коричка, тъй като изстиваше.
— А след като ти се обадих, тръгнах нагоре-надолу по главната улица на селото, влизах и излизах от къщите и си мислех ето ме, на четиридесет и три години и имам най-голямата неприятност в живота си и няма на кого да се обадя, освен на някакъв мъж, който съм срещала веднъж през живота си и когото дори не познавам. На никой друг.
Сега тя плачеше и гласът й трепереше, докато говори. Тя изви главата си към прозореца още повече, за да се скрие. Отливът се беше увеличил, откакто за последен път хвърлих поглед, а тъмната вода заобляше скалите отвъд морския бряг и заедно с морето, което се разбиваше и пенеше върху тях, образуваха особен валчест мотив. Съвсем се беше стъмнило сега, въпреки че бе ранен следобед И по прозореца леко чукаха пръски дъжд.
— А ти мислиш, че аз съм проклета глупачка — каза ТЯ. Беше сложила ръката си върху устата и тя заглушаваше гласа й. — И аз съм.
Сюзън постави ръка на рамото на Пам Шепърд.
— Струва ми се, че зная как се чувствуваш — каза тя. — Но това е нещо, което той умее да върши, а други не. Ти направи това, което трябваше, а сега имаш нужда от помощ и той е човекът, който може да ти помогне. Ти постъпи правилно като го повика. Той може да оправи нещата. Не мисли, че си глупачка. Той е намръщен заради други проблеми, заради мен, заради себе си и много други и той разчита на теб до голяма степен. Но той може да ти помогне в това. Той може да го разреши.
— Може ли да съживи стареца?
— Ние не работим така — отговорих аз. — Ние не се оглеждаме, за да видим къде се намираме. И не гледаме надолу по пътя, за да разберем какво се задава. Ние не правим нищо друго освен да се занимаваме с това, което знаем. Наблюдаваме фактите и не предполагаме. Ние се придържаме към това и не казваме „ами, ако“, или „аз искам“, или „ако само“. Ние просто приемаме действителността. Най-напред е необходимо да останеш някъде извън плантацията Плимът. Не използвам своя апартамент, тъй като имам работа тук. Така че можеш да останеш там. Ела, ще отидем там сега — направих знак за сметката.
— Сюз — казах. — Отидете с Пам в колата ми, а аз ще платя.
— Аз имам пари — рече Пам Шепърд.
Кимнах с глава, когато сервитьорката пристигна. Сюзън и Пам станаха и излязоха. Платих сметката, оставих нито много голям, нито много малък бакшиш — не исках тя да ни запомни — и тръгнах към колата след тях.
15
Пътуването от Плимът до Бостън трае четиридесет и пет минути, а по обяд движението беше слабо. В три и петнадесет бяхме пред моя апартамент на Марлборо стрийт. Дока го пътувахме, Пам Шепърд не сподели нищо друго, което бих могъл да използувам. Тя не знаеше къде се намираха Роуз и Джейн. Не знаеше как да ги открием. Не й беше известно у кого са парите, допускаше, че са у Роуз. Бяха се споразумели, че ако се разделят, ще пуснат обява в колоните за лични съобщения на нюбедфордския вестник „Стандарт таймс“. Тя нямаше представа откъде Роуз и Джейн очакваха да се снабдят с пушките. Не знаеше дали те притежават някакво разрешително за носене на оръжие или карта за самоличност.
— Не можеш ли просто да отидеш някъде и да ги купиш — попита тя.
— Не в този щат — отвърнах.
Тя не знаеше какъв вид оръжие имаха намерение да закупят. Тя наистина нямаше представа, че има различни видове пушки. Не й беше известно ничие име в групата, освен тези на Роуз, Джейн и Грейс и последното, което беше чувала, бе Александър.
— Това е случай, който наистина искам да сдъвча — обясних. — Множество сигурни факти, множество данни. Сигурна ли си, че знам истинското ти име.
Тя кимна.
— Как ще кодирате вашата обява? — запитах.
— Ако ние се разделим ли? Казваме само: „Сестри, обадете ми се на“ — и после даваме някакъв телефонен номер и отбелязваме първите си имена.
— И пускате обявата в „Стандарт таймс“?
— Да, в колоната за лични обяви.
Слязохме от колата и Пам възкликна:
— Какво хубаво място! Общинската земя е точно тук.
— Всъщност това е градската градина. Мерата е от другата страна на улица „Чарлс“ — отговорих.
Качихме се в моя апартамент на втория етаж откъм лицевата страна. Отворих вратата. Пам Шепърд каза:
— О, много е хубаво. Просто свети от чистота? Винаги съм си представяла ергенските апартаменти с разхвърляни чорапи наоколо, шишета от уиски по пода и разсипани кошчета за боклук.
— Имам човек, който идва да чисти веднъж седмично.
— Много добре. Кой направи дърворезбата?
— Имам дърворезбар, който идва веднъж седмично.
Сюзън каза:
— Не го слушай. Той го върши.
— Ама че интересно, толкова много книги. Прочел ли си всички тези книги?
— Повечето от тях и устните ми ужасно се умориха. Кухнята е ей там. Би трябвало да има достатъчно количество храна.
— И пиене — каза Сюзън.
— Това също — отговорих аз. — В случай че храната не стигне, ти можеш да умреш от глад щастлива.
Отворих хладилника и извадих една бутилка „Амстел“.
— Ще пийнете ли?
Сюзън и Пам отказаха едновременно. Аз отворих бирата и отпих от шишето.
— В хладилника има малко хляб и сирене, и яйца. Във фризера има достатъчно месо. Качествено е. И сирийски хляб. В бюфета има кафе — отворих вратата на бюфета. — Фъстъчено масло, ориз, консервирани домати, брашно и така нататък. По-късно можем да ти донесем зеленчуци и други неща. Ти би могла да направиш списък с допълнителните неща, от които имаш нужда.
Показах й банята и спалнята.
— Чаршафите са чисти — обясних. — Домашната прислужница ги сменя всяка седмица, а тя беше тук вчера.
Тя кимна с глава.
— Защо не направиш списък с храна, дрехи и тоалетни принадлежности, а ние със Сюз ще излезем и ще ти ги купим.
Аз й дадох бележник и молива Тя седна да пише на кухненския плот. Когато свърши, аз й обясних:
— Остани тук след като ние си тръгнем. Не отваряй вратата. Аз имам ключ, Сюз също и никой освен нас няма. Така че няма да ти се налага да ни отваряш вратата, а няма причина някой друг да идва тук. Не излизай навън.
— Какво ще правите? — попита тя.
— Не зная — отговорих. — Ще трябва да помисля.
— Струва ми се, че може би ще пийна едно питие, от това, което ми предложихте — каза тя.
— Добре, какво би желала?
— Скоч и вода?
— Разбира се.
Приготвих й напитката с много лед, много скоч и мъничко вода. Тя отпиваше, докато приключи със списъка.
Когато ми го връчи, предложи и своите пари.
— Не — казах. — Ти можеш да имаш нужда от тях. Ще проследя всичко това и когато нещата приключат, аз ще ти представя сметката.
