отрови, ако щеш му върни свободата. Та да мирясаш.“ Вероятно съм стрелнал поглед към Ходжа със страх и надежда. Каза, че докато не стигнат до същината на работата, няма да ми върне свободата.
Не попитах какво бе нещото, до чиято същина трябваше да се достигне. Предчувствах, вероятно, че и Ходжа не знае какво е, а може би и аз се боях да науча какво е. После преминали на други теми, а пашата начумерено и презрително оглеждал съоръженията. Надеждата, че пашата може отново да прояви интерес, накарала Ходжа, макар да не бил желан повече, да остане в конака до късно през нощта. После пашата заповядал да натоварят съоръженията в колата. Представих си как някой в някаква къща покрай безмълвния и тъмен път, по който се връща колата, не смогва да заспи в леглото си: слуша тиктакането на големия часовник сред трополенето на колелата и се измъчва от любопитство.
Ходжа стърча прав до зори. Искаше ми се да пална угасналата свещ — не я запалих. Виждах, че е готов да сподели нещо и промълвих: „Пашата ще разбере.“ Промълвих го в мрака и, макар той също да знаеше, че не си вярвам, не след дълго все пак отговори — имало проблем и проблемът бил в това да се разгадае тайната на мига, в който пашата е спрял да говори.
При първия сгоден случай посети пашата с надежда да разгадае тайната. Пашата тоз път го посрещнал приветливо. Бил премислил случилото се, бил проумял намеренията му. И като поразведрил Ходжа, се похвалил, че в момента го занимава едно ново оръжие. „Оръжие, което ще превърне света за нашите врагове в тъмница.“ Тъй рекъл, без да уточнява какво ще представлява оръжието. Така че ако Ходжа реши да пренасочи натам своите чисто научни интереси, само тогава щял да го подкрепи. Не обелил, естествено, и дума за възнаграждението, което очаквахме. Единствено връчил на Ходжа кесия с акчета. Отворихме я вкъщи, преброихме седемнайсет монети — необичайна бройка! След като му връчил кесията, рекъл, че ще убеди падишаха да приеме Ходжа. Детето, обяснил, проявява интерес към „тия неща“. Думи, които не впечатлиха ни мен, ни лесно обнадеждаващия се Ходжа, ала седмица по-късно получихме вест. Подир залез слънце, след края на постите, пашата щял да ни отведе, и мене включително, при султана.
Ходжа се подготви — поизмени прочетения пред пашата текст, та да е разбираем за едно деветгодишно дете, наизусти го. Само дето продължаваше да мисли не толкова за падишаха, колкото за пашата. Защо ли е спрял да говори пашата? Някой ден щял да разбули тайната. Какво ли представлява оръжието, което пашата иска да се направи? Нямах какво повече да казвам — той работеше сам. Ходжа се затваряше в стаята си до среднощ, а аз като глуповато хлапе нелепо стърчах на прозореца — не мислех дори и за своето завръщане в родината, просто си фантазирах. Въобразявах си, че работещият на масата съм аз, а не Ходжа, и че мога да замина където си пожелая и когато си пожелая!
Привечер натоварихме съоръженията на колата и посетихме двореца. Вече ми харесваха истанбулските улици — представях си как ги преброждам, как, тъй като съм невидим, се изнизвам като призрак между чинарите, кестените и люляците в градините. С помощта на неколцина души настанихме съоръженията върху мястото за демонстрацията — във втория двор17.
Падишахът се оказа миловидно дете с червени бузки и ръст, съответстващ на възрастта му. Опипваше съоръженията, както собствените си играчки. Трудно ми е сега да определя дали тогава се породи желанието ми за сближаване, за приятелство, или много по-късно, при повторната ни среща след петнайсет години, но в онзи миг желаех единствено да не му причиня зло. В същото време, докато многолюдната султанска свита очакваше с любопитство разказа на Ходжа, Ходжа оставаше пренапрегнат. Най-сетне се откри възможност да почне — обогатявайки с нови неща своя разказ, заговори за звездите като за някакви разумни живи твари, оприличи ги на магнетични, загадъчни създания, които са наясно с геометрията и аритметиката и се въртят в синхрон с тези познания. Забелязвайки въздействието си върху детето, което от време на време вдигаше глава към небето и гледаше удивено, Ходжа се развълнува. Ето тук, върху модела ни са показани въртящите се прозрачни сфери на окачените звезди, ето там е Венера и се върти ето тъй, а онова, голямото нещо е Луната — тя променя местоположението си по своему. Ходжа завъртя модела, монтираните по него звънчета издадоха приятен звук — малкият падишах стреснато отстъпи крачка назад, сетне в желанието си да проумее какво е това, набра кураж и се примъкна към звънтящото съоръжение като към вълшебна кутия.
Сега, когато, подреждайки своите спомени, се опитвам да съчиня за себе си някакво минало, аз си го представям като картина на щастието, в пълна хармония с приказките от моето детство и с художниците, илюстрирали тия приказки. Комай липсваха единствено стъклените сфери с наподобяващите сладкиши къщурки с червени покриви, върху които, преобърнеше ли се сферата, се посипваше сняг. После и детето започна да пита, а Ходжа — да отговаря.
Как звездите стоят във въздуха? Прозрачните сфери са окачени! От какво са сферите? От прозрачен материал, той ги прави прозрачни. Не се ли сблъскват една с друга? Не, на различни нива са, както е на макета! Звездите са толкова много, защо няма и толкова сфери? Защото са доста отдалечени! Колко? Много, много! И звездите ли си имат звънчета, които при въртенето им издават приятни звуци? Не, ние монтирахме звънците, за да е ясно кога звездите завършват пълното си завъртане! Тътенът на гръмотевиците има ли нещо общо с това? Не! С кое има общо? С дъжда! Ще вали ли утре? Ако се гледа небето, няма да вали! Какво казва небето за болния лъв на падишаха? Ще оздравее, само че е нужно търпение; и т.н., и т.н.
Изказвайки своето мнение за лъва, Ходжа бе вдигнал очи към небето, както когато говореше за звездите. Вече у дома, той заприказва пренебрежително за този детайл. По-важно било не дали детето прави разлика между науката и софизма, а дали достига до същината на нещата. Съзнателно повтори същата фраза — и го стори така, сякаш бях открил нещото, чиято същина трябваше да се постигне. А аз вече си мислех, че и да стана, и да не стана мюсюлманин, няма да има никаква разлика. На излизане от двореца, Ходжа измъкна пет алтъна от подарената ни кесия. Падишахът, каза Ходжа, беше усетил някаква логика в случващото се със звездите. Ех, падишахът, доста, доста по-късно щях да го опозная! Бях омагьосан от това, че същата Луна се виждаше и от прозореца на нашата къща — прищя ми се да съм дете! Ходжа не се стърпя и се върна на предходната тема — не бил важен въпросът с лъва, важно било, че детето обича животните, и толкоз.
На другия ден се затвори в стаята си и заработи; след няколко дни отново натовари часовника и звездите на колата и потеглихме под любопитните погледи иззад зарешетените прозорци, само че този път към началното школо. Вечерта, като се върнахме, бе притеснен, е, не дотам, че да не му се приказва. Рече: „Надявах се, че и дечурлигата, както султанът, ще проумеят всичко, ама съм бъркал.“ Децата само се уплашили. Щом Ходжа след своето изложение взел да задава въпросите си, едно от хлапетата рекло, че от другата страна на небето е Адът и се разциврило.
През цялата следваща седмица Ходжа се самоубеждаваше в проницателността на падишаха; припомни ми поотделно всеки един от нашите мигове във втория двор; изтъкваше какви ли не доводи — да, детето бе проницателно; да, отсега умееше да разсъждава; да, отсега беше личност, която сигурно ще се освободи от влиянието на обкръжаващата го среда! Ето така започнахме да виждаме сънища за султана, много преди той да започне да вижда сънища за нас, както стана подир години. Междувременно Ходжа се занимаваше с часовника; според мен премисляше и някои неща за оръжието, нали така бе обещал при посещението у пашата. Макар че надеждите му по отношение на пашата, усетих го, се бяха прекършили. „И той вече е като другите — каза за него. — Не желае да знае това, което не знае.“ След седмица падишахът го извика отново — отиде.
Султанът посрещнал радостно Ходжа. „Лъвът ми оздравя — възкликнал. — Стана, каквото каза ти.“ И с цялата му свита излезли на двора. Падишахът посочил рибите в басейна и запитал Ходжа какво мисли за тях. Споделяйки тоя епизод, Ходжа призна, че отвърнал: „Червени са.“ И додаде: „Друго не можа да ми хрумне.“ И в същия миг усетил, че в движението на рибите имало някаква система; те сякаш разговаряли помежду си, за да може системата да се доусъвършенства. Ходжа рекъл, че намира рибите за разумни. Тогава джуджето, стоящо до един от евнусите, който непрекъснато напомнял на султана съветите на майка му, се изкикотило, но султанът го смъмрил. И за да накаже червенокосото джудже, не го взел с тях, когато се настанили по колите.
Отишли с колите на „Ат Мейданъ“18, в дома на лъва. Падишахът показал на Ходжа един по един лъвовете, леопардите и тигрите, вързани с вериги за колоните на стара църква. Спрели пред лъва, за когото Ходжа предрекъл, че ще оздравее, детето си поговорило с него, запознало лъва с Ходжа. Сетне приближили изтегналата се в един ъгъл лъвица — животното смърдяло не като останалите, било бременно. С блеснали очи падишахът попитал: „Колко лъвчета ще роди лъвицата и колко от тях ще са мъжки, и колко женски?“
