— Ще ти отговорим.
Докато карах към Хайанис, дъвката ми се втвърдяваше все повече и повече. Писна ми да се боря с нея и я изплюх през прозореца пред болницата в Уорам. Боляха ме челюстите и ми се гадеше. Когато паркирах пред хотела, беше време за вечеря и вече не ми се гадеше, а бях гладен.
Сюзън се беше прибрала от своя антикварски поход с абажур стил Тифани, за който бе платила 125 долара. Слязохме в трапезарията, взехме си по една водка, агнешко с магданоз и сладкиш с къпини. Пийнахме по един касисов ликьор и отидохме в танцувалната зала, където изкарахме всички бавни парчета до полунощ. Занесохме си бутилка шампанско в стаята, изпихме я’, легнахме си и заспахме някъде след три.
Когато се събудих, беше единадесет без двайсет. Сюзън още спеше, с гръб към мен, завита до брадичката. Взех телефона и тихичко поръчах закуска.
— Не чукайте — предупредих аз. — Оставете закуската пред вратата. Приятелката ми още спи.
Взех душ и се обръснах. Завит през кръста с хавлиена кърпа, отворих вратата и вкарах в стаята количката. Докато се обличах, пиех кафе и хапвах от различните кифлички, подредени в кошничка. Сюзън се събуди, когато слагах пистолета си в кобура. Закопчах го за колана си. Тя лежеше по гръб, с ръце под главата и ме наблюдаваше. Навлякох летния си блейзър с лъскавите метални копчета и нагласих яката на ризата над реверите му. Можех да съблазня някоя.
— Ще се срещнеш с Хок и онзи, как му беше името? — рече Сюзън.
— Пауърс — отвърнах. — Да. Ще бъдем двамата с Харв Шепърд.
Тя продължаваше да ме наблюдава.
— Искаш ли кафе? — попитах я.
Сюзън тръсна глава:
— Не още.
Хапнах една овесена кифличка.
— Страх ли те е? — попита ме тя.
— Не знам. Не ми се разсъждава по този въпрос. Не виждам какво толкова страшно би могло да се случи днес.
— Харесва ли ти всичко това?
— Да. Иначе не бих го правил.
— Искам да кажа, точно този случай? Знам, че си харесваш работата изобщо. Но харесва ли ти точно това? Искаш да изпързаляш един човек, който е много опасен. Би трябвало да си уплашен, развълнуван или Бог знае какво.
— Не смятам да го пързалям. Ще му поставя клопка.
— Много добре знаеш какво имам предвид. Ако нещата се провалят, той ще те убие.
— Не, не той, някой друг ще го направи вместо него.
— Не измествай въпроса. Ясно ти е какво искам да кажа. Кой прави такива неща, каквито ги вършиш тази сутрин? Кой ще стане, ще вземе душ, ще се обръсне и ще провери патроните в пистолета си?
— Не може ли да си поговорим за това как прекрасно се забавлявахме снощи?
— С всичко ли се подиграваш?
— Не, но този разговор се проточи вече твърде дълго. Моята личност не е най-подходящата тема. Разбираш ли, за тези неща не се говори.
— Защо?
— Защото така.
— Това да не е някакво правило? Някакви самоанализи? За признак на слабост ли го считаш? Или за женско занимание?
— Няма смисъл. Аз съм това, което върша. И да намериш точното определение за него, нищо няма да се промени. Няма значение дали съм уплашен или развълнуван. Важното е дали ще го направя. За Шепърд няма значение защо ще го направя. Важното за него е дали ще го направя.
— Грешиш. Има още нещо. Важно е защо ще го направиш.
— Май най-важното е как ще го направя.
Сюзън ми обърна гръб и се умълча. Пийнах още малко кафе. Монотонното бучене на климатичната инсталация беше доста високо. Бях поръчал да ми донесат „Стандарт нюз“ със закуската и докато мълчахме, разтворих вестника на страницата със закодираните обяви. Бяха поместили моя текст: „Сестри, потърсете ме на 555–1434, Пам“. Прегледах спортната страница и си допих кафето. Беше дванайсет и десет. Сгънах вестника иго поставих на количката със закуската.
— Трябва да вървя, Сюз — рекох.
Тя кимна, без да се обърне.
Станах, сложих си очилата и отворих вратата.
— Спенсър — повика ме тя, — не искам да се караме.
— И аз не искам — ръката ми беше все още на дръжката на вратата.
— Върни се, щом можеш. Липсваш ми, когато те няма.
— И ти на мен — отвърнах.
Оставих вратата отворена, върнах се и я целунах по бузата, близо до слепоочието. Тя се обърна към мен и ме погледна. Очите й бяха мокри.
— Бай-бай — казах аз.
— Бай-бай…
Запътих се към дома на Харв Шепърд със странно усещане в стомаха.
Не знам дали аз бях уплашен, но Шепърд се беше паникьосал така, че човек не можеше да го познае. Чертите му се бяха изопнали и докато пътувахме по Мейн Стрийт до „Холидей ин“, непрекъснато шумно преглъщаше.
— Не е нужно да знаеш какво смятам да правя — казах му аз. — Мисля, че така е по-добре. Приеми, че съм намерил нещо, което ще свърши работа и ти ще се отървеш от всичко това.
— Защо не можеш да ми кажеш?
— Защото е необходимо да се поизлъже, а мисля, че ти не си готов за това.
— Май си прав — рече той.
Хок имаше стая на втория етаж, с изглед към басейна. Когато почукахме, той отвори вратата и ние с Шепърд влязохме. Вдясно имаше бюро с различни питиета, наредени върху него. На едното легло някакъв слаб мъж с рогови очила четеше „Уол стрийт джърнъл“. Кинг Пауърс седеше край една кръгла маса, небрежно облегнал лакти. Пред него бе разтворена счетоводна книга. Надуто копеле.
— Защо сте двама? — попита Пауърс с шлифован глас като на Руди Уоли.
— Ние сме приятели — поясних аз. — Навсякъде ходим заедно.
Пауърс беше висок, изнежен мъж с бледа кожа, дълги червени коси и с рошави кози бакембарди. Носеше спортен костюм в кафяво каре, бял колан, бели обувки, бяла копринена риза с яка над реверите. На кожена верижка около врата му бе закрепен тюркоазен връх на стрела, насочен предизвикателно напред.
— Не съм ти казвал да водиш някакви приятели — рече Пауърс на Шепърд.
— Ще му благодариш, че ме е довел — подхвърлих аз. — Нося ти нещичко, от което чантичката ти доста ще се поиздуе.
— Изобщо не употребявам такива вещи.
— О, съжалявам. Мислех, че в леглото е мацката ти.
Зад гърба ми Хок промърмори под носа си: „Май става напечено“. Оня от кревата вдигна поглед от „Уол стрийт джърнъл“ и се намръщи.
— Хок, разкарай този навлек оттук! — нареди Пауърс.
— Това е Спенсър — обясни му Хок. — Казвах ти за него. Обича да се шегува, но не е мръсник. Поне не винаги.
— Хок, нали чу какво ти казах? Изхвърли го оттук!
— Той говори за пари, Кинг. Може би ще е добре да го изслушаш.
— Ти за мен ли работиш, Хок? Прави каквото ти казвам!
— Не, аз правя само това, което искам. Никога не правя онова, което ми нареждат. Спенсър е същият
