— Рич — скара му се Сантос.
— Да, да, добре де, Боби. Просто не искам да бързам, за да може той да ме разбере — каза той.
— Разкажи всичко, Рич — настоя Сантос.
Рич разказа всичко. Планът предвиждаше два камиона за хранителни стоки, в които щяха да бъдат Силвия, Макдърмът, Сантос, Линарес, Клаус и няколко полицаи от Челси, както и двама души от щатските власти — от подчинените на Кленси. Те трябваше да пристигнат на мястото в пет и половина, да паркират на разтоварните пунктове — единият от едната, а вторият от другата страна на ресторанта и да чакат как ще се развият събитията. Когато му дойдеше времето, аз щях да им дам сигнал като сложа ръце в джобовете си.
— И тогава аз, Джеки и Едгар ще се нахвърлим върху тях като скакалци — заключи Макдърмът.
Кленси отвори кафявата папка на бюрото си и ни подаде да разгледаме две снимки от полицейското досие на Кинг Пауърс.
— Това е Пауърс — каза Кленси. — Регистриран е при нас.
— А аз трябва да ви опиша двете жени — намесих се аз.
Докато ги описвах, Клаус си взимаше бележки, а Силвия чистеше ноктите си с джобно ножче. Другите просто седяха и ме гледаха. Когато свърших, Клаус каза:
— Добро описание, Спенсър.
Макдърмът и Силвия само се спогледаха. Добре щеше да е, ако утре те двамата бяха в единия камион, а Клаус в другия.
— Добре, има ли някакви въпроси? — попита Клаус.
— Готови ли са заповедите за задържане?
— Работим по тях, утре ще са готови — отговори Кленси.
— А как ще обясним капана?
— Какъв капан? — попита Сантос. — Просто сме получили сигнал от информатор, че там се върти нелегална търговия с оръжие, рискували сме и сме извадили късмет.
Кленси кимна в знак на съгласие.
— Всичко трябва да е чисто, това, което правим, е рисковано, ние нямаме нищо общо с двойната игра, която им играе Спенсър.
— Там ще бъде Пам Шепърд от моите хора — казах аз. — Може би ще трябва да я задържите. Ако стане така, дръжте я отделно от другите и ми я предайте щом ги откарате.
— На кого, по дяволите, говориш, Спенсър? — каза Клаус — Все едно, че ти ръководиш операцията.
— Операцията, Джеки — каза Макдърмът на Силвия, — да знаеш, че на това му викат операция.
— Ние се договорихме вече, Клайд. Ще разменим мадамата и мъжа й за Пауърс и терористките.
— Клайд ли? — каза Джеки Силвия на Макдърмът. — Сигурно той се казва Клайд Клаус? — лицето на Макдърмът сияеше от удоволствие.
А Клаус леко се изчерви.
— Клайд Клаус! — Макдърмът и Силвия произнесоха това име едновременно, като едва сдържаха кикота си.
— Хей, вие, двамата клоуни, търсите си белята — каза Сантос. — Имаме сериозна работа да вършим. Крус ви прикрепи към мене за тази задача, нали знаете. Ще слушате какво ви казвам — рече Сантос.
Силвия и Макдърмът си придадоха сериозно изражение, като едва се сдържаха, да не се разсмеят отново.
— Нещо друго? — попита Кленси. Той ни изгледа един по един. — Добре, нека отидем да огледаме обекта.
— Без мене — казах. — Аз ще го огледам по-късно. Ако някой от лошите го е поставил под наблюдение, както би се изразил Клаус, аз не искам да ме видят с група странни и съмнителни мъже.
— А ако те видят сам да оглеждаш мястото — каза Сантос, — ще решат, че просто си предпазлив. Точно като тях. Да, добра идея.
— Познавате ли мястото? — попита Кленси.
— Да.
— Добре. Хората от Челси ще командва някой си лейтенант Каплан, в случай, че там искате да направите проверка.
Аз кимнах.
— Благодаря, Кленси. Приятно ми беше, господа. До утре — казах аз и излязох от кабинета на Кленси. Преди да затворя, вдигнах палец и пожелах на Клаус: „Успех и добър лов“, после затворих. Чух зад себе си Джеки Силвия и Макдърмът, които този път се кискаха открито.
Когато затворих вратата, Клаус тъкмо казваше: „Слушайте…“
Веднага щом излязох, си купих два хотдога и бутилка сода от един уличен автомат. Изядох ги, седнал до фонтана на площада пред градската управа. Много жени, работещи в сградите на правителствения център, също обядваха на площада и аз започнах да ги класирам според тяхната обща привлекателност за мен. Бях стигнал до шестнайстата поред, когато свърших обеда и трябваше да се хващам на работа. При нормални обстоятелства за това време щях да класирам двайсет и пет, но имах три кандидатки за седмото място и загубих доста време, докато разреша въпроса.
Челси е запуснато градче, което жителите му обичат. То е близо до Бостън, от другата страна на реката. Пълно е с търговци на боклуци, парцали и стари автомобилни гуми.
Там имаше едно открито и буренясало обширно пространство, където някога голям пожар е погълнал половината град, оставяйки може би най-големия незастроен терен в света. В северозападния край на града, където той граничи с Евърит, се намираше търговският център на нова Англия — един от двата големи товарни пункта в покрайнините на Бостън, откъдето се изсипваше по-голямата част от храните за града. Беше непривлекателно място, близо до рафинерията на Евърит, но имаше ресторант, разположен в стар жп вагон. Спрях колата до ресторанта и влязох вътре. Малко се разтревожих, защото, докато седях на бара и гледах навън, установих, че моята кола се вписва чудесно в околния пейзаж.
Поръчах си парче сладкиш с крем и чаша черно кафе и разгледах наоколо. Направих го съвсем небрежно, нямаше начин да знам къде ще стане размяната. Не можех нищо да спечеля от огледа на околността. Трябваше да завися от това дали ще работи механизмът, когато сложа ръцете си в джобовете.
Ресторантът не беше много оживен. По-скоро празен, отколкото пълен и аз се огледах наоколо да видя, дали някой не ме следи или изглежда съмнителен. Никой не лъскаше картечницата си, нито пък чистеше зъбите си с автоматичен нож, всъщност никой не ми обръщаше никакво внимание. Бях свикнал с това. Понякога минаваха дни, без хората изобщо да ми обърнат внимание. Долната кора на сладкиша беше влажна. Платих сметката и излязох.
Подкарах колата обратно към Бостън през Евърит и Чарлстаун. В Чарлстаун издигнатата над улицата железница беше демонтирана и градският площад изглеждаше странно гол и уязвим без нея. Като човек, който е останал без очилата, с които сме свикнали да го виждаме. Можеха да оставят релсите и да сложат отгоре висящи растения.
По неясни за мен причини движението в Бостън по обед е също толкова интензивно, колкото сутрин или вечер. Трябваха ми близо трийсет и пет минути, за да стигна до апартамента си.
Пам Шепърд ми отвори да вляза. Изглеждаше спретната, но не беше съвсем на себе си.
— Тъкмо започнах супата, искаш ли да ти сипя?
— Не, обядвал съм — казах аз, — но ще поседя с тебе и ще изпия едно кафе, докато обядваш. Ще трябва да прекараме още една нощ заедно.
— И после?
— И после, мисля, че всичко ще приключи. Надявам се, че ще можеш да се прибереш вкъщи.
Седяхме на масата и тя ядеше доматената си супа, докато аз пиех нескафето.
— Вкъщи ли? — попита тя. — Господи, това изглежда толкова далече.
— Изпитваш ли носталгия по дома си?
— О, да, разбира се, но…. всъщност не знам. Не знам как ще бъде. Искам да кажа, какво се е променило, откакто напуснах.
— Не знам. Струва ми се, че ще трябва да се върнеш вкъщи и да разбереш. Може нищо да не се е
