някакъв призив за хомосексуална свобода, едно предложение черните да бъдат натоварени на автобуси и извозени в Африка и някакви забележки за сестрата на някой си Манган. Съвещанието приключи и Роуз се върна и каза:
— Добре, съгласни сме. Кога можете да получите оръжието?
— Ще трябва да държа връзка с вас — казах. — Няколко дни, вероятно.
— Няма да ви дадем нито адрес, нито телефонен номер.
— Това не е нужно. — Аз й подадох визитната си картичка. — Имате телефонния ми номер. Ще оставя известие на телефонния ми секретар. Обаждайте се всеки ден по обед и проверявайте. Моят процент е уговорен.
— Ние ще си платим нашето, мистър Спенсър.
— Естествено, просто исках да бъда любезен.
— Може би не би трябвало да се безпокоите, мистър Спенсър. Това ви струва много усилия.
22
Роуз и Джейн си отидоха така незабелязано, както бяха дошли. Бяха се хванали на въдицата. Можех да ги издърпам. Джейн дори не ми се опъна.
— Това ще свърши работа — казах на Пам Шепърд.
— А те ще пострадат ли?
— Това е моя грижа, не твоя.
— Но така излиза, че аз ги предавам, ако пострадат. Те ти се доверяват заради мене.
Връщахме се с колата в Бостън и пресичахме движението между града и предградията.
— Някой трябва да хлътне — казах аз, — заради пазача на банката. Няма да си ти и това е всичко, за което трябва да мислиш.
— По дяволите, Спенсър, та аз ги предавам.
— Да, казах аз.
— Ти си мръсник.
— Ако ме ритнеш в слабините, може да стане катастрофа.
— Няма да го направя. Сега ще ги предупредя. Веднага щом се прибера вкъщи.
— Първо, ти не знаеш как да се свържеш с тях, освен чрез обява във вестника, което в момента не можеш да направиш. Второ, ако ги предупредиш, ще прецакаш себе си и мъжа си, чиито проблеми са не по-малко сериозни от твоите и чието спасение е свързано именно с необходимостта да предадеш Роуз и Джейн.
— Нещо лошо ли се е случило? Какво става с Харви? Децата добре ли са?
— В момента всичко е наред, но Харви има дългове към една от ония акули, които гонят длъжниците. Не исках да ти казвам всичко това, но ти няма да имаш доверие, ако те лъжа, пък и настояваше да знаеш.
— Нямаш право да ме манипулираш. Дори и да е за мое добро. Нямаш това право може би именно, ако е за мое добро.
— Знам, затова ти казвам. По-добре за тебе беше да не знаеш, но ти имаш право да го научиш, а аз не мога да решавам вместо тебе.
— Добре, по дяволите, кажи ми какво става!
Казах й. Докато свърша, минахме с колата по Бойлстън стрийт и през Копли скуеър, а слънцето се отразяваше от празната сграда на Джон Хенкок и от фонтана, който блестеше на площада. Не й казах за това, че Хок е пернал едно от децата. Трудно се разклаща вярата в „бащините грижи“.
— Господи — каза тя, — какви сме станали.
— Освен всичко друго сте станали застрашен вид. Единственият изход за тебе е да правиш каквото ти кажа. Това включва и да изхвърлиш от лодката Роуз и Джейн.
— Не мога да играя с тях двойна игра. Знам, че звучи мелодраматично, но не знам как да го формулирам по друг начин.
— По-добре е така, отколкото да кажеш, че не можеш да ги предадеш. Но както и да го формулираш, все грешиш. Изпаднала си в положение, при което всеки избор е лош. Но поне изглежда ясен. Ти имаш деца, които имат нужда от майка, имаш съпруг, който има нужда от съпруга. Имаш живот, който трябва да се живее. Ти си красива и интелигентна жена, която се намира по средата на нещо, което може да се нарече добър живот.
Завих наляво при магазина „Бонуит“ на Бъркли стрийт.
— Някой трябва да влезе на топло заради това старо ченге. Аз няма да плача, ако това са Роуз и Джейн. Те му видяха сметката веднага щом им се изпречи на пътя. А ако можем да хванем и Кинг Пауърс на същата въдица, мисля, че ще направим добре.
Отбих надясно по Марлборо стрийт и свих до водния кран пред апартамента си. Качихме се горе, без да говорим. Продължихме да мълчим и когато влязохме вътре. Мълчанието беше натежало от това, което и двамата съзнавахме. Разбирахме колко е неловко, че сме сами заедно в моя апартамент. Съзнанието за това висеше между нас сякаш Кейт Милет никога не беше се раждала.
— Ще направя нещо за вечеря — казах аз. — Искаш ли първо да пийнеш нещо? — Гласът ми беше малко дрезгав, но не ми се щеше да си прочистя гърлото. Това щеше да прозвучи още по-неловко, като в стар филм на Лион Ерол.
— Какво имаш за пиене?
— Аз ще пия бира. — Гласът ми беше станал още по-дрезгав. Закашлях се, за да прикрия, че си прочиствам гърлото.
— Дай и на мене една бира — каза тя.
Извадих от хладилника две кутии с бира „Ютика Клъб“.
— Искаш ли чаша? — попитах аз.
— Не, ще пия от кутията — отвърна тя.
— Опитвала ли си тази бира, много е добра, наистина.
Откакто престанаха да внасят „Амстел“ изпробвах различни видове.
— Много е хубава — каза тя.
— Искаш ли спагети?
— Да, чудесно.
Извадих замразения сос от фризера и го сложих под горещата водна струя, за да извадя аленото парче, втвърден от студа, сос в тигана. Пуснах газта съвсем слабо, покрих тигана и пийнах от бирата.
— Спомням си, че когато бях малък, ходих в някакъв град в западен Масачузетс. Там рекламираха тази бира с едно човече, направено от първите й букви. Мисля, че се казваше Юки. — Закашлях се пак и изпих бирата. Пам Шепърд се беше облегнала на единия от двата стола в кухнята. Беше изпънала напред краката си, леко раздалечени, така че леката й лятна рокля от имприме се беше опънала около горната част на бедрата й. Чудех се дали думата набъбнал може да бъде съществително. Аз съм набъбнал? Звучеше добре. Тя отпи от кутията глътка бира.
— Харесва ли ти? — попитах аз.
Тя кимна.
— А планът? Какво мислиш за него?
Тя поклати отрицателно глава.
— Добре, не ти харесва. Но ще го направиш, нали? Недей да хабиш силите си. Продължавай да го правиш. Мога да те измъкна от тази каша. Остави ме да го направя.
— Добре — каза тя, — не съм във възторг от себе си, но ще го направя. Заради Харви и децата и заради самата себе си. Може би главно заради себе си…
Ето, пак този мой дяволски чар. Трябва да използува м тази сила само за добро.
Казах си „ха така“ и отворих още една кутия с бира. Сложих водата за спагетите и започнах да късам листата на зелената салата.
— Искаш ли още една бира? — попитах аз и сложих листата на салатата във вода с лед, за да станат хрупкави.
— Още не. — Тя седеше неподвижно, отпиваше от бирата си и ме наблюдаваше. Аз поглеждах към нея
