Обетована земя

— Знаеш ли къде в Челси е търговският център? — попитах я аз.

— Не.

— Ще ти кажа. Вземи молив и пиши.

— Имам молив.

Обясних й и добавих:

— Когато стигнеш там, иди в ресторанта, седни на бара и си поръчай едно кафе. Аз ще дойда към шест без петнайсет.

— Искам и Памела да дойде.

— Защо?

— Ще ти имам повече доверие, ако тя е там.

— Това е все едно да използваш сестра си — казах аз.

— Използваме каквото трябва. Каузата го изисква.

— Винаги е така — казах аз.

— Тя ще бъде ли там?

— Аз ще я доведа.

— Ние ще бъдем там с нашата част от сделката.

— Ще имате нужда от камион.

— Колко голям?

— Не е нужно да е голям, един пикап, нещо от този род.

— Ще наемем един. Ще ни помогнеш ли при товаренето?

— Да.

— Много добре. Ще се видим там — каза тя и затвори.

Написах на Сюзън бележка, че ще се върна, за да я заведа да вечеряме, сложих двайсет и седем Х-са на долния край на листа и махнах бележката, която тя ми беше оставила. След това позвъних в Ню Бедфорд. Джеки Силвия каза, че ще ме чакат с Макдърмът пред Брисгълската Окръжна съдебна палата на Каунти стрийт. Когато пристигнах, те бяха там, облегнати от двете страни на два от стълбовете пред входа.

— Хайде — рече Силвия, когато излязох от колата. — Трябва да говорим с Линарес.

Влязохме в червената тухлена сграда на съда, минахме покрай канцеларията, изкачихме няколко стъпала и влязохме в един кабинет, на чиято врата пишеше АНТОН ЛИНАРЕС, ЗАМ. ОКР. ПРОКУРОР. Когато влязохме, Линарес стана, заобиколи бюрото си и се ръкува с мен. Беше среден на ръст и стегнат със спретната африканска прическа, тъмен костюм с жилетка и бяла риза с вратовръзка на червени и черни райета. Обувките му бяха като че ли от фирмата „Гучи“, а костюмът му изглеждаше да е от „Пиер Карден“ и той приличаше на един бъдещ окръжен прокурор. Ръкостискането му беше здраво и от него ухаеше на лосион за след бръснете. Обзалагам се, че беше „Кану“.

— Сядай, Спенсър, радвам се, че те виждам. Джеки и Рич ме информираха за случая. Не виждам никакъв проблем. Кога приключваме?

— Вдругиден — казах аз, — в шест сутринта, на края на пазара в Челси.

— Това в окръга Съфолк или Мидълсекс се пада?

— Съфолк — рекох.

— Сигурен ли си?

— Работил съм в Съфолкската окръжна прокуратура. Евърит е в Мидълсекс, Челси е в Съфолк.

— О’кей, ще ми трябва известно съдействие от Съфолк. — Той погледна ръчния си часовник. Беше голям, със светещ циферблат и трябваше да се натисне едно копче, за да се покажат цифрите. — Това ще се уреди — каза той. — Ще се обадя на Джим Кленси да има готовност там. Той ще бъде на линия.

Той се облегна на въртящия се стол, подпря крака си на едно от чекмеджетата, което беше леко отворено, и погледна към мен.

— Каква е разстановката? — попита той.

Разказах му.

— Значи, ние се разполагаме предварително около мястото — рече Силвия — и когато те са по средата на сделката… — Той вдигна отворената си длан и я сви в юмрук.

Линарес кимна.

— Правилно, ние сме ги спипали, независимо в кой стадий на пазарлъка са. Едните ще са откраднали пари, а другите ще са откраднали пушки. Искам да съм там. Искам да участвам в това.

— Ние си помислихме, че може да искаш, Антон — рече Макдърмът.

Линарес се усмихна без раздразнение.

— Не съм поел тази работа, за да остана на нея до края на живота си.

— Да, но нека да сме сигурни, че това няма да стигне до ушите на пресата, преди да се е случило.

Линарес отново се разтегна в усмивка.

— Господа — рече той и поклати главата си с дружеско огорчение. — Господа. Как може!?

— Силвия е прав — казах аз. — Тези хора са много предпазливи. Кинг Пауърс по навик. Роуз и Джейн по характер. Те ще бъдат много боязливи.

— Съгласен съм — рече Линарес. — А как стои въпросът с твоите хора. Как искаш да оправим тази работа?

— Искам тях да ги няма — рекох. — Могат да бъдат споменати като двама анонимни тайни агенти на следствието, чиято самоличност трябва да бъде взета под защита. Същото се отнася и за мен. Ако моето име се замеси в тази история, то може да забърка в нея и техните. И двамата са мои клиенти.

— Ще ми трябват имената им — каза Линарес. — Не за да възбудя обвинение срещу тях, а за да ги скрия. Ако се случи те да попаднат в мрежата, трябва да знам кого да освободя.

Казах му.

— Роднини ли са? — попита той.

— Да, мъж и жена.

— И ти правиш това за тях?

— Да.

— Как изобщо са те пуснали да се измъкнеш от Съфолк?

— Трудно ми е да преценя — казах аз.

— Добре… — Линарес отново погледна часовника си. Той обичаше да натиска копчето.

— Джеки, ти и Рич утре ще отидете там със Спенсър и ще уредите тази работа. Аз ще се обадя на Джими Кленси и ще му кажа да ви чака.

— Трябва да се уточним с групата — каза Макдърмът.

— Остави това на мене — каза Линарес. — Аз ще се обадя на сержант Крус и ще поискам да ви прикрепят към мен за два дена. Ние с Мени сме приятели. Той ще се съгласи. Вие получавате Боби Сантос. Той ще дойде с вас утре, за да може да ме информира за ареста.

Той взе вътрешния телефон и каза:

— Пеги, свържи ме с Джими Кленси от федералната прокуратура в Съфолк.

Като закри слушалката с ръка, той ми каза:

— Радвам се, че се запознахме, желая ти успех.

После се обърна към Силвия и Макдърмът:

— И на вас момчета, да свършите добра работа.

После махна ръка от слушалката.

— Джими, обажда се Айтон Линарес. Имам нещо интересно за тебе.

Ние станахме и излязохме.

— Кой е този Сантос? — попитах Джеки Силвия.

— От щатските власти е, не работи тук. Иска да стане комисар по обществената сигурност, но какво толкова има? Няма нищо лошо в това да имаш амбиции, нали Рич?

— Не знам — каза Макдърмът. — Никога не съм имал амбиции. Искаш ли да дойдеш с нашата кола, Спенсър, или предпочиташ да се срещнем там.

— Там ще се срещнем — казах аз, — в офиса на Кленси около десет часа.

— До утре тогава — казва Силвия.