Обикновено повечето „идеи“, които аз бях забравил, му хрумваха нощем — дълго след като бяхме приключили с импровизираната си вечеря, след като лампите в квартала угаснеха и тишината обгърнеше всичко наоколо. Сутрините отиваше да преподава в началното школо към една намираща се два квартала по-нататък джамия; два пъти седмично се отбиваше в муваккитхането12 на джамия в отдалечен квартал — там кракът ми не стъпи никога. През останалото време или доразработвахме среднощните си „идеи“, или се мъкнехме подир тях. Тогава още не ме напускаше надеждата, че скоро ще се завърна в родината. Въобразявайки си, че подробното обсъждане на неговите „идеи“ може само да забави моето завръщане, гледах изобщо да не противореча на Ходжа.
Тъй отмина първата година — бяхме изцяло се отдали на астрономията, в търсене на доказателства за съществуването, или не, на призрачната звезда. Ходжа обаче забрави проблемите около призрачната звезда, когато заработихме с телескопите, които измайсторихме с оптическите лещи, докарани от Холандия — плати прескъпо за тях, — както и с астрономическите инструменти и с диаграмите; доста се задълба в тази материя, беше казал дори че ще обсъждаме Птолемеевата геоцентрична система, ама така и не я обсъдихме; той говореше, аз слушах — обясняваше колко глупаво е да смяташ, че звездите са висящи прозрачни сфери; може би там ги крепи нещо друго, например някаква невидима сила, някаква притегателна сила; по-нататък изказа предположението, че Земята, както и Слънцето, може би се движи по нечия друга окръжност, че всички звезди може би се движат по окръжността на друг център, за чието съществуване нямаме и представа. След време изрази своя идея, по-всеобхватна от Птолемеевата — проследи нова група звезди, за да обогати космографията и нахвърли собствена теория, основана върху една нова система; възможно било Луната да се върти около Земята, а Земята — около Слънцето; възможно било център на тази система да е Венера; ала всичко това му омръзна скоро. Мина време и сподели, че най-важното сега не са новите идеи, а необходимостта да бъдат запознати местните със звездите и техните движения, и тъкмо когато реши да започне с пашата, узнахме, че Садък паша е заточен в Ерзурум. Говореше се, че взел участие в някакъв неуспешен заговор.
Ходжа искаше да напише трактат за течението в Босфора и по тази причина през годините, докато чакахме завръщането на пашата от заточение, с месеци обикаляхме хълмовете край Босфора, брулеше ни студен вятър, от който премръзвахме до кости и наблюдавахме течението, а в низините, със съдини в ръце, се опитвахме да съпоставим температурата на вливащите се в Босфора реки и на самото течение.
По молба на пашата заминахме за Гебзе, за да му свършим някаква работа — там престояхме три месеца и тогава на Ходжа му хрумна нова идея; часовниците в различните джамии не показваха еднакво време и началният час за започване на намаза13 не съвпадаше възнамеряваше да направи съвсем точен часовник за намаз. По същото това време му показах какво представлява простата вещ, наречена маса — дадох размери на един дърводелец и когато донесе въпросната вещ у дома, Ходжа не остана много доволен, каза, че приличала на „черния камък“14 и щяла да ни донесе нещастие, ала после свикна и със столовете, и с масата; призна, че благодарение на тях мисли и пише по-добре. На тръгване за Истанбул — там за намаза трябваше да се излеят елипсовидните часовникови зъбчатки, повтарящи кръгообразното движение на Слънцето, — заедно с нас, натоварена върху едно магаре, потегли и масата.
През тези първи месеци се настанявахме един срещу друг на масата и работехме — Ходжа се мъчеше да проумее как да се определи точното време за намаза и оруча15 в студените страни с големи, поради кълбовидната форма на Земята, времеви разлики между деня и нощта. И друг проблем — съществуваше, или не, такова място, от което, накъдето и да се обърне човек, все да гледа не само към Мека, а и към кибла16. Забелязвайки безразличието ми към тия, според мен, незначими въпроси, Ходжа направо ме презря, ала по онова време си въобразявах, че усеща моето „превъзходство“, моята „другост“ и вероятно се ядосва, понеже и сам се досеща за това ми усещане — говореше за прозорливостта тъй нашироко, колкото и за науката; завърнеше ли се пашата в Истанбул, Ходжа щеше да спечели благоразположението му с проектите си, с новата си обогатена космографска теория, демонстрирайки я чрез един разбираем модел, както и, естествено, чрез часовника; надяваше се да посее тук семената на един кипеж и да завладее всички с любознателността, която самият той притежаваше.
3.
През онези дни го владееше мисълта как да усъвършенства един по-голям зъбчат механизъм така, че часовникът да се навива и сверява само веднъж месечно, а не всяка седмица; беше си наумил след като усъвършенства зъбчатия механизъм, да направи часовник, който пък да се сверява веднъж в годината; въпросът бе да се изчисли точно силата, способна, след като огромният часовник ще се навива толкова рядко, да задвижва по-големите и натежали зъбчатки; някъде по туй време научи от муваккитханетските си приятели, че пашата се е върнал от Ерзурум.
На заранта отиде да поднесе своите почитания на пашата. Било пълно с гости, но пашата все пак удостоил с внимание Ходжа, поинтересувал се какви са новите му открития, попитал дори за мене. Привечер разглобихме и наново сглобихме часовника, доизпипахме тук-таме по нещичко в модела на вселената, с четки оцветихме звездите. За по-голямо въздействие върху слушателите си, Ходжа подготви велеречив, поетичен текст и го наизусти — изрецитира ми части от него. За да уталожи вълнението си, призори ми изрецитира, макар и неправилно, текста, свързан с логиката във въртенето на звездите. Щом съоръженията ни бяха натоварени на повиканата кола, отиде в конака на пашата. Прибра се по късна доба.
След като разтоварили съоръженията в градината, пашата ги огледал с бездушието на антипатично старче, нетърпящо никакви шегички; после Ходжа му изрецитирал наизустения текст. Пашата, сещайки се за мене, попитал: „Той ли те научи на това?“ Подир години същото щеше да изрече падишахът. Такава била първата му реакция. Реакцията на Ходжа обаче смаяла още повече пашата: „Кой?“ Ала тутакси Ходжа съобразил, че става дума за мене. Казал на пашата, че съм един образован глупак. Аз изобщо не го интересувах, докато го разказваше, понеже все още бе завладян от случилото се в конака на пашата. Настоятелно подчертал, че всичко е негово откритие, ала пашата май не му повярвал много, имал вид на човек, който търси някакъв виновник и душата му не се примирявала, че въпросният виновник е неговият любимец Ходжа.
Като заговорили за звездите, пак станало дума за мен. Разбирах, че тая тема не допада на Ходжа. След настъпилото мълчание пашата пренасочил вниманието си към останалите гости. На самата вечеря Ходжа още веднъж наченал разговор за звездите и своите открития — пашата обаче рекъл, че когато и да се опита да си припомни лицето ми, пред очите му е все лицето на Ходжа. Сътрапезниците взели да бръщолевят за това как се създават двойките от приличащи си хора, припомняли си разни попреувеличени примери за близнаците, дето били обърквани от собствената си майка, за други двама, дето се страхували да се погледнат, ама пък щом поотрасли, станали неразделни, за разбойници, разменили местата си с невинни. Вечерята приключила, гостите тръгнали да се разотиват, а пашата настоял Ходжа да остане.
В началото, когато Ходжа подхванал своите разяснения, на пашата не му било особено забавно, дори изглеждал недоволен, наново помръкнал заради доста заплетените и не дотам ясни разяснения, ала след като изслушал за трети път наизустения от Ходжа текст и проследил на няколко пъти бързото въртене на нашия модел на вселената и звездите, май нещичко взело да му просветва, проявил едва забележим интерес и се заслушал по-внимателно в изложението на Ходжа. Тогава Ходжа развълнувано му повторил, че звездите не се въртят така, както си въобразяват всички, а ей така. „Добре де — рекъл накрая пашата. — Разбрах. Може и така да е, що да не е така.“ И Ходжа млъкнал.
Представих си тягостната, продължителна тишина. Вгледан през прозореца в тъмнината на Босфора, Ходжа промърмори: „Защо спря да говори, защо не продължи?“ Ако това представляваше въпрос, то и аз, като него, не знаех отговора: подозирах всъщност, че Ходжа има някаква представа как пашата би продължил онзи разговор, ала не каза нищо. Май всекиму е съдено да изпитва безпокойство, когато другите са различни от него. После пашата проявил интерес към часовника, наредил на Ходжа да го отвори и го разпитал за предназначението на зъбчатките, механизма и топуза. Внезапно напъхал с боязън пръста си в тиктакащия механизъм, сякаш бъркал в бърлогата на черна страховита змия, и тутакси го отдръпнал. В този момент Ходжа му говорел за часовниковите кули, за силата, която би придобила молитвата, ако всички я извършват едновременно; най-неочаквано пашата се разгневил и изрекъл: „Отърви се от него! Ако щеш го
