образувайки също подобно Т, лявата длан — вертикално, дясната — хоризонтално над нея. Изглеждаше така, сякаш броеше последни секунди.
Устните й се бяха отдръпнали назад и дъхът й произвеждаше съскащ звук, процеждайки се между зъбите й.
— Вземала си уроци ли? — попитах аз.
— Джейн е много напреднала на карате — обади се Роуз Алекзандър. — Не се отнасяйте с пренебрежение към нея. Не желая да пострадате, но трябва да си тръгнете.
Докато говореше, черните й очи бяха широко отворени и искряха. По кръглото й приятно лице беше избила червенина. Не вярвах на твърдението й, че не желае да пострадам.
— Просто не знам какво да направя. Аз също не бих искал да пострадам и не се отнасям с пренебрежение към Джейн. От друга страна, колкото повече не желаете да ми дадете възможност да видя Пам Шепърд, толкова повече се убеждавам, че съм длъжен да го направя. Бих могъл евентуално да отида да повикам полицаите, но докато се върнем, Пам Шепърд ще е изчезнала. Мисля, че ще ми се наложи да настоявам.
Джейн ме ритна в топките. Слабините просто не е точната дума. Никога преди не се бях бил с жена и не бях подготвен. Усещането беше както винаги: гадене, слабост, болка и непреодолим стремеж да се прегънеш на две. И аз се прегънах. Джейн замахна да нанесе удар в тила ми. Извих се и ударът попадна върху големите трапецовидни мускули, без да ми причини някаква сериозна вреда. Изправих се. Болеше, но не чак толкова, колкото щеше да ме боли, ако не се бях съвзел. Джейн замахна с долната част на дланта си към върха на носа ми. Аз отблъснах дланта й встрани с дясната си подлакътница и й нанесох силен ляв прав, какъвто използвах напоследък, отстрани по лицето, близо до челюстната става. Тя падна назад и остана да лежи неподвижна на пода. Никога преди не бях удрял жена и малко се изплаших. Помислих си дали не съм я ударил прекалено силно. Тя беше едра жена, но трябва да съм я надценил с двайсетина килограма. Роуз Алекзандър падна на колене до нея и не знаеше какво да прави. Аз също клекнах, надмогвайки болката, и проверих пулса й. Беше добър и силен и гърдите й се издигаха и снишаваха равномерно.
— Нищо й няма — казах аз. — Вероятно е по-добре от мен.
На другия край на хола се виждаше боядисана в черно врата. Тя се отвори и Пам Шепърд влезе през нея. По лицето й се стичаха сълзи.
— Аз — каза тя. — Аз съм виновна, те просто се опитваха да ме защитят. Ако сте й направили нещо лошо, аз съм виновна.
Джейн отвори очите си и се взря с празен поглед към нас. Раздвижи главата си.
— Джейн? — обади се Роуз Алекзандър.
— Ще се оправи, мисис Шепърд. Вие не сте я накарали да ме ритне в слабините.
Тя също клекна на пода до Джейн. Аз се отстраних и се облегнах на рамката на вратата със скръстени ръце, опитвайки се да дам възможност на чувството ми за гадене да премине и стараейки се да не го показвам. Както изглежда, хората тук не проявяваха добронамереност към мене. Надявах се, че Джейн и Еди никога няма да се съберат заедно.
Джейн беше станала на крака. Пам Шепърд я държеше за едната ръка, а Роуз Алекзандър — за другата. Те тръгнаха към дъното на хола, където беше черната врата. Аз ги последвах. През вратата се влизаше в просторна кухня. До една от стените имаше голяма стара кривокрака газова печка, в средата на стаята — голяма маса с мушамена покривка, а до другата стена — кушетка с покривка от кафяво рипсено кадифе. В дъното вдясно имаше килер за провизии, а стените бяха облицовани с ламперия от тесни чамови дъски, което ми напомни за къщата на баба ми. Сложиха Джейн да седне в един стол-люлка, тапициран с черна кожа. Роуз отиде до килера и се върна оттам с една мокра кърпа. Тя изми лицето на Джейн, докато Пам Шепърд стискаше ръката й.
— Нищо ми няма — рече Джейн и отблъсна мократа кърпа. — Как го направи, по дяволите? — обърна се тя към мене. — Този ритник трябваше да те довърши на място.
— Аз съм професионален убиец — казах.
— Това не би трябвало да има значение — рече тя, смръщвайки се в недоумение. — Ритник в слабините си е ритник в слабините.
— Някога правила ли си го в действителност досега?
— Прекарала съм десетки часове на тепиха.
— Не, не на тренировки. В бой. Истински.
— Не — призна тя. — Но не се изплаших. Направих го както трябва.
— Да, направи го, но сбърка адреса. Едно от нещата, които се постигат с ритник в слабините, е да се изплаши потърпевшият. Настрана от болката и всичко останало, това не е нещо, с което човек е свикнал, освен това се пази в онази област и се стреми да се прегъне напред и да замръзне. Но мене са ме ритали и друг път и аз знам, че боли, но не е фатално. Дори и за сексуалния ми живот. Ето защо, аз съм в състояние да си наложа да издържа на болката.
— Но… — Тя поклати глава.
— Знам — казах аз. — Мислила си, че притежаваш оръжие, което те прави неуязвима. Което би възпряло хората да те подмятат насам-натам и първия път, когато го използваш, удряш на камък. Аз съм се занимавал с борба. Изкарвам си хляба с бой. Каратето, разбира се, ще ти бъде от полза. Но трябва да запомниш, че това не е уличен спорт.
— Ти мислиш, дяволите да те вземат, ти мислиш, че стана така, защото си мъж…
— Не. Така е, защото един добър едър човек винаги ще бие някой добър дребен човек. Повечето мъже не са толкова добри, колкото съм аз. Много от тях не са толкова добри, колкото си ти.
И трите гледаха в мен и аз се почувствах изолиран, нежелан и притеснен. Дощя ми се да имаше тук още един мъж.
— Може ли да поговорим? — обърнах се към Пам Шепърд.
— Няма защо да говориш с него, Пам — намеси се Роуз Алекзандър.
— Няма никакъв смисъл от това, Пам — каза Джейн. — Знаеш как се чувстваш.
Аз погледнах към Пам Шепърд. Тя беше засмукала двете си устни, така че те не се виждаха и устата й представляваше една тънка линия. Тя отвърна на погледа ми и двамата се гледахме така около трийсет секунди.
— Двадесет и две години — казах аз. — При това сте го познавали, преди да се омъжите за него. Повече от двайсет години се познавате с Харви Шепърд. Нима поради това не е заслужил пет минути разговор. Дори ако не го обичате? В крайна сметка дори само продължителността на връзката ви задължава.
Тя кимна с глава, струва ми се, по-скоро на себе си, отколкото на мене.
— Говорете му на него за задължението, аз го познавам от хиляда деветстотин и петдесета — каза тя.
Свих рамене.
— Той пръска по сто долара на ден плюс разноските, за да ви открие.
— Тора е в стила му, големият жест. „Виж колко много те обичам“, но той ли търси? Не, вие търсите.
— По-добре е, отколкото никой да не търси.
— Така ли? — по скулите й беше избила червенина. — Така ли е наистина? Ами, ако е по-лошо? Ами, ако е досадно? Ами, ако това ми бърка в здравето? Защо всички просто не ме оставите на мира, дявол да го вземе?
— Питам се — казах, — но струва ми се, причината е, че той ви обича.
— Обича ме, по дяволите, какво общо има това с всичко останало? Той вероятно наистина ме обича. Никога не съм се съмнявала в това. И какво от това? Значи ли това, че аз трябва да го обичам? По неговия начин? Според неговите разбирания?
— Това е довод, който мъжете използват още от Средните векове, за да държат жените в подчинение.
— Това, което Джейн се опитваше да установи с мен, отношение между господар и роб ли беше? — казах аз.
— Може да се шегувате, колкото си искате — рече Роуз, — но съвършено ясно е, че мъжете са
