— Докато сме живи. Или докато ме понасяш. Което от двете се случи по-напред.
Бяхме стигнали вече в Смитфийлд и пътувахме покрай кънтри клуба вляво, после покрай ниската, обрасла с тръстика ливада, обител на птиците, край мястото, където някога имаше фабрика за сайдер, до Съмър стрийт, почти в центъра на Смитфийлд. Почти до къщата на Сюзън.
— Първо ще се случи първото — каза Сюзън.
Карах колата край центъра на Смитфийлд със стария молитвен дом на триъгълния площад, провесен над улицата плакат рекламираше някакъв вид ястия на скара, в тъмното не можах да разбера точно какви. Подадох ръката си, Сюзън я пое и така се отправихме към къщата.
Всичко беше мокро и блестеше в тъмното на светлината от уличните лампи. Не можеше да се каже, че вали, но мъглата беше много влажна и росеше. Къщата на Сюзън представляваше малко убежище с потъмнял покрив, застлана с плочи пътека и много зеленина. Входната врата беше в колониален стил, с малки кръгли стъклени прозорци в горната част. Сюзън отключи и влезе. Последвах я и затворих вратата. В тъмната и тиха всекидневна сложих ръце на раменете й и бавно я обърнах към себе си. Тя зарови лице в гърдите ми и останахме дълго така, без да говорим и без да помръдваме.
— Докато сме живи — казах аз.
— Може би дори по-дълго — рече Сюзън.
На полицата над камината имаше часовник с кула и бронзов механизъм. В мрака не го виждах, но чувах високото му тиктакане, докато стояхме притиснати един към друг. Мислех си как хубаво ухае Сюзън, колко силно е нейното тяло и колко трудно е да се изрази с думи това, което чувства човек.
— Хайде, мила, да вървим в леглото — казах аз.
Тя не помръдна; само се притисна още по-силно към мен и аз я подхванах с дясната си ръка под коленете и я отнесох в спалнята. Бях й гостувал и преди и нямах проблеми в тъмното.
17
На сутринта, все още мокри от душа, потеглихме отново към Кейп. По пътя спряхме и обядвахме стек с яйца. Пристигнахме в хотелската стая, която все още държах, около обед. Мъглата се беше вдигнала и слънцето грееше ведро и светло като нас самите, макар и да не беше така прекрасно облечено. В пощенската си кутия намерих бележка да се обадя на Харв Шепърд.
Позвъних му от стаята, докато Сюзън си обличаше банския костюм.
— Спенсър е — представих се. — Какво има?
— Трябва да ми помогнеш!
— Точно това ти разправях наскоро — казах.
— Трябва да те видя. Вече нищо не мога да направя. Не мога да се оправя сам. Трябва ми помощ. Оня проклет негър посегна на едно от децата ми. Имам нужда от помощ.
— О’кей — казах. — Ще дойда.
— Не — каза той. — Не искам да идваш тук. Аз ще дойда при теб. В хотела ли си?
— Да — казах му номера на стаята. — Чакам те!
Сюзън обличаше целия си бански.
— Има ли нещо? — попита тя.
— Да, Шепърд идва сам. Предполагам, че Хок е посегнал на някое от децата и Шепърд се е паникьосал. Сега ще дойде.
— Хок ме плаши — каза Сюзън, промушвайки раменете си през презрамките на банския.
— И мен, любов моя.
— Той е… — тя потрепери. — Не тръгвай срещу него!
— По-добре аз, отколкото Шепърд — казах.
— Защо по-добре ти?
— Защото имам известен шанс, а той няма никакъв.
— А защо не полицията?
— За това питай Шепърд. Аз нямам нищо против полицията. Нямам интерес да играя на руска рулетка с Хок. Шепърд го нарече негър.
Тя вдигна учудено рамене:
— Това пък какво общо има?
— Не знам — казах аз — Но не биваше да го прави. Звучи обидно.
— Господи, Спенсър, та Хок застрашава живота на този човек, бие го, тормози децата му, а ти се тревожиш, че Шепърд му бил нанесъл расова обида.
— С Хок работата е по-различна — казах аз.
Сюзън тръсна глава.
— Същото се отнася и за теб, дявол да те вземе — рече тя. — Отивам при басейна, да се погрижа за тена си. Когато свършиш, можеш да дойдеш и ти. Ако не решиш да пристанеш на Хок.
— Расово смешение — рекох аз. — О, ужас!
Тя излезе. След няколко минути пристигна Шепърд, сега се движеше по-добре. Сковаността бе изчезнала донякъде от походката му, но не бе заменена с увереност, носеше каубойски костюм в тъмно каре и бяла риза с черна нишка, с яка, извадена над реверите на сакото Черните му мокасини бяха безукорно лъснати, а лицето му беше посивяло от страх.
— Имаш ли нещо за пиене тук? — попита той.
— Не, но ще поръчам. Какво искаш?
— Бърбън.
Позвъних на рум-сървиса и поръчах бърбън с лед. Шепърд прекоси стаята и се вторачи през прозореца в игрището за голф. Седна в креслото до прозореца и миг след това стана.
— Спенсър — каза той, — аз съм едно страхливо лайно.
— Не те виня — казах аз.
— Никога не съм мислил… Винаги съм си мислил, че мога да се оправям, разбираш ли? Искам да кажа, че съм бизнесмен, а един бизнесмен трябва да може да се оправя с бизнеса си. Предполага се, че знам как да направя една сделка и как да я осъществя. Предполага се, че мога да работя с хора. Но това… Аз не съм някакъв лигльо. Бил съм къде ли не, но тези хора…
— Знам за тези хора.
— Искам да кажа, този проклет негър…
— Името му е Хок — рекох. — Наричай го Хок.
— Ти какво, да не си…
— Наричай го Хок.
— Добре де, Хок. Малкият влезе в стаята, докато те разговаряха с мен, и Хок го сграбчи за ризата и го изхвърли през вратата. Направи го пред очите ми, черното копеле.
— Какви са те?
— Кои те?
— Нали каза, че детето ти е влязло, докато те са разговаряли с теб.
— О, да. — Шепърд се върна отново при прозореца и се загледа навън. — Хок и някакъв тип на име Пауърс. Той е бял. Мисля, че Хок работи за него.
— Да, познавам Пауърс.
Келнерът от рум-сървиса дойде с питиетата. Подписах чека и му дадох един долар бакшиш. Шепърд затършу-ва из джобовете си.
— Ей, нека аз да платя — предложи той.
— Ще ти ги пиша на сметката — казах. — Какво искаше Пауърс? Не, почакай, аз ще ти кажа какво е искал. Ти му дължиш пари и не можеш да му ги платиш, и той ще те смаже, ако го пуснеш да влезе в твоя бизнес.
— Да — Шепърд си наля една сериозна доза уиски върху леда и разклати чашата. — Откъде, по дяволите, знаеш това?
— Както казах, аз познавам Пауърс. И това не е нещо ново. Пауърс и още много такива като него са правили това и преди. Някой като теб например сбърка в паричните операции, или съзре шанс за някакъв
