разсее налегналата ни досада, падишахът бе пожелал Ходжа да разправи някоя от историите, дето нощем го караха да настръхва. Напредвахме бавно, долавяйки смътно тенекиената дандания, долитаща от доста далече и щом пристигнахме в едно християнско село, спряхме. Та тогава забелязах как падишахът и Ходжа сочеха към една от къщите в пустото село и как немощен старец най-напред подаде глава през открехната порта, след което се насочи към тях с подобаващи почести. Малко преди това пак бяха си говорили за „тях“, за съдържимото в главите им и като зърнах любопитния израз на лицата им и как Ходжа разпитваше чрез преводач стареца, аз се приближих, уплашен от собствената си мисъл.
Ходжа разпитваше стареца, настояваше той да му отговаря на секундата, без да се замисля: какъв е най-големият му грях, коя е най-голямата му лошотия в живота? Преводачът бавно ни преведе какво измърмори старецът на някакъв свой си славянски език бил злощастен, безгрешен и невинен старец; с невероятно упорство обаче Ходжа настояваше и изискваше от стареца да говори за себе си. Като забеляза, че и султанът любопитства колкото Ходжа, онзи се съгласи, че имал вина: виновен бил, да, трябвало и той като своите съселяни да напусне дома си, трябвало и той заедно с другите да участва в лова и да насочва дивеча, да, грешен бил, ама си имал оправдание, не бил толкова здрав, та цял ден да търчи из гората, сочеше сърцето си, умоляваше за прошка; Ходжа обаче се разгневи, разкрещя се: не питал това, питал за същинските грехове; добре, ама селянинът комай не проумяваше въпроса, зададен му чрез преводача, стоеше като истукан, притискайки с горчивина ръката си към сърцето. Отведоха стареца. Доведоха друг — Ходжа почервеня от гняв, когато и той занарежда същото. Докато Ходжа, за да поощри втория селянин с примери за злото и за греха му описваше, както се описват лошотиите на един безименен грешник, моите детски провинения, лъжите, които измислях, та да ме обичат повече от братята и сестра ми, моите плътски прегрешения в университета, аз, отвратен и засрамен си припомнях нашите дни по време на чумата, които, пишейки тази книга, упоменах с тъга. Когато последният доведен куц селянин шепнешком си призна, че тайничко зяпал къпещите се в реката булки, Ходжа като че малко се поуспокои. Да, ето такива бяха „те“ — изправени пред греховете си, можеха да застанат лице в лице с тях; но ние, които би трябвало да знаем какво се случва в човешките глави и т.н. и т.н. Щеше ми се да вярвам, че султанът не се впечатлява чак толкова от всичко това.
Бе се заинтригувал обаче. Подир два дни, по време на друг лов — преследвахме елени, — той си затвори очите пред повторно разигралата се драма, вероятно защото не бе издържал на настояванията на Ходжа, а може би защото се наслаждаваше на разпита повече, отколкото предполагах. Тоз път бяхме преминали Дунава; селото — пак християнско, само че тук езикът, на който говореха беше с латински корен. Във въпросите на Ходжа нямаше кой знае каква разлика. В началото дори не ми се и слушаха отговорите на селяните, стреснати както от разпитващия ги и от неговите въпроси, напомнящи ми настървението, с което карах Ходжа в нощите на чумната епидемия да описва своите прегрешения, така и от султана, подкрепящ с безмълвието си анонимния съдник. Изпитах необичайна погнуса; изпитах озлобление не толкова към Ходжа, колкото към падишаха, който му се доверяваше и се поддаваше на магнетизма на тая противна игра. Но не след дълго и мен ме завладя същото противно любопитство; казах си, че слушайки, човек нищо не губи и се присъединих към тях. Всички прегрешения и провинения, разказвани на език изящен и приятно галещ ухото ми, си приличаха: обикновени лъжи, незначителни измами, едно-две мошеничества, една-две изневери и не повече от няколко дребни кражби!
Вечерта Ходжа каза, че селяните не били споделили всичко, че спестявали истината; навремето аз бях стигнал доста по-далеч — те би трябвало да имат, къде по-съществени, къде по-истински грехове, различаващи ги от нас. Готов беше да употреби и сила, само и само да се докопа до тия истини, та да покаже най-напред какви бяха „те“, а после какви бяхме „ние“ и да убеди в това падишаха.
С всеки изминал ден тая противна жестокост нарастваше все повече, ставаше все по-безсмислена.
В началото всичко бе просто; през онези дни бяхме като хлапета, подхвърлящи си насред играта по някоя солена шега за разведряване на атмосферата; часовете за разпит пък бяха като натъкмени кратки пиески насред дългия и увлекателен ловен излет; но с времето това се превърна в изчерпваща нашата воля, издръжливост и нервна енергия церемония, от която незнайно защо не можехме да се откажем. Виждах стъписани селяни, ужасени от въпросите на Ходжа и от необяснимия му гняв; ако знаеха какво точно се иска от тях, вероятно биха го казали; виждах доведени на селския мегдан беззъби и грохнали старци; с безнадеждни погледи те търсеха помощ от околните, от нас, преди със запъване да заразправят за греховете си, за действителните си грехове; виждах блъскани, удряни млади мъже само защото техните признания и прегрешения са се сторили незадоволителни. Сетих се как след прочита на написаното от мен, Ходжа стовари един юмрук върху гърба ми и каза: „Ей, ама голям хитрец си.“ Тогава, помня, не можа да го понесе и разгневено избълва, че не проумява как е възможно да съм такъв човек. Но макар и неосъзнато докрай, той вече отлично знаеше какво търси и до какъв резултат би искал да стигне. Изпробва и други прийоми: току прекъсваше изповядващия се и му заявяваше, че лъже; нашите хора започваха да бият виновника. Друг път прекъсваше изповядващия се с думите, че негов другар го опровергавал. Пробва и да ги привиква по двама. Ала виждайки, че не може и не може да се докопа до дълбоките истини — независимо от упражняваната най-решително от нашите хора жестокост, селяните се притесняваха един от друг, — той се вбесяваше.
Когато заваляха нестихващите дъждове, вече, струва ми се, бях попривикнал със случващото се. Спомням си как залудо пребиваха селяните, дето не говореха много-много и не възнамеряваха да говорят много, как с часове ги държаха мокри до кости на разкаляния селски мегдан. И ловните ни излети постепенно помръкваха, ставаха все по-краткотрайни. От време на време убивахме по някоя кошута с красиви очи, което натъжаваше султана, или по някое едро диво прасе, но умовете на всички ни вече бяха заети не толкова с ловните подробности, колкото с разпитите, които както и ловът, се подготвяха отрано. Нощем Ходжа изливаше душата си пред мен, сякаш усещаше вина за стореното през деня. Той не по-малко бе обезпокоен от случващото се, от жестокостите, ала търсеше едно познание, едно полезно за всички ни познание — искаше му се да го демонстрира пред султана; и защо ли тия селяни укриваха истината? Подир време рече, че би трябвало да опитаме същото и в някое мюсюлманско село; ала и този опит излезе несполучлив — макар че много-много не се притесняваха от разпита, и те, по подобие на християнските си съседи изповядаха горе-долу същото, споделиха почти същите истории. Беше един от непоносимите дни, в които дъждът изобщо не спираше — Ходжа измърмори нещо от рода, че те, видите ли, не били истински мюсюлмани, но при вечерното обсъждане на случилото се през деня установих, че и той е забелязал как тази истина не беше убегнала на султана.
Това обаче не доведе до друго, освен до нарастване на гнева му и той със сетна надежда наблегна върху жестокостта — ролята на свидетел вече не се нравеше на султана, ала и той като мене наблюдаваше тази жестокост единствено от любопитство. Напредвайки на север, пристигнахме в гориста местност, дето селяните говореха пак на някакъв славянски език; видяхме го как налага със собствените си ръце привлекателен юноша от китно селце, който не можа да си спомни друго, освен една детска лъжа. Каза, че това никога повече няма да се повтори; вечерта го завладя необичайно чувство за вина, според мен, дори прекомерно. При друг ловен излет ми се стори, че виждам как под проливния жълтеникав дъжд селянките плачеха отдалече заради онова, което се случваше с мъжете им. Онова, което се случваше, бе втръснало вече и на нашите изпедепсали се до съвършенство хора; те понякога подбираха преди нас поредния мъж за изповед и ни го водеха, а нашият преводач преварваше с първите си въпроси Ходжа, който изглеждаше доста поуморен от яростта си. Не че не се натъкнахме и на интересни случаи, на жертви, изповядващи се надълго и нашироко, сякаш от години са чакали с цялата си душа деня за разпит, но те бяха просто наплашени и объркани било от мълвата за нашата жестокост мълва, която, чухме го, обикаляла от село на село, превръщайки се в легенда, — било от висшата справедливост, чиято тайна не смогваха да разгадаят; Ходжа обаче не се интересуваше вече от истории за мамещите се един друг мъже и жени, за сиромасите, завиждащи на замогналия се съсед. Непрестанно повтаряше, че истината е по-дълбока, ала струва ми се, самият той, както и ние, от време на време се усъмняваше, че ще можем да я достигнем. Забележеше ли и най-малкото съмнение у нас, начаса се разгневяваше — предчувствахме обаче, ние и падишахът, че няма никакво намерение да се отказва. Вероятно по тази причина ние се превръщахме единствено в наблюдатели, докато той изкъсо държеше юздите в свои ръце. Веднъж, вир-вода, Ходжа с часове продължи да разпитва младеж, отвратен от доведения си баща и от доведените си братя, понеже се отнасяли зле с майка му — тогава, укрили се под навеса от проливния дъжд сякаш се пообнадеждихме; ала по-късно, вечерта, Ходжа приключи темата, като заяви, че това бил най-обикновен младеж, който заслужава да бъде
