— Точно това им казах — рече той. — Казах им, че това ще бъде твоят отговор, ако дойда и разговарям с теб. Но те си плащат. Ще им кажа, че съм бил прав. Не мисля, че това ще ги уплаши.
— Предполагам, че няма — рекох.
Отворих вратата и излязох, и я задържах отворена за Сюзън. Тя се измъкна навън, след това се облегна назад и каза на Хок:
— Довиждане. Не знам точно какво да кажа. Радвам се, че се запознахме не би било подходящо, със сигурност. Но — тя сви рамене, — благодаря ти за возенето.
Хок й се усмихна.
— За мен беше удоволствие, Сюзън. Може би ще те видя пак.
Аз затворих вратата и Хок се плъзна с колата навън от паркинга, безшумно и плавно, като акула, кръжаща в спокойна вода.
13
— Искам да пийна нещо — рече Сюзън.
Влязохме и седнахме на две от високите столчета, на ъгъла, където барът завива. Сюзън си поръча мартини, а аз — бира.
— Мартини ли? — казах.
Тя кимна с глава.
— Казах, че ми се пие нещо. Наистина.
Тя изпи наведнъж половината мартини и сложи чашата обратно на бара.
— Каква е разликата? — каза тя и ме погледна.
— Имаш предвид мене и Хок ли?
— Ъ-хъ.
— Не знам. Аз не пребивам хората за пари. Не убивам за пари. Той го прави.
— Но понякога ти го правиш без нужда. Като днес следобед.
— Поуъл ли?
— Поуъл. Нямаше нужда да се биеш с него. Ти му го натресе.
Свих рамене.
— Не беше ли така? — настоя Сюзън.
Отново свих рамене. Тя гаврътна остатъка от мартинито си.
— Защо?
Посочих на бармана надолу и казах:
— Още по едно.
Мълчахме, докато той приготви мартинито и наточи бирата, и ги сложи пред нас.
— Да имаш лешници? — попитах.
Той кимна и извади изпод бара една пълна купа. Заведението беше почти празно: една двойка, която привършваше своя късен обяд на другия край на помещението и четирима мъже с вид на играчи на голф, които пиеха някакви смесени питиета на една маса зад нас. Сюзън отпи от второто си мартини.
— Как можеш да пиеш тези неща? — казах аз. — Имат вкус на лекарство за зъби.
— Така си доказвам бабаитлъка — рече тя.
— О — казах.
Хапнах малко лешници. Карето играчи на голф говореха на висок глас. Тонът им бликаше от весело дружелюбие като гласът на някое крупие. Леко отчаян.
— Милиони мъже прекарват живота си по този начин — казах аз. — Седейки и преструвайки се на добри хора пред мъже, на които нямат какво да кажат.
Сюзън кимна в съгласие.
— Не само мъже — каза тя.
— Винаги съм си мислил, че жените все пак го правят по-добре — казах аз.
— Благодарение на ранната тренировка да се преструваш, за да те харесват мъжете — каза Сюзън. — Ще отговориш ли на въпроса ми?
— Защо предизвиках Поуъл ли?
— Ъ-хъ.
— Ти не се отказваш лесно, нали?
— Ъ-хъ.
— Не знам точно защо го закачих. Дразнеше ме като седеше там, но в същото време, като че ли това, което направих, беше правилна стъпка в онзи момент.
— Да покажеш на Хок, че не те е страх?
— Не, не смятам, че това е направило по някакъв начин впечатление на Хок. Това беше вътрешна реакция. Много от нещата, кои го правя, са вътрешна реакция. Ти си праволинеен мислител, искаш да знаеш защо и как е станало дадено нещо, какъв е източникът на проблема, и как да намериш решение за него. Допускам, че това е свързано отчасти с това, че си водещ тип.
— Всъщност, ти обръщаш стереотипа — каза Сюзън.
— Какво? Че жените са емоционални, а мъжете — рационални? Да. Но това винаги са били глупости. В повечето случаи, според мен, е точно обратното. В моя случай поне е така. Аз не разсъждавам по азбучен ред. Вече съм минал четиридесетте и съм правил много неща, и съм се научил обикновено да се доверявам на импулсите си. Имам склонност да мисля в образи и модели, и — как да кажа — цели ситуации.
— Познато — рече Сюзън.
— Все едно, така че, когато ти питаш защо, аз чувствам, че най-доброто, което мога да направя, е да обрисувам ситуацията. Ако разполагах с видеозапис на ситуацията, бих могъл да ти посоча и да ти кажа: „Виж, за това.“
— Щеше ли да постъпиш по същия начин, ако аз не бях там?
— Искаш да кажеш, че съм търсел да се покажа? — Барманът дойде и погледна чашите ни. Кимнах му и той ги взе, за да ги напълни отново. — Може би. — Барманът донесе напитките. — Щеше ли да удариш някой с онази бирена бутилка, ако се беше наложило да ми помогнеш?
— Ах ти, непоправим егоист — рече Сюзън. — Защо не си помислиш, че съм взела бутилката, за да защитя себе си?
— Хвана ме — казах. — Изобщо не си помислих това. Затова ли я беше взела?
— Не — каза тя. — И престани да се хилиш като някой проклет идиот. — Тя отпи малко от третото си мартини. — Самодоволно копеле.
— Направи го, защото аз съм такова страхотно ченге, нали?
— Не — каза тя. Силата на лицето и очите й беше съсредоточена върху мене. — Направих го, защото те обичам.
Двойката в дъното на помещението стана от масата и тръгна да излиза. Жената беше руса с чуплива коса, мъжът носеше бели мокасини и също такъв колан. Когато излизаха от ресторанта, ръцете им се докоснаха и той хвана нейната и я задържа. Аз изпих остатъка от бирата си. Сюзън отпи от мартинито си.
— По традиция — рече тя, — джентълменският отговор на такава забележка е — „И аз те обичам“.
Сега тя не гледаше към мен. Изучаваше маслината на дъното на своето мартини.
— Сюз — казах аз. — Нужно ли е да усложняваме нещата?
— Не можеш да кажеш традиционното нещо ли?
— Въпросът не е в това да кажа „Обичам те“, а в онова, което ще последва след него.
— Имаш предвид любовта и брака, че те идват заедно като коня и впряга ли?
Аз свих рамене.
— Предполагам, че не е задължително. Виждал съм много бракове без любов. Мисля, че би трябвало да е възможно и обратното.
— А-ха — рече Сюзън и отново ме прикова с погледа си.
— Начинът, по който я караме сега, ми се струва добър — казах аз.
— Не — каза тя. — Това е временно и следователно в крайна сметка, безсмислено. Няма по-голяма
