лунна светлина, било в непрогледен мрак, аз се мъчех да описвам в малък тефтер своите наблюдения. Преди да си иде нощта, се прибирахме в къщата на Ходжа, гледаща към Златния рог, и дълго обсъждахме резултатите.
Къщата му бе малка, подтискаща и неприветлива. В нея се влизаше от криволичеща улица, разкаляна от мръсната вода, която така и нямаше да узная откъде се стича. Вътре липсваха вещи, но при всяко влизане там душата ми се стягаше и ме обземаше странно безпокойство. Усещането вероятно ми бе внушавано от човека, който явно не харесваше дядовото си име и държеше да го наричам Ходжа — наблюдаваше ме така, сякаш искаше нещо от мен, но същевременно като че ли не знаеше какво е то. Докато обсъждахме опитите си, стоях прав, само от време на време се разхождах нервно из стаята, понеже не бях навикнал да сядам по миндерлъците покрай стените. Това, струва ми се, бе добре дошло за Ходжа, той седеше и, въпреки бледата светлина на лампата, ме наблюдаваше до насита.
Усетех ли погледа му, започвах да се тревожа, че не долавя нашата прилика. Като че ли един или два пъти се бе впечатлил от тази ни прилика, ала се правеше, че нищо не е забелязал. Сякаш си играеше с мен; сякаш експериментираше с мен, без да споделя до какви изводи е достигнал. Защото през първите дни ме наблюдаваше буквално така: откривам нещо и това откритие разпалва интереса ми. Сякаш се въздържаше да стори следващата крачка, та да задълбочи необичайното си познание. Безпокойството ми нарастваше и от изолираността на къщата, която я правеше да изглежда тягостна. Тази му сдържаност, вярно е, донякъде ме окуражаваше, ала съвсем не ме успокояваше. Веднъж, докато обсъждахме опитите си, и друг път, докато ме подпитваше защо още не бях станал мюсюлманин, той се опита неусетно да ме въвлече в спор — схванах намерението му и се въздържах. Усети моята резервираност; разбрах, че ме презира и се ядосах. Всъщност, в ония дни едничкото, което ни свързваше бе, че и двамата се презирахме. А ме възпираше не друго, възпираше ме надеждата, че успеем ли с церемонията с фойерверките и мине ли всичко без произшествия, току-виж ми позволили да се завърна в родината.
Беше привечер, когато, разчувстван от успеха един от фойерверките ни бе достигнал небивала височина, — Ходжа възкликна, че все някой ден ще направи фойерверк, който да стигне и до Луната; проблемът бил само да открие подходящата барутна смеска и да излее формата, която да пренесе барута. Подметнах, че Луната е твърде далече, а той ме прекъсна — знаел, че Луната е твърде далече, и все пак е най-близката звезда до Земята. Така си е, прав беше, но и това не го успокои, както би ми се искало, разтревожи го още повече — и аз замълчах.
Подир два дни, в полунощ, отново попита защо съм бил толкова сигурен, че най-близката звезда е Луната? Вероятно сме били подвластни на някаква своя зрителна измама. Тогава за първи път отворих дума за своето обучение по астрономия, накратко го запознах с основните положения на Птолемеевата космография10. Слушаше ме с видим интерес, но се въздържа да каже каквото и да било, за да не разкрие този си интерес. След малко, когато се умълчах, вметна, че знае за Птолемей, ала това не променяло предположението му за съществуването на звезда, по-близка до нас от Луната. До зори не спря да говори за звездите така, сякаш вече имаше доказателства за тяхното съществуване.
На следващия ден тикна в ръцете ми зле изкалиграфирана книга. Въпреки моя недобър турски, схванах, че е „Алмагест“ — резюме, струва ми се, някакво второ копие от друго резюме, преписано не от оригинала; интересувах се единствено от арабските названия на планетите, но в него момент не бях склонен да проявя интерес дори и към тях. Забелязал, че без капка вълнение отмествам книгата, Ходжа кипна. Платил бил седем алтъна за томчето; по-добре да съм разгърнел страниците, да съм им хвърлел едно око и да съм забравел самодоволството си. С търпението на прилежен ученик разтворих повторно книгата, запрелиствах я и се спрях пред една примитивна схема. Простичко нарисуваните сфери, изобразяващи планетите, бяха подредени около Земята — художникът вярно бе отразил действителното им разположение, но нямаше никаква представа за разстоянията помежду им. Сетне погледът ми бе привлечен от малка планета между Луната и Земята; взреш ли се по-внимателно, няма начин да не установиш, че е добавена в ръкописа на по-късен етап — личеше си по свежестта на мастилото. Каза, че ще открие тази малка звезда; и не се шегуваше. Премълчах — настъпи тишина, която опъна както моите, така и неговите нерви. Никога повече не подхвана темата, понеже не успяхме да изстреляме тъй високо друг фойерверк, нещо, което пак би ни отвело неизбежно до разговор за астрономията. Нашият малък успех си остана чиста случайност, така и не разгадахме тайната му.
Знаехме обаче тайната на успеха си по отношение силата и яркостта на светлината и възпламеняването — тук бяхме постигнали много добри резултати. В дюкяна на истанбулски ахтарин11, а Ходжа бе ги обходил един по един всичките, той откри прахообразно вещество — дори собственикът не знаеше как се нарича; решихме, че жълтеникавото прахообразно вещество, пораждащо невероятния блясък, е смесица от сяра и син камък. Добавихме му и всевъзможни вещества, които да придадат на блясъка цвят, ала не постигнахме нищо повече от кафеенокафяво и бледозелено, които не се отличаваха кой знае колко едно от друго. Както каза Ходжа обаче, и това беше предостатъчно до този момент в Истанбул не бяха виждали подобно нещо.
Такава, неповторима, бе и илюминацията през втората вечер от сватбата — всички, дори враговете ни, интриганстващи зад гърба ни с едничката цел да ни изместят, приказваха за нея. Научавайки, че падишахът ни наблюдава от отсрещния бряг на Златния рог, изпитах силно вълнение; страхувах се, че ако нещо се обърка, дълго още не ще зърна родината си. Като поздрав към гостите и за да ги подготвим за същинската илюминация най-напред пуснахме по-бледите фойерверки, изстрелвани право нагоре, после с Ходжа задействахме кръговото устройство, наричано от нас „воденицата“; за миг небето се озари в червено, жълто и зелено, а пукотевицата бе оглушителна — надмина всичките ни очаквания; фойерверките изхвърчаваха, кръгът потегляше ускорено и се връщаше, връщаше се и, осветявайки всичко наоколо като ден, спираше. Представих си, че съм във Венеция, бях осемгодишен, когато за първи път наблюдавах заря, ала както и сега, се усещах нещастен, защото облякоха моята нова червена дрешка не на мен, а на батко ми, съдрал своята в някаква вчерашна разправия; избухващите фойерверки бяха червени като моята връхна дреха с безброй копчета, която не можах да облека нея вечер и която — заклех се — никога повече нямаше да облека; в същия цвят бяха и копчетата на дрехата ми, възтесничка за по-големия ми брат.
После задействахме устройството, което наричахме „фонтан“; от гърловината на едно скеле, петорно надвишаващо мъжки ръст, заизригваха пламъци; стоящите на отсрещния бряг вероятно са виждали по- добре зрелището с огнените пламъци; може би после, когато гърлото на „фонтана“ забълва фойерверките, там са се вълнували досущ като нас, ала ние не искахме вълнението им да затихва — във водите на Златния рог се раздвижиха салове. Заизлитаха фойерверки от бойниците на поклащащите се във водата картонени кули и крепости, те запламтяха като символи на отколешните победи! Преминаха и корабите от миналата година, когато бях пленен — техните кораби засипаха нашите с дъжд от фойерверки; преживях наново деня на своето пленяване. Картонените кораби лумваха, сетне потъваха, а от двата бряга крещяха „Аллах, Аллах!“. Беше ред на нашите дракони — ноздрите, гърлата и ушите им забълваха огън. Бе предвидено да захванат бой помежду си; първоначално никой от тях не трябваше да взима превес; небето закипя в червено от фойерверките, които изстрелвахме от брега, после, когато небето притъмня, нашите хора от саловете задвижиха механизмите и драконите бавно се възнесоха към небето; всички се разкрещяха от възхита и уплах; драконите шумно подновиха битката си, а на саловете възпламениха всички налични фойерверки; фитилите, бяхме ги вплели в телата на тия създания, се разгоряха тъкмо навреме и цялата околност, както и го бяхме планирали, се превърна в същински ад. Установих, че сме успели, когато наблизо се разнесе сърцераздирателен детски плач: баща, забравил синчето си, зяпаше с отворена уста страховитото небе. Няма начин, казах си, да не се завърна в родината. И тогава творението, настанено върху малък, черен, едва забележим сал, което нарекох „Дявола“, навлезе сред ада; по него бяхме навързали толкова много фишеци, че се бояхме да не хвръкне във въздуха заедно със сала и хората ни, ала всичко потръгна както трябва; щом пламъците на биещите се дракони взеха да гаснат, „Дявола“ излетя към небето едновременно със запалените тутакси фойерверки; тялото му с пукот разпръсна из въздуха огнени кълбета. Потреперих само при мисълта, че подлагаме цял Истанбул на терор и ужас; май се бях уплашил и аз; май най-накрая решително се бях захванал с най-жадуваните неща в живота си; май никакво значение нямаше в кой град се намирах — исках „Дявола“ да виси над нас цялата нощ и да пръска огньове. Полюлявайки се ту вляво, ту вдясно, той се спусна, без да докосне никого във водите на Златния рог, приветстван възторжено от тълпите по брега. Дори потъвайки, не спря да разпръсква огньове.
