премести на друго място. В крайна сметка, хората реагираха логично. Затворих очи и се заслушах в шума на водата, детската врява и пролайванията на някакво куче. Някъде на плажа нечие портативно радио свиреше нещо за някакъв мъж, който плакал един милион години — колко много сълзи. Къде се дяна, Коул Портър?
Ама че бъркотия, прекалено голяма бъркотия. Не можех да се махна от нея. Колко голяма бъркотия, не знаех, но си беше бъркотия. Толкова голяма бъркотия, че дори Шепърд не би могъл да се справи, помислих си.
Станах, закопчах пистолета обратно на колана над бедрото си, пъхнах кобура в страничния джоб на панталона си, облякох синята си памучна риза и еполетите и я оставих с краищата навън, за да прикрива пистолета. Върнах се при колата си, влязох вътре и подкарах към мотела. Наближаваше обяд.
От стаята си позвъних на Сюзън Силвърман вкъщи. Никакъв отговор. Отидох в ресторанта, където изядох едни задушени стриди и изпих две наливни бири, след което се върнах в стаята си и позвъних отново. Никакъв отговор. Позвъних на Дик Слейд. Той си беше на мястото.
— Спенсър е — казах, известен в криминално-следствените кръгове като Копоят.
— Слушам те?
— Имам някакви теории, които бих искал да споделя с теб, за възможна криминална дейност в района на твоята юрисдикция. Да дойда ли?
— Криминална дейност в района на моята юрисдикция ли? Трябва да престанеш да гледаш онези телевизионни криминални програми. Говориш като Пери Мейсън.
— Слейд, това, че ти не можеш да говориш както трябва, не може да бъде основание да ми затваряш устата. Искаш ли да чуеш теориите ми или не?
— Хайде, идвай — каза той и затвори. Не изглеждаше развълнуван.
11
— Как е цялото име на Хок? — рече Слейд.
— Не знам — казах. — Просто Хок.
— Трябва да има пълно име.
— Да, знам, но не го знам как е. Аз го познавам от двайсет години и никога не съм чувал да го наричат другояче, освен Хок.
Слейд присви рамене и записа Хок в бележника си с жълти листа с широки редове.
— О’кей — рече той. — Значи ти смяташ, че Харви дължи пари и не ги плаща, и че типът на когото ги дължи е изпратил при него бияч. Каква е версията на Шепърд?
— Никаква. Казва, че имал делови отношения с Хок и че това няма нищо общо с мен.
— А ти не му вярваш.
— Не. Първо, Хок не се занимава с бизнес, с голямо Б, каквито са схващанията на Шепърд. Хок е един волен дух.
— Като теб — рече Слейд.
Аз поклатих глава.
— Не, не като мен. Аз не се наемам да върша нещата, които върши Хок.
— Чух, че би могъл — рече Слейд.
— От кого?
— О, от хора, които познавам в Бостън. Поразпитах тук-там за теб.
— Аз си мислех, че си прекалено зает, за да се ровиш из кофите за боклук — казах аз.
— Направих го през обедната си почивка — рече Слейд.
— Е, не вярвай на всичко, което чуеш.
Слейд почти се усмихна.
— Едва ли — каза той. — Доколко сигурен си, че са го били?
— Шепърд ли? Напълно. Тази картинка ми е позната, всъщност, имал съм случай да я видя. Знам как изглежда и как се чувства човек след това.
— Да, наистина има нещо жестоко — рече Слейд. — Какво казва Шепърд?
— Каза, че бил паднал.
Слейд отново записа нещо в бележника си.
— Имаш ли някакви предположения кой може да е наел Хок?
— Имам догадки за Кинг Пауръс. Хок обикновено предпочита да работи за Пауърс. — Слейд добави още нещо в бележника си. — Пауърс е един алчен лихвар — казах аз. — Навремето…
— Познавам Пауърс — рече Слейд.
— Както и да е, Шепърд е в беда. Голяма, струва ми се, а е прекалено уплашен, за да вика за помощ.
— Или пък работата му не е никак чиста.
Погледнах учудено Слейд.
— Да не би да ти е известно нещо, което аз не знам? — попитах.
Слейд поклати отрицателно глава.
— Не, просто съм учуден, Харв винаги силно е горял от желание да напредне. Всъщност не бих казал, че е мошеник, просто е много амбициозен. Този почивен център, който той строи, предизвиква множество спречквания и като че ли строителството не напредва много бързо, и хората започват да се чудят дали няма нещо нередно.
— Има ли?
— По дяволите — изруга Слейд. — Не знам. Занимавал ли си се някога с разследване на измама с недвижими имоти? Над сто прокурори и сто адвокати ще им трябват сто години, само за да установят има ли нещо за разследване. — Слейд присви с отвращение уста. — Обикновено не може да се установи чия е проклетата собственост на земята.
— Шепърд не ми прави впечатление на мошеник — казах аз.
— Адолф Хитлер е обичал кучета — рече Слейд. — Да приемем, че не е мошеник, да приемем, че е неуравновесен. Възможно е.
— Да — казах, — възможно е. Но какво да предприемем?
— Откъде да знам, по дяволите, аз не съм светилото от големия град. Ти кажи. Доколкото ми е известно, нямаме престъпление, няма жертва, няма нарушение на наказателния закон, както бихте се изразили вие, светилата от големия град. Ще се разпоредя патрулните коли да се навъртат по-често край дома му и ще наредя на всички да го държат под око. Ще проверя дали при прокурора има нещо относно поземлените операции на Шепърд. Ти имаш ли да предложиш нещо друго?
Поклатих глава.
— Откри ли жена му? — попита Слейд.
— Да.
— Ще се върне ли вкъщи?
— Не мисля.
— Той какво смята да прави?
— Нищо не може да направи.
— Може да отиде да я вземе и да я замъкне насила до вкъщи.
— Той не знае къде е. Не пожелах да му кажа.
— Ти си откачен — рече Слейд. — Това мога да ти кажа.
— Така е.
— Шепърд нормално ли прие това?
— Не, освободи ме. Каза, че щял да ме съди.
— Значи ти си безработен.
— Така ми се струва.
— Просто още един турист.
— Да.
Този път Слейд наистина се усмихна. С една широка усмивка, която бавно се разля по лицето му,
