същата причина — нали аз бях научил Ходжа на тези неща. И владетелят, досущ като Ходжа, не спираше да говори за съдържимото в главите ни; после, покрай този си интерес, проявяваше любопитство и към един друг въпрос: и султанът, както някога Ходжа, ме разпитваше как живееха там, в онази страна, в старата моя родина.
Разказвах му купища измислици. Сега не мога да преценя дали тези измислици, в които си вярвах заради непрестанното им повтаряне бяха неща, които действително съм преживял в младостта си, или бяха фантазии, отцеждащи се от върха на перото ми всеки път, щом се настанявах на масата, за да пиша книгата си — от време на време подхвърлях някоя и друга забавна лъжа, хрумнала ми в момента, имах и няколко готови, преработени от мен приказки, непрестанно повтарях колко много копчета имаха хората по дрехите си, понеже султанът се интересуваше от такива подробности, разказвах истории, но се затруднявах да определя дали отделните детайли в тях долитаха от моите спомени или пък от моите сънища. Но имаше и една-две истини, които и след двайсет и пет години все така не можех да забравя: разговорите на семейната трапеза с мама, татко, братята и сестра ми, докато закусвахме под липите! Подобни неща най- малко интересуваха падишаха. Веднъж ми бе споменал, че всеки живот всъщност е подобен на другия. Незнайно защо думите му ме уплашиха — не бях забелязвал подобно дяволско изражение върху лицето на султана и изпитах желание да го попитам що за смисъл влага в тях. Погледнах го, прииска ми се да кажа: „Аз съм аз.“ Сякаш, ако имах куража да изрека тая глупава фраза, заговорите на всички интриганти, чиято едничка цел бе да изкарат, че съм някой друг, игричките на Ходжа и на султана щяха да се обезсмислят и щях да продължа да живея в мир със собствената си идентичност. Аз обаче, като страхливците, плашещи се от всяка неясна фраза — да не би да застраши тяхното спокойствие — боязливо си премълчах.
Това беше през пролетта, в дните, когато Ходжа завърши оръжието, но все не успяваше да проведе изпитанията, понеже не намираше подходящите хора. Не след дълго наистина се разстроихме, когато падишахът тръгна с армията си на поход срещу Полша. Защо не бе взел оръжието, та да обърне в бягство враговете ни, защо не ме беше взел със себе си, доверие ли ни нямаше? И ние, както всички, останали в Истанбул, вярвахме, че султанът не е тръгнал на война, а на лов. Ходжа беше доволен — печелеше още цяла година; аз нямах нито друга работа, нито развлечения; заработихме заедно по оръжието.
Доста време издирвахме хора, които да задействат съоръжението. Така или иначе, никой не скланяше да влезе в страховитото, непознато съоръжение. Ходжа говореше, че е готов да плати много пари разпратихме глашатаи из града, по пристанищата, в арсенала, търсихме мъже сред лентяите в кафенетата, сред разбойниците и авантюристите. Повечето от тези, които открихме, дори и да влизаха, преодолявайки страха си, във вътрешността на желязната грамада, после ни напускаха — не издържаха да въртят колелото на механизма, понеже, заклещени в това странно насекомо, направо се сваряваха от горещина. Към края на лятото, когато трябваше да приведем в действие съоръжението, спастрените през годините пари се стопиха окончателно. Под смаяните и уплашени погледи на любопитните, сред победните възгласи, съоръжението тромаво помръдна, нападна някаква въображаема крепост, разтърсващо изгърмя с топовете срещу нея и спря. Парите от селата и от маслиновите гори продължаваха да текат, ала Ходжа, под предлог, че щяло да ни излезе прескъпо, разпусна нашия насъбран с толкова мъка отбор.
Зимата премина в очакване. След като се върна от похода, падишахът отишъл направо в любимия си Одрин; нито питаха за нас, нито ни търсеха — останахме си сами. В двореца нямаше кой да се развлича сутрин с нашите истории, в конаците нямаше кой нощем да развлича пък мене — просто лентяйствахме. Опитвайки да запълня времето си, заръчах на пристигнал от Венеция художник да ми направи портрет, започнах да взимам уроци по уд#; макар и рядко Ходжа отскачаше до Куледиби, за да види оръжието, наглеждано от един пазач. Не че не добавяше нещо ново тук-там по съоръжението, но се отегчи бързо и от това. В нощите на тази последна зима, които прекарахме заедно, той повече не спомена нито оръжието, нито какво възнамерява да прави с него. Обзела го беше апатия не защото бе изгубил своето настървение, беше такъв, защото аз вече не предизвиквах у него никакви емоции.
По-голямата част от нощите прекарвахме в чакане, чакахме да спре я вятъра, я снега, чакахме последното късно минаване на бозаджията, чакахме огънят да се превърне на пепел, за да подхвърлим още дърва в печката. Чакахме да угаснат последните трепкащи лампи по отсрещния бряг на Златния рог, чакахме да дойде нашия сън, който изобщо не идваше, чакахме и утринния езан42. Говорехме рядко, но през една от тези зимни нощи Ходжа внезапно ми каза, че много съм се променил, че съм станал друг човек. Стомахът ми се сви, гърбът ми се обля в пот; щеше ми се да възразя, да му река, че не е прав, че съм си пак предишния, че си приличаме, че трябва отново, както в миналото, да възвърне интереса си към мен, че имаме много, много неща, за които да си говорим, ала всъщност той беше прав; погледът ми се спря върху моя портрет, тази заран го бях взел от художника, донесох го вкъщи и го окачих върху една от стените; да, бях се променил — бях напълнял от храната, с която се тъпчех по угощенията, гушата ми беше провиснала, плътта ми беше омекнала, движенията ми — понатежали; лицето ми, и това беше по-лошото, изглеждаше абсолютно различно; от изпития алкохол и от целувките в онуй общество краищата на устните ми изглеждаха омърсени от някакво безсрамие, очите ми бяха махмурлясали от нередовно спане и запои, в погледа ми се бе затаило вулгарното спокойствие, присъщо на глупаците, доволни от живота, от света и от себе си, но бях удовлетворен от своето настояще, така си беше. Не обелих и дума.
По-късно, май че когато научихме, че падишахът ни вика в Одрин да участваме във военния поход заедно с нашето оръжие, често виждах един и същ сън: маскен бал във Венеция, една забава, напомняща по своята суматоха истанбулските веселби; надявах се, че както аз познах майка си и годеницата си — зърнах ги в множеството, когато си свалиха маските на „вулгарни жени“, — така и те ще ме разпознаят и смъкнах маската си, те обаче изобщо не разпознаха, че аз съм аз, те сочеха с маските си някого зад гърба ми; обърнах се и видях човека, който щеше да разбере, че аз съм аз — това беше Ходжа. За да ме разпознае, се приближих и този път с надежда към него; човекът, който бе Ходжа, смъкна, без да продума маската си и изпод нея, плашейки ме с чувството за вина, изникна моята пробудила се от съня ми младост.
10.
Научавайки, че падишахът ни чака да пристигнем в Одрин с оръжието, Ходжа веднага се задейства. Тогава разбрах, че е поддържал всичко в готовност и цяла зима не е прекъсвал връзките си с оръжейната група, която беше разпуснал. Три дни ни бяха достатъчни да се подготвим за път. Вечерта преди заминаването ни Ходжа прерови старите си книги с опърпани подвързии, недописаните си трактати, пожълтелите си чернови, вещите си и всичко останало, сякаш се местехме в нова къща. Оправи звънеца на ръждясалия часовник за намаз, избърса прахта от астрономическите инструменти. До сутринта се ровичка из книгите, сътворени от нас през двайсет и петте години, из проектите на изработените инструменти, из черновите. Призори го видях да прелиства овехтелите пожълтели страници на тефтерчето, в което бях отбелязвал наблюденията си от нашите опити, предхождащи първото ни зрелище с фойерверки; малко обидено попита: „И това ли трябва да взимаме с нас? Нима ще ни бъде от полза?“ И тутакси, забелязал празния ми поглед, го запрати в ъгъла.
И все пак по време на десетдневното ни пътуване до Одрин отново се посближихме, е, не колкото в предходните години. Ходжа бе преизпълнен най-вече с надежда; нашето оръжие, което наричаха чудовището, насекомото, дявола, костенурката-стрелец, движещата се крепост, желязната грамада, казана на колела, великана, циклопа, хищника, гадното прасе, чернилката, вероломният пришълец, се движеше, както искаше Ходжа, със страховито скрибуцане и невероятен громол, ала доста по-бързо, отколкото се предполагаше, всявайки ужас у зяпачите. Забелязвайки как любопитните селяни се скупчват из околните хълмове по цялото протежение на пътя ни и развълнувано наблюдават съоръжението оттам, страхувайки се да го доближат, Ходжа изпитваше истинско удоволствие. Нощем, докато нашите хора, изнурени от тежкия ден, спяха непробудно в шатрите си, Ходжа не спираше сред безмълвието, нарушавано единствено от насекомите, да изтъква какви неща щяло да сътвори нашето дете голомеше с враговете ни. Липсваше, вярно, предишната възбуда — и Ходжа като мен се притесняваше как ще възприемат оръжието в свитата на султана и в армията, какво място ще отредят на съоръжението при атака, но все още можеше да говори със спокойна душа и с увереност за „предишната ни орис“, за възможността да обърнем течението на реката в желаната от нас посока и за по-важното — за „тях“ и за „нас“, тема, която все така съживяваше възбудата
