Когато пристигнах в мотела беше станало девет и трийсет. Столовата беше още отворена, така че влязох вътре и си поръчах шест стриди и половин бутилка „Шабли“, плюс една половинкилограмова пържола със сос бернес и един литър бира. Салатата беше отлична и цялата процедура беше далеч по-приятна, отколкото висенето край някаква врата с някакъв си пиклив пияница. След вечеря се прибрах в стаята си и хванах последните три подавания от мача по бейзбол по шести канал.
8
На сутринта станах и потеглих към Ню Бедфорд преди осем. На едно място спрях да си купя закуска и продължих пътя си, похапвайки от поничките и отпивайки от кафе го си, докато слънцето грееше зад гърба ми. Пристигнах в Ню Бедфорд по време на най-натовареното движение и макар да не беше кой знае колко голям град, уличната му мрежа беше така объркана, че пътното задръстване стигаше чак оттатък моста във Феърхейвън. Беше девет и половина, когато излязох от колата и се отправих към неприличната входна врата на Сентър стрийт номер гри. Нямаше звънец, нито чукало, така че почуках с кокалчетата на ръката си. Не много силно, да не би вратата да падне.
Отвори ми едра, яка на вид млада жена със светлокестенява коса, сплетена на плитка. Носеше джинси и горнище от черно трико. Беше очевидно без сутиен и не толкова очевидно — боса.
— Добро утро — казах аз. — Бих желал да говоря с Пам Шепърд, ако обичате.
— Съжалявам, тук няма никаква Пам Шепърд.
— Скоро ли ще се върне? — попитах с най-предразполагащата си усмивка. Момчешка. Открита. Самата сърдечност.
— Не познавам изобщо такъв човек — рече тя.
— Тук ли живеете?
— Да.
— Вие ли сте Роуз Алекзандър?
— Не.
Щом им пусна предразполагащата си усмивка, просто започват да се лигавят пред мен.
— Тя тук ли е?
— Кой сте вие?
— Аз пръв ви попитах.
Лицето й помръкна и тя понечи да затвори вратата. Аз я подпрях с дланта си и я задържах отворена. Тя натисна по-силно и аз отвърнах със същото. Изглеждаше непоколебима.
— Госпожо — казах, — ако престанете да натискате тази врата, ще ви кажа истината. Макар да не вярвам, че вие ми казвахте истината.
Тя не ми обърна никакво внимание. Беше едра жена и ставаше трудно да удържам вратата отворена без усилие.
— Вчера прекарах почти целия ден пред тази къща и видях Пам Шепърд и една друга жена, които излязоха оттук, ходиха да напазаруват и се върнаха с покупки. Телефонът тук е регистриран на името на Роуз Алекзандър. — Рамото ми започваше да ме наболява. — Ще поговоря човешки с Пам Шепърд и няма насила да я откарам при съпруга й.
Зад младата жена се чу някакъв глас:
— По дяволите, какво става тук, Джейн?
Джейн не отговори нищо. Тя продължи да натиска вратата. Показа се по-дребната, чернокоса жена, която бях видял с Пам Шепърд предишния ден.
— Роуз Алекзандър? — попитах аз. Тя кимна. — Трябва да разговарям с Пам Шепърд.
— Аз не… — подхвана Роуз Алекзандър.
— И вие също — прекъснах я. — Аз съм детектив и ще ви кажа следното: Ако накарате вашата Амазонка да пусне вратата, можем да поговорим за всичко това много приятно.
Роуз Алекзандър сложи ръката си на ръката на Джейн.
— По-добре е да го пуснеш да влезе, Джейн — рече кротко тя.
Джейн отстъпи от вратата, вперила поглед в мен. На скулите й се виждаха две ярки цветни петна, но не се забелязваше никакъв друг признак на напрежение. Прекрачих в хола. Усетих рамото си доста изтръпнало, когато свалих ръката си от вратата. Имах желание да го разтрия, но бях прекалено горд. Колко струва мъжествеността?
— Можете ли да се легитимирате? — каза Роуз Алекзандър.
— Разбира се.
Извадих пластмасовото фотокопие на своето разрешително от портфейла си и й го показах.
— Значи вие не сте от полицията — каза тя.
— Не. На свободна практика съм.
— Защо желаете да разговаряте с мен?
— Не желая — казах аз. — Желая да разговарям с Пам Шепърд.
— Защо желаете да разговаряте с нея?
— Нейният съпруг ме нае да я намеря.
— И какво трябва да направите като я намерите?
— Не ми е казал. Но той иска тя да се върне.
— И вие възнамерявате да я вземете?
— Не, възнамерявам да поговоря с нея. Да установя, че тя е добре, че не е подложена на някаква принуда, да й обясня как се чувства съпругът й и да разбера дали би желала да се върне.
— А ако тя не желае да се върне?
— Аз няма да я принуждавам.
— В това можете да сте сигурен — обади се Джейн и ме погледна.
— Съпругът й знае ли, че тя е тук? — попита Роуз Алекзандър.
— Не.
— Защото вие не сте му казали?
— Точно така.
— Защо?
— Не знам. Мисля че просто исках първо да видя какво става в магазина за стъклария, преди да пусна слона вътре.
— Не ви вярвам — рече Роуз Алекзандър. — Ти какво мислиш, Джейн?
Джейн поклати глава.
— Не съм дошъл тук с мъжа й, така ли е?
— Но ние не знаем дали не е някъде наблизо — каза Роуз Алекзандър.
— Нито пък дали с него няма някои други — добави Джейн.
— Кой да е с него? — започвах да се обърквам.
— Вие няма да сте първият мъж, който взема насила някоя жена и изобщо не се съмнява в правотата си.
— О — казах аз.
— Ако отстъпим пред вас сега — каза Джейн, — следващият път ще бъде още по-лесно. Затова слагаме чертата сега — дотук, още първия път.
— Но ако направите това — казах аз, — ще ме принудите да използвам сила. Не за да взема някого, а за да се уверя, че тя е наистина добре.
— Вчера сте се уверили в това — рече Джейн. — Петната на скулите й бяха станали по-големи и по- ярки. — Нали казахте, че сте видели Пам и Роуз да излизат и да пазаруват заедно.
— Аз не мисля, че вие я държите окована във верига на тавана — казах. — Но принудата включва и манипулиране с истината. Ако тя е лишена от възможността да ме изслуша и сама да ми откаже, това означава, че тя не е свободна, че е подложена на своего рода принуда.
— Не се опитвайте да влезете насила — каза Джейн. — Ще съжалявате за това, обещавам ви.
Тя се беше отдалечила от мен и бе застанала в една от позите по бойни изкуства. Ходилата й бяха балансирани под прав ъгъл, образувайки своеобразно Т, отворените й длани бяха изнесени напред,
