местонахождение. Извърших едно истинско проследяване, седнал по шорти в мотелското си легло, прехвърляйки имена и номера. През изтеклия месец имаше три обаждания на някакъв номер в Ню Бедфорд, останалите бяха местни. Събрах на едно място всички квитанции от чековата книжка за покупка на бензин. На два пъти през този месец тя беше купувала бензин в Ню Бедфорд. Останалите бяха от местни бензиностанции. Подредих останалите квитанции от чековата книжка. Имаше три сметки от някакъв ресторант в Ню Бедфорд. Всичките на стойност над трийсет долара. Останалите сметки бяха местни. Беше почти полунощ, когато приключих с всички материали. Взех си бележка за телефонния номер в Ню Бедфорд, за ресторанта в Ню Бедфорд и за името на бензиностанцията в Ню Бедфорд, после напъхах всички материали обратно в кашона, сложих ги в шкафа и си легнах. По-голямата част от нощта прекарах, сънувайки телефонни и ресторантски сметки и се събудих на сутринта недоспал.
Поръчах да ми донесат в стаята кафе и царевични кифлички и в девет часа и пет минути, дадох поръчка за разговор с телефонната служба в Ню Бедфорд. Обади се една от служителките.
— Здравейте — казах. — Обажда се Ед Макинтайър от телефонната служба в Бак Бей, Бостън. Трябва ми справка за телефон номер 555–3688, ако обичате.
— Да, мистър Макинтайър, един момент, моля…. абонатът е Алекзандър, Роуз, адресът е Сентръл стрийт 3, Ню Бедфорд.
Направих й комплимент за бързината, с която беше открила абоната, подхвърлих нещо за евентуална похвала пред управителя на тамошната служба, казах дочуване с усмихнати, приятни нотки в гласа си и затворих. Нямах грешка.
Взех си душ, избръснах се и се облякох. Шест часа ровене в разни сметки ме бяха довели до извода, до който ченгетата от Хайанис бяха стигнали, установявайки автобусната спирка, от която тя е заминала. Тя беше в Ню Бедфорд. Но аз разполагах с някакъв адрес, може би не нейния, но все пак — нечий. Струва си да вършиш работа с местните следствени служби. Изпитана марка.
Разстоянието до Ню Бедфорд по шосе номер 6 беше осемдесет километра и се изминаваше за около час през малки градчета като Уеърхам и Онсет, Марион и Матапойсет. Оттатък моста от Феърхейвън, като се пресече кръстовището на пристанището и река Акушнет, Ню Бедфорд се издигаше стръмно от доковете. Или това, което беше останало от него. Склонът на хълма от моста до билото приличаше на кадри от кинохроника за варшавското гето. Голяма част от центъра на града бе разрушена и нуждата от нейното обновяване беше крещяща. Пърчейс стрийт, една от главните улици на града при последното ми идване в Ню Бедфорд, сега беше превърната в пешеходна алея. Карах безцелно може би около десетина минути из изровената от булдозери пустош, преди да отбия в един разнебитен паркинг и да спра. Излязох, отворих багажника на колата си и извадих един справочник за улиците в Масачузетс.
Сентръл стрийт се намираше на гърба на китоложкия музей. Познавах хълма и завих наляво покрай градската библиотека. Пред нея все още стърчеше онази героична статуя на харпуниста в китоловния кораб. Мъртъв кит или разбит кораб. Изборът тогава е бил прост, макар и драстичен. Завих наляво, надолу по хълма, към океана, после нагоре, по Джони Кейк Хил и паркирах близо до китоложкия музей, пред моряшката сектантска църква.
Направих отново справка с картата на улиците и тръгнах покрай китоложкия музей към улицата зад него. Погледнах и тя се оказа Сентръл стрийт. Беше къса уличка, с не повече от четири-пет сгради и продължаваше от Норт Уотър стрийт, зад музея, до Фронт стрийт, които бяха успоредни на океана. Беше стара улица, буренясала и усойна. Номер три представляваше тясна двуетажна сграда със стени от сиви азбестови плочи и, сякаш готов да се разпадне, червен тухлен комин по средата на покрива. Плочите на покрива бяха стари и изпъстрени в разнообразни нюанси, сякаш някой го бе кърпил периодично с каквото е имал под ръка. Имаше нужда от още кърпеж. Тук-там се забелязваше избеляла зелена боя, а входната врата от дясната страна на лицето на сградата бе боядисана в червено. Приличаше на дърта курва, намазана с червило.
Надявах се, че тя не е там вътре. Исках да я намеря, но мисълта, че е излязла от просторната слънчева къща в Хайанис и е дошла да се зарови в тоя сокак на плъхове, ми беше омразна. Какво да правя сега? Никой не ме познава: нито Роуз Алекзандър, нито Пам Шепърд, нито, доколкото ми е известно, който и да било в Ню Бедфорд. Всъщност броят на местата, където бих могъл да отида и да остана напълно анонимен, безкрайно ме забавляваше. Бих могъл да вляза и да огледам наоколо, под какъвто и да било претекст. Или бих могъл да почукам на вратата и да попитам за Пам Шепърд. Най-безопасно беше да застана наблизо и да наблюдавам. Обичах да знам колкото е възможно повече, преди да вляза някъде, където не съм бил преди. Това щеше да ми отнеме време, но щеше да ми спести риска да подплаша някого. Погледнах часовника си: 12,15. Върнах се обратно към онова, което бе останало от търговската част на квартала и открих един ресторант. Поръчах си пържени молюски с кълцано зеле и две бутилки бира. После се разходих обратно надолу до Сентръл стрийт и застанах на пост около един и пет. На Норт Уотър стрийт някаква работна група от общината работеше нещо с кирка и някакви чукове, докато няколко типове с ризи и вратовръзки и жълти шапки се разхождаха наоколо и се съвещаваха. Никой не мина по Сентръл стрийт в нито една от двете посоки. Никой нямаше никаква работа на Сентръл стрийт. Номер три не издаваше никакви признаци на живот. Бях си взел един брой от нюбедфордския вестник „Стандарт таймс“ на връщане от обяда и се зачетох в него, облегнат на един телеграфен стълб на ъгъла на Норт Уотър и Сентръл стрийт. Изчетох всичко като поглеждах редовно над ръба на вестника, за да следя къщата. Прочетох за някаква вечеря с боб в Конгрегационалната църква в Матапойсет, за някаква среща по бейзбол между баща и син на игрището за юноши в Рочестър, за някакъв местен дебютантски бал в Уомсута Клъб. Прочетох хороскопа, некролозите, уводната статия, в която се застъпваше много твърда позиция срещу навлизането на съветски траулери в местни териториални води. Когато свърших вестника, сгънах го, извървях късото разстояние на Сентръл стрийт и се облегнах на някакъв очевидно празен склад на ъгъла на Сентръл и Фронт стрийт.
В три часа някакъв пияница със сив костюм, риза в цвят каки и оранжева вратовръзка на цветя, се препъна във вратата, до която стоях, и се изпика на съседния ъгъл. Когато свърши, аз му предложих да го изчеткам и да му дам кърпичка, но той не ми обърна никакво внимание и отмина, препъвайки се. Каква е вашата професия, сър? Прислужник в мъжка тоалетна на открито. Чудех се, дали някой е пикал някога върху обувката на Алън Пинкъртън.
В четири и петнадесет Пам Шепърд излезе от старата къща с някаква друга жена. Пам беше слаба, с хубав тен, а кестенявата й коса бе прибрана отзад в стегната френска плитка. Носеше басмен костюм с панталони, който очертаваше един красив гръб. Трябваше да съм по-наблизо, но видът й ме караше да си мисля, че си заслужава да бъде намерена. Жената, с която излезе, беше по-дребна и по-яка на вид, с къса черна коса, бежови рипсени джинси и розова муселинена риза като Индира Ганди. Те поеха нагоре по улицата по посока на музея и завиха наляво по пешеходната алея на Пърчейс стрийт. Алеята беше направена чрез преграждането на пресечните улици и във вида й имаше нещо домашно. Пам Шепърд и приятелката й влязоха в един супермаркет, а аз застанах под навеса на един магазин за заложени вещи на отсрещната страна на улицата и ги наблюдавах зад стъклото на витрината. Те купиха някакви бакалски стоки, поглеждайки в един списък, докато пазаруваха, и след около половин час бяха отново на улицата, като всяка от тях държеше в ръцете си голям кафяв книжен плик. Последвах ги обратно до къщата на Сентръл стрийт и ги наблюдавах, докато те се скриха вътре. Е, поне знаех къде е. Възобнових позицията си до телеграфния стълб. Вратата на склада беше загубила донякъде своята привлекателност.
Стъмни си и нищо повече не се случи. Вече започвах да се надявам да видя отново пияницата. Освен това вече бях огладнял. Имах да обмисля някои неща и тъй като обикновено правех това по-добре докато ям, пържените молюски не бяха успели да ме убедят в достойнствата на нюбедфордското кулинарно изкуство и сигурно, така или иначе, щеше да ми се наложи да си легна да спя много късно. Поради тази причина се върнах при колата си, качих се в нея и потеглих обратно към Хайанис. Под чистачката имаше пъхнат квитанция за паркиране, но тя отхвърча нанякъде край една алея за боулинг в Матапойсет.
По обратния път за Хайанис реших, че най-добре щеше да бъде да се върна в Ню Бедфорд на сутринта 14 да говоря с Пам Шепърд. В известен смисъл, аз бях направил това, за което се бях наел. С една дума, бях я намерил и можех да докладвам, че е жива и подвластна на волята си. От Шепърд щеше да зависи дали ще отиде да си я прибере. Но не ми се струваше правилно да му дам адреса и да се върна обратно в Бостън. Продължавах да си мисля за последния път, както я е видял Еди Тейлор, легнала по гръб на леглото да скимти към тавана. В облеклото й, когато излезе от старата двуетажна къща на Сентър стрийт, имаше признак на някаква патетична претрупаност. Беше си сложила висящи обеци.
