бюрата.
Върху бюрото на Силвия имаше картонена чашка от кафе, вече празна, и остатък от сандвич с бял хляб и фъстъчено масло.
— Е — рече той. — Започвай!
— Познавате ли Кинг Пауърс? — започнах аз.
— М-да.
— Мога да ви предам хората, които са извършили обира в „Бристълс сикюрити“ и Пауърс, но трябва да направим трампа.
— Пауърс не се занимава с банкови обири.
— Знам това. Мога да ви го предам за нещо друго, мога да ви предам хората, извършили обира на банката и да ви посоча връзката помежду им, но в замяна на това искам нещо от вас.
— Какво искаш?
— Искам двама души, които са замесени в това, да бъдат оставени на спокойствие.
— Ти ли си единият?
— Не, аз също не се занимавам с банкови обири.
— Да видим с какво се занимаваш тогава.
Показах му разрешителното си. Той му хвърли един поглед и ми го върна.
— Бостън, значи. Познаваш ли някой на име Ейбъл Маркъм? Работи в тамошния отдел „Обири“.
— Не.
— Кого познаваш тогава?
— Познавам един лейтенант от отдел „Убийства“. Казва се Куърк. Един следовател на име Франк Белсън. Един от отдел „Обири“, Хършъл Патън. Имам един приятел от пътната полиция в Билерика, името му е…
— Добре, добре — прекъсна ме Силвия, — работил съм с Патън. — Той извади от джоба на ризата си дъвка с розова есенция и пъхна в устата си две парченца от нея. На мене не ми предложи. — Нали знаеш, че ако разполагаш със сведения за извършено углавно престъпление, нямаш право да задържаш такава информация.
— Би ли ми дал едно парче дъвка?
Силвия бръкна в джоба си, извади пакетчето и го хвърли на бюрото пред мен. Бяха останали три парчета. Аз взех едното.
— Вземи поне две — посъветва ме Силвия. — С едно не можеш да направиш балонче. Правят ги от някаква гадост.
Взех си още едно парче, обелих обвивката и го лапнах. Силвия беше прав. Дъвката беше гадна.
— Помниш ли какви големи розови дъвки правеха някога „Дъбъл Бъбъл“? Една стигаше за цял балон.
— Времената се менят — рече Силвия. — Укривателството на информация за углавно престъпление е противозаконно.
Направих малко балонче.
— Да, знам. Можем ли да говорим за трампа?
— Какво би казал, ако те пъхнем за малко в килията като съучастник в углавно престъпление?
Трудех се над дъвката. Не беше достатъчно еластична. Можех да правя от нея само малки балончета, може би не по-големи от топче за пинг-понг, след което те звучно се пукаха.
— И какво би казал, ако те поразпитаме, докато си в килията. Тук имаме такива специалисти, дето ще те накарат всичко да си кажеш. Ясно ли ти е?
— Тази дъвка се залепва по зъбите — рекох аз.
— Ами не я дъвчи и няма да ти залепва — каза Силвия.
— Защо трябва да правят такива дъвки, които се залепват по зъбите на хората?! Господи, вече на никого да нямаш вяра!
— Щом не ти харесва, изплюй я! Не те карам да я дъвчеш.
— Все пак е по-добре, отколкото да нямаш нищо в устата.
— Няма ли да ми кажеш за „Бристълс сикюрити“?
— Ще говоря с теб за сделка.
— Дявол да го вземе, Спенсър, не можеш да се изтърсиш тук току-тъй и да ми разправяш, че искаш да се пазариш с мен. Не ти знам спатиите в Бостън, но тук аз решавам какви сделки може да се правят.
— Много добре — рекох. — Беше ти достатъчно да хвърлиш един поглед на разрешителното ми и си запомнил името ми. Не забелязах дори да мърдаш устни, докато го четеш.
— Не се будалкай с мен, драги, защото ще си намериш майстора. Нали ти е ясно какво искам да кажа?
— О, я престани да ме плашиш, Силвия. Когато се паникьосам проявявам склонност към насилие, а в тази стая сте само двама от вашите.
Онзи с рядката коса беше затворил телефона и се бе приближил да слуша.
— Джеки, искаш ли да отворя прозореца? — попита той Силвия. — Ако почне да се държи гадно, ще викаме за помощ.
— Или ще скочим — рече Силвия. — Два етажа са, но е за предпочитане, отколкото да си имаме работа с такъв звяр.
— Искате ли да преговаряме вече или репетирате за нощния клуб? — попитах аз.
— Как мога да съм сигурен, че ще ми дадеш информация? — попита Силвия.
— А ако не ти дам, какво ще загубиш? Няма да е по-различно, отколкото е сега.
— И никакви клопки — предупреди другият. — Най-малкото, нищо такова, което би могло да изглежда като клопка пред съда. Напарили сме се вече от такива неща.
— Няма проблеми — казах аз.
— Какво лошо са извършили тези, които искаш да не закачаме?
— Нищо на никого, освен на самите себе си — отвърнах. — Имали са съвсем други намерения, а когато са се оказали замесени, вече не са можели да променят нещата.
— Пазачът от банката, дето го убиха — каза Силвия, — познавах го. Беше при нас преди…
— Разбирам — казах аз. — Но моите хора не са искали това да се случи.
— Убийство, извършено по време на осъществяването на углавно престъпление, се смята за предумишлено убийство.
— И това ми е известно — потвърдих аз. — Знам също, че тези хора са добра трампа срещу онова, което мога да ти дам. Някой трябва да плати за пазача на банката.
Силвия ме прекъсна.
— Фицджералд, така се казваше той. Викахме му Фици.
— Както казах, някой трябва да плати за това. И аз ти го обещавам. Искам само да спася двама проклети глупаци.
Онзи с рядката коса хвърли поглед към Силвия.
— Досега нищо не сме разкрили по случая, Джеки. Нищичко.
— Ти имаш някакъв план, нали — рече Силвия.
Кимнах утвърдително.
— Няма никаква гаранция. Каквото и да ми кажеш, най-напред ще трябва да ти направя проверка.
— Знам това.
— О’кей, разказвай.
— Господи, мислех, че никога няма да стигнем дотук — казах аз.
20
Полицаят с рехавата коса се казваше Макдърмът. Той и Джеки Силвия слушаха разказа ми, без да ме прекъсват. Когато свърших, Силвия каза:
— Добре, ще помислим по този въпрос. Къде мога да те намеря?
— В хотела на Дънфи в Хайанис. Или в кантората ми, ако не съм там. Обаждам се там всеки ден — дадох му телефона.
