На заранта, както става в приказките, пашата проводил по Ходжа кесия с алтъни. Казал му, че е предоволен от церемонията с фойерверките, но намирал за плашеща победата на „Дявола“. Общо десет дни продължи работата ни по церемонията с фойерверките. Денем поправяхме обгорелите макети, замисляхме нови забавления и карахме пленниците, които ни довеждаха от тъмницата, да зареждат фишеците. Един от робите ослепя, когато в лицето му експлодираха едновременно десет торби с барут.
След като приключиха сватбените празненства, не можах да се видя с Ходжа. Бях се поуспокоил, понеже се отървах от завистливите очи на тоя любопитен човек, които по цял ден ме следяха, и все пак от ума ми не излизаха напрегнатите дни, прекарани с него. Завърнех ли се в родината, щях да разправям на всички за този мъж, който въпреки огромната си прилика с мене, никога не отвори дума за тази прилика. Седях си в килията и колкото да минава времето, продължавах да се грижа за болните; чувайки, че пашата ме вика, направо полетях от вълнение, дори от радост. Изпърво тъй, между другото, ме поласка, спомена нещо от рода на това, че всички били останали много доволни от церемонията с фойерверките, че били доста се позабавлявали, че съм бил много способен. И тогава внезапно вметна: помюсюлманча ли се, веднага щели да ме освободят. Онемях, оглупях, смутолевих, че бих искал да се завърна в родината си, стигнах дори до унижение — тъпо и със заекване заразказвах за мама и за своята годеница. Пашата обаче повтори думите си, сякаш изобщо не ме беше чул. Млъкнах. Незнайно защо си припомних своите лениви, празноглави другарчета от детството, момчетата, дето вдигаха с ненавист ръка срещу бащите си. Като казах, че не ще променя вярата си, пашата се разгневи. И — обратно в килията. Подир три дни пашата ме викна отново. Тоз път бе в настроение. Понеже така и не проумях доколко смяната на вярата ми би подпомогнала моето освобождаване, не бях стигнал до никакво решение. Пашата попита какво мисля и каза, че лично той щял да ме ожени за някоя красива девойка! Набрах кураж и отвърнах, че нямам намерение да променям вярата си — пашата за миг се смути, сетне избълва, че съм глупак. И че нямало пред кого да се срамувам, като кажа, че съм сменил вярата си. Сетне надълго и нашироко ми говори за исляма. Когато млъкна, ме отпрати обратно в килията.
Третото ми посещение не се оказа аудиенция при пашата. От моето решение се поинтересува някакъв кехая. Даже и да бях променил решението си, нямаше да го споделя с кехаята! Отвърнах, че не съм готов да сменя вярата си. Кехаята ме хвана за ръка, повлече ме надолу и ме предаде на някакъв мъж. Висок, слаб, точно както в сънищата ми — той ме улови под ръка и грижовно, сякаш подкрепяше тежко болен, ме отведе в един край на градината; към нас се приближи още един — такъв едър мъжага нямаше как да се промъкне в сънищата. Спряха се до оградата, завързаха ръцете ми — вторият държеше неголяма секира. Не приема ли исляма, пашата им заповядал да ми отсекат главата. Вцепених се.
Казах си: чак пък толкова скоро… Гледаха ме със съжаление. Не продумах. Дано поне да не ме питат отново — попитаха ме. И ето, вярата ми се превърна в нещо, заради което лесно можех да си отида; смятах се за значим, изпитвах същата жал към себе си, каквато изпитваха към мен и двамата, дето с въпроса си ме принуждаваха да се отрека от своята вяра. Насилих се да мисля за друго и пред очите ми оживя гледката от прозореца към задната градина на нашата къща: инкрустираният със седеф, пълен с праскови и череши поднос върху масата, зад масата — плетеното канапе с подредени по него пухени, зелени като черчеветата на прозореца възглавки; малко по-нататък виждах герана с кацналото на ръба му врабче, маслиновите и черешовите дървета. Помежду им — орехът с люлката, вързана с дълги въжета на висок клон, която леко потрепваше от едва доловимия вятър. И когато пак ме попитаха, отговорих, че няма да си сменя вярата. Наблизо имаше пън, принудиха ме да застана на колене и опряха главата ми върху него. Притворих очи, ала само след миг ги отворих. Единият грабна секирата. Другият каза, че може би вече съм съжалявал; изправиха ме. Да съм поразмислел още.
Докато размислях, заловиха се да копаят земята до пъна. Там, рекох си, ще ме погребат. Освен ужаса от смъртта, връхлетя ме и ужасът да не ме погребат, преди смъртта да настъпи. Мислех си, че ще взема решение, докато изкопаят гроба — изкопаха плитка дупка и пак дойдоха при мене. Що за нелепост, казах си, да загина тук. Дори и да исках да стана мюсюлманин, времето за това вече беше изтекло. Ако имах възможност да се върна в тъмницата, в любимата си килия, с която бях свикнал и ако имах цяла една нощ за размисъл, тогава, знае ли човек, сигурно бих се решил да сменя вярата си; не и начаса.
Подхванаха ме, отведоха ме до пъна, принудиха ме да падна на колене. Преди главата ми да опре о пъна, буквално се смаях, като съзрях как между дървета идеше някакъв мъж — направо летеше, — без да докосвам земята с нозе, идвах самият аз, само че с брада. Прииска ми се да изкрещя към собствения си призрак между дърветата, но не се отрони и звук главата ми вече бе върху пъна. Пренебрегвайки себе си, взех да мисля, че онова, дето летеше насам не ще да е било сън, зачаках, тилът и гърбът ми се смразиха, не желаех да мисля, ала мислех, смразявайки се все повече и повече. Сетне ме вдигнаха и казаха: пашата щял да се разгневи! Там, докато отвързваха ръцете ми, те не спираха с укорите — бил съм враг на Аллах, на Мохамед. Помъкнаха ме нагоре, към конака.
След като целунах пеша на дрехата му, пашата се опита да ме поободри; каза, че ме харесвал, понеже дори и с цената на собствения си живот не съм се отрекъл от вярата си, ала само след миг захвана да ме ругае — какво съм се инатял, ислямът бил по-висша религия и прочее подобни. Колкото повече говореше, толкова повече се гневеше; решил бил да ме накаже. Сетне заразправя как дал дума някому и аз разбрах този обет ме спасяваше от бедите, които щяха да ме сполетят; накрая, след като схванах от тирадата му, че човекът, комуто е дал дума, бил голям особняк, заключих, че това беше Ходжа. Тъкмо тогава пашата ей така, между другото, ми съобщи, че ме дарява на Ходжа. Зяпнах неразбиращо; пашата поясни — щял съм да бъда роб на Ходжа, снабдил го е за целта и с документ; оттук нататък единствено Ходжа можел да решава да ме освобождава, или не, и получавал правото да разполага с мен както си пожелае. Пашата си тръгна.
Ходжа също се намирал в конака, чакал ме долу. И тогава ми просветна — тъкмо него бях зърнал между дърветата в градината. Пристигнахме в дома му. Че нямало да се отрека от вярата си, бил сигурен. Дори приготвил една от стаите за мен. Попита гладен ли съм. Още ме владееше ужасът от смъртта и не бях в състояние да се храня. Все пак хапнах малко от хляба и киселото мляко, които ми поднесе. Докато дъвчех, Ходжа ме следеше с наслада. Гледаше ме със задоволството на селяк, току-що закупил нов кон от пазара и представящ си колко той ще му е полезен в бъдеще. Неведнъж си припомнях този му поглед, който се промени едва когато Ходжа бе завладян от детайлите на космографската си теория и от часовника, с който възнамеряваше да дари пашата.
На всичко, каза сетне, ще ме научиш; затуй ме бил изпросил от пашата и едва след това щял да ми върне, евентуално, свободата. Трябваше да минат месеци, докато проумея какво означава „всичко“. „Всичко“, усвоено от мен в нашите училища; астрономия, медицина, инженерство, наука — дисциплините, по които се бях обучавал там, в своята родина! Всичко, описано в книгите, останали в килията ми, и донесени още на другия ден, всичко, видяно и чуто от мен, размислите ми за реките, езерата, облаците и моретата, за причините, пораждащи земетръсите и гръмотевиците… Към полунощ добави, че го вълнуват най-вече звездите и планетите. Лунната светлина проникваше през прозореца — каза ми, че на всяка цена ще трябва да открием сигурно доказателство за съществуването, или не, на онази звезда, разположена между Луната и Земята. Отново, без да искам, откривах с уплашените очи на човек, преживял Съдния ден, нашата изнервяща прилика, а той, към фразата „ще ме научиш“ притуряше: заедно ще проучваме, заедно ще откриваме, заедно ще вървим нататък.
И тъй, заловихме се за работа като двама добри побратими, като двама добри ученици, усвояващи знанията с надежда, че възрастните ги няма вкъщи, та да подслушват през открехнатата врата. В началото се чувствах като по-големия брат, склонил да си припомни старите знания, за да помогне на ленивото си братче да го достигне; Ходжа пък се държеше като проницателното братче, силещо се да докаже, че по- големият не се отличава с кой знае колко повече знания. Според него различието в нашите знания се криеше в броя на томовете, донесени от килията и наредени на рафта, както и в броя на книгите, оживели в моите спомени. Със своето необичайно трудолюбие, с проницателността си бърже овладя италианския, който по-късно усъвършенства — за шест месеца изчете книгите ми и когато го накарах да преразкаже всичко, което си спомнях, осъзнах, че не притежавам предишното превъзходство. При това се държеше като човек, чиито знания надхвърлят прочетеното в книгите (повечето от тях смяташе за маловажни) — знания, по-естествени и по-задълбочени от придобитите. Шест месеца след началото вече не бяхме двама, обучаващи се взаимно, напредващи взаимно. Той раждаше идеите, пък аз само му припомнях отделни подробности, та да знае как да постъпи или пък му помагах да преосмисли още веднъж наученото.
