Доста изнервеният Ходжа по-късно ми призна: „Сбърках.“ Отвърнал на падишаха, че разбира от астрономия, не и от астрология. „Ама от главния астролог Хюсеин ефенди разбираш повече!“ — казало детето. Ходжа не отвърнал нищо от страх — току-виж се разчуло и стигнало до Хюсеин ефенди. Падишахът пък притеснено добавил, че след като Ходжа не разбира нищо, какъв е смисълът да наблюдава звездите?
И тогава Ходжа се видял принуден да разяснява неща, за които смяташе да говори след време. Научил бил за звездите доста, от наученото извлякъл полезни поуки. Възприемайки като добър знак мълчанието на слушащия го с широко отворени очи падишах, Ходжа изтъкнал колко е належащо да се построи обсерватория за наблюдение на звездите; нещо като обсерваторията на покойния Такиюддин ефенди19, построена преди деветдесет години по волята на Мурад III, дядо на покойния му дядо Ахмед I — тя след време, поради липса на какъвто и да било интерес към нея, се срутила; обсерваторията трябвало да е нещо повече от предишната, да е същински дом на науката, в който учените да извършват наблюденията си не само на звездите, а на целия свят с реките и моретата, с облаците и планините, с цветята и, разбира се, с животните, в който да обсъждат наблюденията си и да множат познанията си — така ще се развива нашият интелект.
Падишахът слушал как Ходжа споделя проекта си, сякаш слушал пленителна приказка, аз също първица научавах за него. Като се върнали с колите в двореца, попитал: „Как мислиш, какво ще роди лъвицата?“ Тоз път Ходжа предварително бил обмислил отговора си, та рекъл: „Новородените лъвчета ще имат голяма прилика помежду си!“ У дома разясни, че в тия му думи нямало никакъв риск. „Ще покоря това глупаво хлапе — закани се той. — По-изкусен съм от главния астролог Хюсеин ефенди!“ Останах смаян от епитета, употребен за падишаха; отгоре на всичкото се и засегнах. По онова време, изпълнен с досада, се занимавах с домакинството.
Тази дума се превърна насетне в магически ключ, подхождащ на всяка една ключалка — понеже бяха глупави, те изобщо не разсъждаваха, наблюдавайки движещите се над главите им звезди, понеже бяха глупави, научавайки нещо, най-напред питаха за какво се използва, понеже бяха глупави, се интересуваха не от подробностите, а от обобщенията и прочее и прочее. Не че и на мен са ми били по вкуса някои съждения от преди години в родината ми, ама защо пък да занимавам с тях Ходжа. И без туй по онова време го интересувах не аз, интересуваха го глупаците. Моята глупост била различна. Съвсем лекомислено му бях доверил съня си от ония дни — вместо мен в родината ми отива той, жени се за моята годеница, на сватбата така и не забелязват, че аз съм той, аз пък от своето кътче, облечен в турски дрехи, гледам веселбата, зървам мама и ощастливената си годеница, ала и двете, без да разбират кой съм, ми обръщат гръб; и се будя от сълзите си.
По онова време той на два пъти посети пашата в конака. Пашата май не одобряваше това сближаване на Ходжа с падишаха, останало извън контрола му; подложил го на същински разпит — подпитвал за мене, наредил да ме проучат, ама Ходжа ми го призна доста по-късно, едва като заточиха пашата и той се махна от Истанбул, защото съм щял, според Ходжа, да прекарам всичките си дни в тровещ ме страх. И все пак усещах, че пашата проявява по-голям интерес към мен, отколкото към Ходжа; гордостта ми бе поласкана — приликата ми с Ходжа тревожеше пашата повече и от мен самия. По същото време приликата като че ли бе загадка, която Ходжа не искаше да разбули, съществуването й обаче ми вдъхваше странен кураж — казвах си понякога, че докато Ходжа е жив, благодарение на нашата прилика всички заплахи ще се отдалечават от мен. Вероятно поради това и му възразих, когато приобщи към глупаците и пашата; тогава той се нервира. Понеже съзнавах, че хем не можеше да се отърве от мен, хем се срамуваше от мен, това ме тласкаше към безочие, каквото не ми бе присъщо — от време на време го разпитвах за пашата, питах го какво говори за нас двамата, предизвиквайки у Ходжа някаква ярост, чиято причина май не му беше ясна. Той упорито повтаряше, че предусещал как ще подложат крак на пашата, как съвсем скоро еничарите ще сторят нещо, как нещо се мъти и в двореца. Така че, нали и пашата го беше казал, ако ще работи върху оръжието, трябвало да го създаде не за някой везир, който днес е на власт, пък утре — не, а за да го поднесе на падишаха.
Известно време смятах, че се занимава единствено с това непознато оръжие; занимава се, виках си, ама не напредва. Защото ако напредваше, нямаше как да не го сподели, да не ми разкаже за сътвореното, за да разбере какво мисля, независимо от това, че се опитваше да ме подценява. Една вечер, правехме го веднъж на две-три седмици, се отбихме в оная къща в Аксарай, послушахме малко музика, любихме се с жени и се прибрахме. Ходжа ме уведоми, че ще работи до сутринта, после ме поразпита за жените — никога не говорехме за жени, — после внезапно изрече „мисля“ и без да сподели какво мисли, се затвори в стаята си още с пристигането ни. Останах сред книгите — мързеше ме вече дори да ги разгръщам, — и размишлявах за него, за неговия, сигурен бях, ненапреднал проект или идея, размишлявах за погледа му, прикован към празните листа върху масата в затворената стая — седи на масата, без да е свикнал докрай с нея, седи с часове и напусто на масата, все повече обладаван от срам и от ярост.
Измъкна се от стаята доста след полунощ със смирения свян на нуждаещо се от помощ учениче, сломено от някакъв дребен въпрос, покани ме вътре, до масата.
— Помагай — изрече без всякакво притеснение. Дай да го обсъдим заедно. Не мога сам да напредна.
В първия миг реших, че е нещо, свързано с жените и премълчах. Като видя моя празен поглед, добави сериозно:
— За глупаците мисля. Защо са тъй глупави? Сетне, сякаш предварително знаеше отговора ми, продължи: — Добре де, те може и да не са глупави, ама нещо в главите им липсва.
Не попитах кои бяха „те“.
— Толкоз ли няма едно кътче в главите им, което да съхранява познанието? — каза той и се заозърта наоколо, сякаш търсеше подходящата дума. — В главите си би трябвало да имат една кутия, няколко кутии, като рафтчетата на тоя долап, някакво кътче, дето да съхраняват разни неща, а като че ли изобщо не притежават подобно нещо. Схващаш ли?
Исках да убедя себе си, че схващам някои неща, но много-много не успявах. Двамата потънахме задълго в мълчание.
— Всъщност кой може да знае защо човек е такъв или онакъв? — промълви най-накрая, а сетне добави: — Ех, да беше истински лекар, да научиш и мен какво има в телата ни, в телата ни и в главите ни.
Сякаш се позасрами. С бодрост, според мене доста притворна поради нежеланието му да ме плаши, ми обясни, че нямал намерение да се предава, щял да стигне до края, защото хем бил любопитен какво ще се получи, хем нямал друго с какво да се занимава. Не го разбрах, ала бях доволен от мисълта, че всичко това бе усвоил от мене.
После често повтаряше тези си думи, сякаш и двамата сме знаели какво има предвид. Ала в привидната му решителност имаше нещо от маниера на мечтателен ученик, който задава прекалено много въпроси; всеки път, щом споменеше, че ще стигне до края, си представях, че съм свидетел на скръбните и гневни вопли на някой безнадеждно влюбен, който се пита за кой ли дявол го е сполетяло всичко това. В ония дни доста често повтаряше тези думи; повтаряше ги и когато научи, че еничарите подготвят бунт, и след като ми обясни, че учениците от началното училище се интересуват повече от ангелите, отколкото от звездите, и след като яростно захвърли настрана, без дори да го е преполовил, един ръкопис, за който бе платил доста, и след като се раздели с приятелите си, с които се срещаше и разговаряше ей тъй, по навик, в муваккитхането, и след като премръзна в недостатъчно отоплената баня, и след като си легна с любимите книги и се зави с юргана на цветчета, и след като изслуша глуповатите разговори в джамийския двор, там, дето се прави абдеста20, повтори ги и когато узна, че венецианците са сразили флота им, и когато изслуша съкварталците си, дошли да му напомнят, че времето му минава и трябва да се ожени: щял да стигне до края.
Сега си мисля: ще се намери ли читател, изчел до края написаното от мен, ще се намери ли читател, проследил с търпение написаното от мен — случило се или въображаемо, който да каже, че Ходжа не удържа на думите си?
4.
