забравен.
Напредвахме на север и все по на север; виейки се из планинските възвишения, походната колона бавно се придвижваше по калните пътища сред гъстите и тъмни дъбрави. Харесваше ми студеният и мрачен полъх, идещ откъм боровите и брезови гори, мъгливото безмълвие, излъчващо подозрителност, неизвестността. Никой не ги наричаше с това име, ама струва ми се, че се намирахме в полите на Карпатите, които, украсени с готически замъци и елени бях зърнал в детството си върху изработената от посредствен художник европейска карта в ръцете на баща ми. От дъжда Ходжа се беше простудил, но въпреки това всяка заран се отклонявахме от пътя, извиващ се, сякаш за да го отдалечи от целта и навлизахме дълбоко в горите. Ловните излети като че ли бяха забравени; притаявахме се край брега на някое езеро или на ръба на някоя пропаст не за да убием елен, а за да накараме предварително подготвените за нас селяни да чакат! После, решавайки, че времето е дошло, влизахме в някое от селата и след като си свършехме работата, веднага поемахме след Ходжа, който ненамерил отново желания бисер, гледаше спешно да се отправим към следващото село, за да забрави измъчваните, пребивани селяни и собствената си безнадеждност. Веднъж на Ходжа му хрумна да направи нов опит; падишахът, смайващ ме със своето търпение и заинтригуваност, нареди да му доведат двайсет еничари; Ходжа зададе едни и същи въпроси най-напред на тях, след това на обърканите, чакащи пред домовете си руси селяни. Друг път отведе селяните до походната колона, показа им нашето странно, проскърцващо съоръжение, дето се мъчеше да настигне султанския аскер по калните пътища и ги запита какво мислят, като се разпореди писарите да запишат техните отговори, но като че ли силата му се бе поизчерпала, вероятно, защото както сам заяви, ние не можехме да проумеем истината, вероятно, защото се беше уплашил от безсмислената си жестокост, вероятно заради обземащото го нощем чувство за вина, вероятно, защото се беше преситил от неодобрителното мърморене сред армията и пашите по адрес на нашето оръжие и на случващото се в горите, а може би просто, защото бе болен, знам ли: хрипкавият му глас бе поизгубил предишната мощ; нямаше я онази страст във въпросите, чиито отговори знаеше наизуст; сякаш самият му хрипкав глас вече не вярваше в изричаните слова за триумфа, за бъдното, за нуждата от нашето осъзнаване и избавление. За последно, спомням си, го видях обезверено да разпитва неколцина славянски селяци под рукналия наново сивкав като сяра дъжд. Стояхме встрани, беше ни втръснало да слушаме; под призрачната, помътняла от дъжда светлина те зяпаха с празни погледи мокрите си лица в голямото огледало с позлатена рамка, което Ходжа им поднасяше наред.
Повече така и не предприехме „ловни“ излети; минахме реката и стъпихме на полска земя. Нашето съоръжение едва креташе по разкаляните от все поусилващия се тягостен дъжд пътища и вече забавяше походната колона, която би трябвало да се придвижва по-ускорено. Тъкмо тогава се разраснаха слуховете, че нашето оръжие, което пашите не харесваха и без друго, било лоша поличба и проклятие; сплетните на еничарите, взели участие в опитите на Ходжа, правеха слуховете по-пиперливи. И както винаги обвиняваха предимно мен, неверника, а не Ходжа. Когато той захващаше своите поетични празнословия за необходимостта от оръжието, втръснали дори на султана, за силата на врага, за необходимостта да се осъзнаем и да се задействаме, пашите, дето го слушаха в султанската шатра все повече започваха да вярват, че сме измамници и че оръжието е лоша поличба. Гледаха на Ходжа като на болен, като на заблуден, за когото все още съществува надежда. Истински опасният, същинският виновник съм бил аз, този, дето е убедил Ходжа и султана, и е сътворил лошите поличби. Вечер, щом се оттегляхме в шатрата си, погнусен и отвратен, Ходжа с болнав глас говореше за „тях“, както говореше някога за глупаците, но у мен вече не бликаха радостта и надеждата, които можеха, тогава го вярвах, да ни избавят в труден момент през онези години.
Виждах, че няма толкова лесно да си зареже магарето в калта. Два дни по-късно нашето оръжие заседна насред походната колона, затъвайки в размекнатата от дъждовете кал — бях изгубил всичките си илюзии; Ходжа продължаваше да се бори с болестното си състояние. Никой не щеше да ни даде хора, дори кон не ни даваха; тогава отиде при султана и намери към четирийсет коня, впрегна ги с вериги за топовете, насъбра хора; цял ден не спря усилено да се труди и на мръкване пред погледите на всички, отправящи молитви оръжието да си остане в калта, гневно зашиба конете и успя да помръдне нашето великанско насекомо. Вечерта пък поведе битка с пашите, които искаха да се отърват от нас, заявявайки им, че оръжието не е лоша поличба, че то само увеличава боевата ни мощ, ала вече и сам, усещах го, беше изгубил вяра в победата.
През нощта се опитах в нашата шатра да изсвиря нещо на уда — бях го взел със себе си на тръгване, той обаче го измъкна от ръцете ми и го запокити настрана. Каза, че искали главата ми, попита дали го знам. Знаех го. Щял да бъде щастлив, ако вместо моята, поискали неговата глава. Усещах и това, но не отвърнах нищо. Посегнах отново към уда, попречи ми, настоя да разказвам за там, за моята родина. Когато му разказах, така, както и на падишаха, две-три кратки съчинени истории, се разгневи. Искал истината, искал истинските подробности; разпита за майка ми, за годеницата ми, за братята и сестра ми. Докато описвах „истинските“ подробности, вметна нещо, хрипкаво мънкайки на италиански — научил го беше от мен — някакви думи, някакви кратки и недодялани фрази, чийто смисъл така и не долових.
Когато през следващите дни зърна опожарените, разрушени вражески редути, превзети от авангардните части, усетих да го завладяват, като сетна надежда, някакви странни и отвратителни мисли. Сутринта, докато бавно прекосявахме опожареното село, той съзря до една стена неколцина умиращи тежко ранени, скочи от коня и се затича към тях. Наблюдавах го отдалече — в началото си казах, че иска да им помогне, че ако имаше преводач, щеше да ги пита за страданията им, сетне обаче разбрах, че е обладан от възбуда, май усещах и причината за тая възбуда — щеше да ги пита съвсем други неща. На следващия ден, когато тръгнахме с падишаха да огледаме разрушените вляво и вдясно от пътя редути и укрепления, наново го обзе същата възбуда — между изравнените със земята градежи и изрешетените от топовете дървени преграждения съзря един ранен с неотсечена още глава и забърза към него. И за да не стори нещо отвратително, аз го последвах, пък ако ще да си помислят, че съм го кандърдисал аз, или че съм го последвал, воден от непристойно любопитство. Като че ли ранените с разкъсани, надупчени от куршумите и гюлетата тела щяха да му разкрият нещо, преди маската на смъртта да обгърне лицата им; като че ли разпитвайки ги точно сега, те щяха да си признаят; дали пък в един момент всичко нямаше да се промени и той да чуе от тях съкровената истина, ала още на мига, усетих го, Ходжа отъждестви своята безнадеждност с безнадеждността, изписана върху лицата, срещнали смъртта; приближи се до тях, ама не попита нищо.
Научавайки, че крепостта Допио все още не е завладяна, привечер се отби при султана, обзет от същата възбуда. Когато се върна, бе разтревожен, но като че ли не разбираше точно какво го тревожи. Казал на султана, че би желал оръжието му да се включи в битката и че години наред се е трудил в очакване на този ден. Султанът, обратно на моите предположения, благоволил да рече, че денят е дошъл, само дето се налагало да бъде изчакай Саръ Хюсеин паша, когото бил натоварил с тази работа. Защо бил рекъл това? Един от многото въпроси, които през всичките години така и не проумях на мене ли ги задава, или на себе си; незнайно защо в този момент си мислех, че вече не го чувствам близък, че ми е омръзнало от тревоги; той си отговори сам: защото се боели да не вземе свой дял от победата.
До другия ден по пладне, когато научихме, че Саръ Хюсеин паша още не е превзел крепостта, Ходжа прахоса цялата си енергия, за да убеди сам себе си във верността на собствения си отговор. Заради плъзналите слухове, че съм бил шпионин, че съм носел лош късмет, не ходех повече в шатрата на султана. През нощта, когато отиде да му разтълкува събитията от деня, Ходжа взел да му разправя истории за триумфа и за щастието, в които, изглежда, падишахът вярваше. В шатрата ни се върна човек, претъпкан с оптимизъм, повярвал си, че най-накрая ще строши нозете на дявола. Слушах го и наблюдавах не толкова неговия оптимизъм, колкото усилията, които полагаше да устои.
Наново подхвана старата песен — за нас и за тях, за бъдната победа, ала в гласа му се долавяше тъга, каквато досега не бях забелязал да съпровожда тия тиради; сякаш говореше за наш спомен от детството, познат и на двама ни от съвместния ни живот. Не обели и дума, когато взех уда в ръцете си и когато започнах несръчно да подрънквам на него: говореше за прекрасните дни, които ще изживеем, щом в бъдеще обърнем течението на реката в желаната от нас посока, ама и двамата знаехме, че говори за миналото пред очите ми изникваха спокойните дървеса в тихата градина зад къщата, топлите озарени стаи, трапезата, шумната трапеза с многобройни роднини. За първи път от много години насам изпитвах усещане за покой; разбирах колко е бил прав, като казваше, че обича тукашните хора и че раздялата ще бъде
