образувайки дълбоки бразди от двете страни на бузите му.
— По дяволите — каза той и поклати глава. — По дяволите!
Сърдечно му се усмихнах в отговор, станах и си излязох. Вече в колата, седнал върху горещите седалки, със смъкнат покрив, аз си помислих нещо, което съм си мислил и преди. Помислих си, че не знам какво да правя. Запалих колата, включих радиото и се заслушах в нехайния шум на мотора. Не знаех дори къде да отида. Мисис Шепърд със сигурност не беше щастлива и мистър Шепърд със сигурност не беше щастлив. Това, разбира се, не ги правеше необикновени. Точно в този момент и аз самият не бях кой знае колко адски щастлив. Май че трябваше да си вървя у дома. У дома е мястото, където можеш да отидеш и са длъжни да те приемат. Кой беше казал това? Не можех да си спомня. Как цинично го беше казал обаче, копелето му с копеле! Включих колата на скорост и бавно подкарах по Мейн стрийт към мотела. Естествено, в моя дом нямаше никой. Там бях само аз. Аз бях готов да се приема по всяко време. Спрях на някакъв светофар. Някакво червенокосо девойче, облечено в синьо-зелени ярки памучни панталони и лимоненожълто бюстие, мина край мен. Панталоните й бяха толкова тесни, че се виждаха оскъдните очертания на долните й гащи, стегнали задника й. Тя погледна дружелюбно към колата. Бих могъл да й предложа да изпием по нещо и да доплуваме и да я сбъркам със своя австралийски кроул. Но тя имаше вид на хлапачка от някой колеж и сигурно щеше да иска да пробваме наркотици и да бръщолевим за нуждата от любов и от ново съзнание. Светофарът даде зелено и аз продължих. Един темерут на средна възраст, който няма къде да отиде. Беше малко след един часа, когато пристигнах на паркинга пред моя мотел. Време за обед. С възобновена енергия влязох във фоайето, завих наляво покрай рецепцията и тръгнах надолу по коридора към стаята си. Едно бързо измиване, а след това — на обяд. Кой би могъл да помисли, че само преди няколко мига бях без никаква цел. Когато отворих вратата на стаята си, Сюзън Силвърман лежеше на леглото, зачетена в някаква книга от Ерик Ериксън, и изглеждаше така, както би трябвало да изглежда.
— Боже господи, радвам се да те видя — казах аз.
С пръст в книгата, за да не загуби мястото, до което беше стигнала, тя извърна главата си към мене и каза:
— И още как, сигурна съм — и се усмихна през зъби.
Тя често се усмихваше, но понякога не се усмихваше, а оголваше зъби в усмивка. Този път беше така. Никога не съм знаел със сигурност каква е разликата, но имаше нещо общо с някаква весела дяволитост. Усмивката й беше красива и добра, а в оголването на зъбите й имаше просто някакъв зъл намек. Хвърлих се върху нея на леглото, възпирайки сблъсъка с тежестта ми с ръцете си, сграбчих я и я прегърнах.
— О-о — каза тя.
Аз отслабих малко прегръдката и ние се целунахме. Когато свършихме, казах:
— Нямам намерение да те питам как си влязла тук, тъй като знам, че можеш да направиш всичко, което поискаш, и че да подбудиш някой към помагачество за едно или друго нещо, за тебе би било детска игра.
— Детска игра — повтори тя. — Как вървят нещата при теб, синеоки?
Лежахме по гръб на леглото един до друг, докато й разказвах. Когато свърших разказа си, аз предложих да прекараме един следобед на чувствени удоволствия като започнем веднага. Тя обаче предложи първо да се наобядваме и след кратко спречкване аз се съгласих.
— Сюз — казах аз в ресторанта, докато тя отпиваше от своя коктейл „Маргарита“, — ти изглеждаше необикновено доволна от епизода, където Джейн направи опит да ме кастрира.
Тя се разсмя.
— Мисля, че ханшът ти започва да се разширява — каза тя и допълни: — Бръснеш ли се все още?
— Изобщо не съм пострадал — казах аз. — Ако беше станало това, всички келнерки тук щяха да носят черни ленти на ръцете си, а знамето на Радклиф щеше да е смъкнато наполовина в знак на траур.
— Е, ще видим по-късно, когато нямаме да правим нещо по-добро.
— Никога няма нищо по-добро за правене — казах аз.
Тя старателно се прозя.
Келнерката пристигна и взе поръчката ни. Когато тя се отдалечи, Сюзън попита:
— Какво възнамеряваш да предприемеш?
— Бога ми, не знам.
— Искаш ли да остана с теб през това време.
— Много искам — казах аз. — Струва ми се, че нищо не мога да разбера от случая с Пам, Роуз и Джейн.
— Чудесно, донесла съм си куфара, в случай че би пожелал да остана.
— Да, забелязах, че вече си разопаковала и си подредила дрехите си в гардероба. Не ти липсва самочувствие.
— О, ти си забелязал, значи. Непрекъснато забравям, че си детектив.
— Спенсър е моето име, улики винаги има — пошегувах се аз.
Келнерката ми донесе половин дузина стриди, а на Сюзън — шест мариновани скариди. Сюзън погледна към стридите.
— Опитваш се да потърсиш възмездие ли?
— Не — казах. — Кроя планове за бъдещето.
Започнахме да се храним.
— Какво те кара да твърдиш, че нищо не можеш да разбереш? — понита Сюзън.
— Не се чувствам спокойно. Владея добре професията си и се старая, но… Пам Шепърд ме попита дали имам деца и аз казах, че нямам. Тогава тя каза, че вероятно не бих могъл да я разбера и ме попита дали съм женен, а аз казах, че не съм и тогава тя каза, че със сигурност не бих могъл да я разбера. — Свих рамене.
— Аз също никога не съм имала деца — рече Сюзън. — А бракът изобщо не беше най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Нито най-трайното. Знам ли? Бих могла да ти кажа някое от безбройните клишета за това, че не е нужно да можеш да сготвиш суфле, за да разбереш, че не е сготвено както трябва… Нямал си деца… възможно е да има някакво основание в това. Да кажем, че има. И какво от това? Доколкото си спомням, ти си се занимавал с много неща, които не познаваш непосредствено. Защо в този случай да е различно?
— Не знам дали е така — казах аз.
— Мисля че е така. Никога досега не съм те чувал да говориш за подобни неща.
— Да, може и да си права.
— Освен това, както разбирам от обясненията ти, твоята работа по случая е приключена, защото този случай вече не съществува.
— Има нещо такова — казах аз.
— Тогава защо трябва да се безпокоиш за него? След като не е от твоята компетентност, така или иначе, защо не се примириш с това. Ще поядем, ще поплуваме и ще походим на плажа няколко дни и ще се приберем вкъщи.
Келнерката дойде и донесе пържоли, салата, хлебчета и още една бира за мен. Около две минути се хранихме мълчаливо.
— Не мога да мисля за нищо друго — казах аз.
— Опитай се да овладееш ентусиазма си — рече Сюзън.
— Извинявай, не се изразих добре, това нещо просто не ме оставя на мира. Срещнах се с двама души, чийто живот се е объркал ужасно, и излиза, че изобщо не мога да им помогна да се измъкнат от това положение.
— Разбира се, че не можеш — каза тя. — Така както не можеш да направиш кой знае какво по отношение на глада, войната, чумата и смъртта.
— Огромно поле за действие — казах аз.
— Също така, не можеш да бъдеш баща на всеки. Допускането, че Пам Шепърд с подкрепата на няколко други жени не е в състояние да уреди собственото си бъдеще, е проява на опекунство от твоя страна. Всъщност тя би могла да се справи много успешно. Като мен.
— Аз да опекунствам? Не говори глупости. Яж си пържолата и мълчи, иначе ще те плясна.
