитан току-що бе се споминал, набит на кол; за назидание отрязаха ушите и носовете на моряците, налагали робите с бичове, до един ги натовариха на сал и ги зарязаха в морето. Разчитайки повече на съобразителността си, отколкото на анатомическите си познания, излекувах неколцина турци — раните им заздравяха от само себе си, но всички повярваха, че съм лекар. Дори завистливите ми противници, дето разправяха на турците, че не съм никакъв лекар, ми показваха раните си нощем в трюма.
Навлязохме в Истанбул с пищна церемония. Наблюдавало ни дори детето-падишах. По върховете на всички мачти се развяваха щандарти, под тях бяха провесили обърнатите наопаки наши флагове, ликовете на Дева Мария и разпятията. Внезапно топове разтърсиха земята и небето. Празненството — подир години с тъга, отвращение и радост наблюдавах друго подобно от сушата — се проточи, мнозина припаднаха на слънцето. Надвечер акостирахме в Касъмпаша. Оковаха ни във вериги, за да ни отведат при падишаха и, забавлявайки се, ни подкараха под строй, като свиреха насмешливо и самодоволно с плячкосаните от нашия кораб рогове и барабани бяха принудили войниците да навлекат наопаки ризниците си, та да изглеждат смешни и жалки, около вратовете на капитаните и офицерите бяха стегнали железни халки. Стълпилите се по пътя ни хора зяпаха с възторг и любопитство. Падишахът, ние не го видяхме, си избрал пленниците, падащи му се по право. А нас ни изпратиха в Галата, в тъмницата на Садък паша.
Тъмницата бе ужасяващо място — в подземията й гниеха в нечистотия стотици пленници. Там продължих да упражнявам новата си професия — помогнах на мнозина. Изписвах рецепти на надзирателите с болежки било в гърба, било в краката. Тъй че отново ме отделиха от другите и ми дадоха хубава килия, в която проникваше слънце. Знаех положението на останалите и се опитвах да съм благодарен на съдбата си, но една сутрин ме вдигнаха заедно с всички и ми наредиха да ида на работа. Присмяха се на обясненията ми, че съм лекар и разбирам от медицина и наука — нужни били хора да надстроят оградата в градината на пашата. Тръгнахме заранта, преди изгрев слънце, оковани във вериги, и се озовахме извън града. Цял ден събирахме камъни, а вечерта, навързани един за друг с веригите, се прибрахме в тъмницата — тогава си рекох, че Истанбул е красив град, стига човек в него да не е роб, а господар.
Макар че аз не бях обикновен роб. Освен за гниещите в тъмницата роби, вече се грижех и за някои подочули оттук-оттам, че съм лекар. Бях принуден да заделям част от припечеленото чрез докторлъка за кехаята5 на робите и за надзирателите, които скришом ме извеждаха от тъмницата. С парите, които успявах да укрия от тях, си плащах уроците по турски. Моят ходжа6, който се грижеше за разни дребни дела на пашата, бе свестен човечец. Радваше се, че напредвам бързо в научаването на турския и казваше, че за кратко време ще се превърна в мюсюлманин. Смущаваше се винаги, когато му плащах за уроците. Давах му пари и за да ми носи храна, тъй като твърдо бях решил да се погрижа за себе си.
През една мъглива вечер в килията ми се отби кехаята — пашата желаел да ме види. Смаях се, развълнувах се, но се приготвих начаса. Надявах се някой мой предприемчив роднина, я баща ми, я бъдещият ми тъст, да е проводил избавлението ми. Докато вървяхме в мъглата по криволичещите тесни улици, все си представях как внезапно се озоваваме пред нашия дом, или как, като след пробуждане от сън, съзирам лицата на своите близки. Представях си как са издирили начин да изпроводят посредник, как в същата тази мъгла ме качват на кораб и ме връщат в родината, но когато влязох в конака7 на пашата, разбрах — нямаше да се измъкна толкова лесно. Тук всички се движеха, стъпвайки на пръсти.
Първо ме въведоха в някаква софа8, докато чаках, те се шмугнаха в друга стая. На малък миндер лежеше дребен, миловиден човек, завит с одеало. До него се бе изправил едър мъжага. Лежащият се оказа пашата — даде ми знак да го доближа. Заговорихме. Заразпитва ме — казах, че съм изучавал астрономия, математика и малко инженерство, но че разбирам и от медицина и съм
