12
След като се наобядвахме си поръчахме кафе на терасата край плувния басейн, седнали край бяла масичка, изработена от причудливо усукано желязо, под сянката на един синьобял чадър. В басейна имаше предимно деца, които пляскаха и викаха, докато майките им мажеха краката си с плажно масло. Сюзън Силвърман отпиваше кафе, държейки с две ръце чашата си и гледаше покрай мен. Видях очите й да се разширяват зад слънчевите й очила с цвят на лавандула, обърнах се и видях Хок.
— Спенсър — каза той.
— Хок — казах аз.
— Възразявате ли да седна при вас? — попита той.
— Заповядай, сядай. Сюзън, това е Хок. Хок, това е Сюзън Силвърман.
Хок й се усмихна, а тя каза:
— Здравей, Хок.
Хок придърпа един стол от съседната маса и седна до нас. Зад него стоеше едър мъж с обгоряло от слънцето лице и ориенталски дракон, татуиран от вътрешната страна на подлакътницата на лявата му ръка. Докато придърпваше стола си, Хок кимна към съседната маса и татуираният мъж седна на нея.
— Това е Поуъл — каза Хок.
Поуъл не каза нищо. Той просто седеше, скръстил ръце, и гледаше втренчено в нас.
— Кафе? — обърнах се към Хок.
Той кимна в съгласие.
— Нека бъде обаче айс-кафе.
Направих знак на келнерката, поръчах айс-кафето на Хок.
— Хок — обърнах се аз към него, — трябва да превъзмогнеш този стремеж към анонимност, който имаш. С други думи, защо не започнеш да се обличаш така, че хората да те забелязват, вместо винаги да се размиваш във фона, както правиш ти.
— Аз съм просто един човек в оставка, Спенсър, просто такава ми е природата. Не виждам никаква причина да робувам на облеклото си.
Хок беше обут с бели маратонки „Пума“ с черна лента. Носеше бели широки ленени панталони и съответстваща ленена жилетка, без риза. Поуъл беше по-консервативно облечен, с фланелка на тъмночервени и жълти черти и тъмночервени панталони.
Келнерката донесе на Хок кафето му.
— Вие със Сюзън, отпуската си ли прекарвате тук?
— Да.
— И дума да няма, хубаво е, нали? Кейп си е Кейп. Има атмосфера, каквато обикновено не може да се намери. Разбирате ли? Трудно е да му се даде определение, но сякаш витае някакъв дух на безгрижие. Не е ли така, Спенсър?
— Кажи ми да ти кажа.
— Сюзън — рече Хок, — този мъж е прям човек, разбирате ли? Просто казва всичко открито, направо — според мен, това е страхотно качество.
Сюзън му се усмихна и кимна. Той й се усмихна в отговор.
— Хайде, Хок, остави тези сладки приказки. Ти искаш да знаеш какво правя с Шепърд, а аз искам да знам какво правиш ти с Шепърд.
— Всъщност, става дума за нещо малко по-различно, зависи от коя страна ще го погледнеш. Не става дума за това, че ми пука кой знае колко какво правиш с Шепърд, колкото за това, че искам да спреш да го правиш.
— А-ха — рекох. — Заплаха. Това обяснява защо си домъкнал със себе си Ерик Червения. Знаел си, че Сюзън е с мен и не си искал да си с един по-малко.
— Какъв каза че съм? — обади се Поуъл от своята маса.
Хок се усмихна.
— Продължаваш да си все така остроумен, Спенсър.
Поуъл отново се обади:
— Какъв каза, че съм?
— Поуъл — казах му аз, — трудно е да се правиш на бабаит, когато носът ти се бели. Защо не пробваш да се намажеш с малко плажно масло „Сън Бан“ — отличен, немазен, предпазва от вредните ултравиолетови лъчи.
Поуъл се изправи.
— Задръж си остроумията, човече. Ти какво, подиграваш ли ми се?
— Това, дето си го татуирал на лявата си ръка, портрет на майка ти ли е? — попитах го аз.
Той гледа около минута татуирания дракон на ръката си, след това се обърна отново към мен. Лицето му стана още по-червено и той каза:
— Копеле устато! Сега ще видиш как ще ти наместя чарковете.
— Поуъл, аз не бих, ако съм на твое място — рече Хок.
— Не съм длъжен да понасям да ме залива с лайна някакъв тип като тоя — каза Поуъл.
— Не ругай и не говори мръсотии пред дамата — рече Хок. — Ще търпиш и ще приемеш всичко, което той ти сервира, защото ти не можеш да му излезеш насреща.
— Не ми се вижда да е толкова страшен — рече Поуъл.
Той беше станал и хората край басейна бяха започнали да проявяват любопитство.
— Това е, защото си глупав, Поуъл — каза Хок. — Страшен е, може би е страшен почти колкото мен. Но щом искаш да го пробваш, давай.
Поуъл се пресегна и ме сграбчи за предницата на ризата. Сюзън Силвърман рязко пое дъх.
— Не го убивай, Спенсър — рече Хок. — Той работи за мене.
Поуъл ме издърпа от стола. Аз се оставих да ме издърпа и го ударих с ръката си в адамовата ябълка. Той издаде някакъв хъхрещ звук, пусна предницата на ризата ми и отстъпи назад. Нанесох му два удара с лявата рька, от които вторият — с енергичен замах с цялото рамо и той падна назад в басейна. Когато се обърнах, Хок се смееше насреща ми с широко отворена уста.
— Празноглавците са навсякъде едни и същи, нали — каза той. — Изглежда, че просто не знае каква е разликата между аматьори и професионалисти. — Хок поклати глава. — Дамата ти си я бива обаче. — Той кимна към Сюзън, която беше станала права и държеше някаква бирена бутилка, която вероятно беше грабнала от някоя от масите.
Хок стана, отиде до басейна и изтегли Поуъл навън, небрежно, с една ръка, сякаш мъртвото тегло на един деветдесет килограмов мъж не беше повече от тежестта на един калкан.
Тишината край басейна беше тягостна. Децата продължаваха да висят на ръба на басейна и да гледат към нас.
— Хайде да отидем до колата ми и да поговорим — каза Хок.
Той пусна Поуъл, който се свлече на земята до масичката и закрачи към сградата. Сюзън и аз го последвахме. Когато минавахме покрай рецепцията, видяхме управителят да излиза от офиса си и да се отправя здбързан към терасата.
— Защо не се прибереш в стаята, Сюз — казах аз. — Няма да се бавя много. Хок иска само да му дам някои насоки по бой край брега на басейн. — Връхчето на езика й стърчеше от затворената й уста и тя очевидно го хапеше. — Не си хапи езика — казах. — Остави малко и за мен.
Тя поклати отрицателно глава и каза:
— Ще остана с теб.
Хок отвори вратата на кадилака откъм страната за пътници.
— За мене е удоволствие — каза той на Сюзън.
Ако имаше намерение да се бием, Хок нямаше да избере за целта открит автомобил. Аз последвах Сюзън в колата. Хок заобиколи и се настани на шофьорското място. Той натисна някакво копче и покривът плавно се вдигна. Включи двигателя и пусна климатичната инсталация. Една синьо-бяла полицейска кола с надпис Барнстейбъл спря на паркинга, от нея излязоха двама полицаи и влязоха в мотела.
— Нека да се повозим малко — рече Хок.
