Стигнахме до моята кола. Имаше квитанция за глоба за неправилно паркиране под чистачката на предното стъкло. Аз я взех и я пуснах в малкото джобче на кафявия блейзър на Силвия.
— Що за глупаци се мотаят тук. Уреди това.
Влязох в колата. Докато потеглях, Силвия извади квитанцията от джобчето си и я скъса на две. Когато завивах зад ъгъла на Каунти стрийт, той тъкмо даваше едната половинка на Макдърмът.
Отново попаднах в лабиринта и при първия ми опит да изляза на моста Феърхевън се озовах на Акъшнет стрийт, която вървеше успоредно на реката. Там, до бюрото за безработни, имаше дълга опашка, а един човек с количка и чадър продаваше кренвирши, газирани напитки, пуканки и фъстъци. Забавно, нали?
При втория опит успях да мина по моста и се отправих към носа. Сега слънцето беше зад гърба ми, а пред мене бяха може би плуване, малко тенис и вечеря. Надявах се, че Сюзън не е вечеряла. Беше пет и двайсет, когато се върнах в мотела. Видях колата на Сюзън на паркинга. Когато отключих вратата на стаята, тя беше там. Седеше пред огледалото с книжна салфетка в ръка. Косата й беше вдигната на големи ролки. По лицето си имаше много крем, носеше халат на цветя и незавързани гуменки.
— Хм — казах аз.
— Не те чаках толкова рано — каза тя, като избърса част от крема със салфетката.
— Няма значение, но какво си направила със Сюзън Силвърман.
— Време е да знаеш, скъпи, това е истинската ми същност.
— Господи — казах аз.
— Означава ли това, че всичко е свършено.
— Не, но ми кажи, че след малко ще се появи твоята имитация.
— След двайсет минути — каза тя. — Запазих за седем часа маса в Кунамесит Ин.
— Какво ще кажеш първо малко да поплуваме, а после да поиграем тенис или обратното?
— Не. Току-що си измих косата и не искам да стане мокра или изпотена. Или обратното. Защо не поплуваш, докато прикрия истинската си същност. Тогава може да пийнем, да се повозим бавно с колата до мотела и тогава да ми дадеш обяснение къде си бил, по дяволите, какво си правил и с кого или на кого си го правил, такива неща.
Поплувах половин час. Басейнът беше дълъг само около петнайсет метра, така че трябваше много пъти да се обръщам, но стана приятна малка тренировка и когато се върнах, кръвта във вените ми се движеше ускорено. А и Сюзън съвсем не можеше да я забави. Сега косата й беше без ролки, а халатът и кремът бяха изчезнали. Тя носеше бледа рокля без ръкави с цвят на яйчени черупки и нефритени обици. Когато влязох, тъкмо си слагаше червило и се беше навела близо до огледалото, за да не сбърка нещо.
Аз взех душ, обръснах се и си измих зъбите с паста с флуор, която имаше вкус на коледни сладки. Облякох тъмносиния си летен костюм с месингови копчета на сакото и жилетката. Сложих си светлосиня риза и бяла вратовръзка на сини и златни ивици. Тъмни чорапи и черни мокасини с пискюлчета завършваха картината. Погледнах се в огледалото. Бях великолепен, с ясен поглед. Закопчах си пистолета под сакото. Наистина ще трябва да си купя пистолет с по-специална изработка — например със седефена дръжка и кожен кобур.
— Стой близо до мен — казах на Сюзън, докато вървяхме към колата. — Има опасност дамският клуб в Хайанис да ме отвлече и да ме третира като сексуален обект.
Сюзън ме хвана под ръка.
— По-добре смърт, отколкото позор — каза тя.
В колата Сюзън си сложи кърпа на косата и кара бавно със свален гюрук до хотела. Пихме по един коктейл „Маргарита“ на бара и заехме маса до прозореца, откъдето се виждаше езерото.
Докато разглеждахме менюто, изпихме по още една „Маргарита“.
— Не искаш ли бира? — попита Сюзън.
— Струва ми се, че не подхожда нито на настроението, нито на повода — казах аз. — Ще пийна малко с яденето.
За себе си поръчах сурови стриди и омар по френски. Сюзън избра също стриди и изпечен в тесто пълнен омар.
— Всичко си идва на мястото, Сюз — казах аз. — Мисля, че ще успея.
— Надявам се да успееш — каза тя. — Виждал ли си Пам Шепърд?
— Да, снощи.
— Така ли?
— Да, снощи спах в моя апартамент.
— Как е тя?
— Не може да се сравнява с тебе — казах аз.
— Нямах предвид това. Как е душевното й състояние?
— Мисля, че трябва да говориш с нея. Доста е зле и ми се струва, че има нужда от някакво лечение.
— Защо? Защото ти й се предложи, а тя ти отказа.
— Просто говори с нея. Предполагам, че можеш да я насочиш правилно. С мъжа й не могат да се разберат каква трябва да бъде тя и се чувства виновна за това.
Сюзън кимна.
— Разбира се, че ще говоря с нея. Кажи кога?
— След като свърши всичко това.
Сигурно вдругиден.
— Ще се радвам да го направя.
— Освен това, не съм й се предлагал.
— Не съм те питала — каза Сюзън.
— Но все пак беше смешна сцена. Искам да кажа, че говорихме много за това. Тя не е глупава, само е заблудена и може би незряла. Трудно мога да определя точно. Вярва в някои много деструктивни неща. Как беше в стиха на Фрост — „Той няма да престъпи бащините думи“?
— Това от „Да поправиш стена“ ли е? — попита Сюзън.
— Да, при нея е нещо подобно. Все едно, че никога не е престъпвала думите на майка си или на баща си и когато е разбрала, че не дават резултат, тя все пак не ги е престъпила. Просто е намерила някого с нов комплект от максими и никога не ги е престъпвала.
— За Роуз и Джейн ли говориш? — попита Сюзън.
— Имаш добра памет, която компенсира истинската ти външност.
— Има много такива жени. Срещам ги в училище и на училищните празненства. Жени на учители и директори. Виждала съм много от тях да идват с дъщерите си и срещам много дъщери, които ще станат такъв тип жени.
— Фрост го е писал за момче — казах аз.
— Да, знам. Разбирам.
Сервитьорката ни донесе стридите.
— Не се отнася само за жените, нали?
— Не, мадам. При Харви положението е също толкова лошо — също толкова е затънал в думите на баща си и е също толкова сляп за всичко вън от тях, колкото и Пам.
— Няма ли и той нужда от лечение?
Стридите бяха чудесни — много пресни и много млади.
— Да, мога да си представя. Но мисля, че може би тя е по-умна и по-смела. Мисля, че той няма достатъчно кураж за лечение. А може би и ум. Но аз го видях в стресово състояние. Може да е по-свестен, отколкото изглежда — казах аз. — Той я обича. Обича лошото в нея.
— Може би това е още една от формулите на баща му, която не може да престъпи.
— Може би всичко е формула. Може би не съществува нищо друго освен формули. Човек трябва да вярва в нещо. Да обичаш лошата част на някого не е най-страшното.
— Ах ти, ласкател такъв, колко елегантно го каза. Ти обичаш ли лошото у някого?
— Печелиш, мила — казах аз.
— Пак ли се правиш на Хъмфри Богарт?
— Да, опитвам се да го имитирам в огледалото на колата, докато пътувам оттук до Бостън и Ню
