Бедфорд, и обратно.
Свършихме със скаридите и донесоха омарите. Докато се занимавахме с тях, аз разказах на Сюзън всичко, което бяхме подготвили за следващия ден. Малко хора могат да се сравняват със Сюзън Силвърман в яденето на омари. Тя не оставя несчупена щипка или цепнатина, до която да не достигне. И през цялото време не се цапа и не изглежда дивашки.
Аз имам навика да се наранявам, когато нападам някой запечен в тесто пълнен омар. Затова обикновено го поръчвам по френски или на салата, или пък задушен, или както там го предлагат, стига да е изчистен от черупките.
Когато свърших да говоря, Сюзън каза:
— Трудно е да не изпуснеш нищо предвид, нали? Толкова много неща зависят от толкова много други неща. Толкова много е нерешено и ще остане така, освен ако не върви последователно.
— Да, изнервящо е.
— Ти не изглеждаш нервен.
— Такава ми е работата. Добре се справям. Сигурно ще успея.
— А ако не успееш?
— Тогава ще стане бъркотия и ще трябва да мисля за нещо друго. Направих, каквото можах. Опитвам се да не се тревожа за неща, които не мога да контролирам.
— И ти предполагаш, че ако се провалиш, ще можеш да оправиш нещата, нали?
— Така мисля. Нещо такова. Винаги съм бил в състояние да направя повечето от това, което е трябвало да направя.
Взехме си по една торта с горски боровинки за десерт и се оттеглихме в бара да пием кафе по ирландски.
Докато пътувахме обратно към мотела, Сюзън облегна главата си на седалката и без да слага кърпата, остави косата си да се вее.
— Искаш ли да погледнем океана — казах аз.
— Да — отговори ми тя.
Карах надолу по Сии стрийт към брега и спрях на паркинга. Сюзън остави обувките си в колата и ние тръгнахме да се разхождаме по пясъка в блестящата тъмнина, а океанът тихо се плискаше от лявата ни страна. Взех ръката й и продължихме разходката в мълчание. Някъде вдясно, навътре в сушата някой беше пуснал стар албум на Томи Дорси и вокална група пееше „От време на време“. Звукът се носеше над водата в късната неподвижност. Беше странен, но някак старомоден и познат.
— Искаш ли да поплуваме? — попитах аз.
Хвърлихме дрехите си накуп на плажа, влязохме в абаносовочерната вода и заплувахме един до друг, успоредно на брега. Преплувахме може би четвърт миля. Сюзън беше добър плувец и не ми се налагаше да забавям темпо заради нея. Само останах малко назад, за да наблюдавам движението на белите й ръце и рамене, които почти безшумно прорязваха водата. Още можехме да чуем стереото. Едно момче пееше „На изток от слънцето и на запад от луната“ в съпровод на мъжка вокална група. Сюзън спря пред мен Водата стигаше до гърдите й. Спрях до нея и обвих ръце около гладкото и тяло. Тя дишаше дълбоко, макар че не беше останала без дъх и аз можех да почувствам върху гърдите си силните удари на сърцето й. Тя ме целуна и соленият вкус на океана се смеси със сладкия вкус на нейното червило. Наведе назад глава и вдигна поглед към мене. Косата й беше залепнала на главата. А капчиците морска вода просветваха върху лицето й. Зъбите й ми изглеждаха много блестящи така близо до мен, когато тя се усмихна.
— Във водата ли? — попита тя.
— Никога не съм опитвал във водата — казах аз.
Гласът ми отново беше дрезгав.
— Ще се удавя — каза тя.
После се обърна и се гмурна към брега. Аз се гмурнах след нея и я улових на линията на прилива. Ние лежахме на мокрия пясък и се любехме, докато Франк Синатра и Пайд Пайпърс пееха „Има такива неща“ и вълните миеха краката ни. Докато свършим, нощният слушател беше сложил плоча на Арти Шоу и ние слушахме „Да танцуваш в тъмнината“. Известно време останахме неподвижни, оставяйки вълните да ни заливат. Изглежда, че приливът настъпваше. Една по-голяма от другите вълна се разби над нас и за миг останахме под водата. Изскочихме и двамата, изпускайки водата пред устата си, спогледахме се и започнахме да се смеем.
— Дебора Кър — казах аз.
— Бърт Ланкастър — отвърна тя.
— Оттук до вечността — казах аз.
— Най-малкото дотам — отговори ми тя.
И ние се притискахме на мокрия пясък, а вълните се разбиваха в нас, докато зъбите ни започнаха да тракат.
25
След това се облякохме и се върнахме в мотела. Взехме заедно продължителен горещ душ и поръчахме да ни донесат в стаята бутилка бургундско. После седяхме в леглото, отпивахме от виното и гледахме по телевизията филма от нощната програма „Форт Апачи“ — един от моите любими филми. След това съм заспал.
Сутринта закусихме в стаята и когато тръгвах за Бостън, в осем и трийсет, Сюзън беше още в леглото, пиеше кафе и гледаше сутрешните новини по телевизията.
Съфолкският областен съд на Пембъртън скуеър е много голяма сива сграда, която трудно се вижда, защото е закрита наполовина от Бийкъм Хил, а новите сгради на правителствения център я закриват от онази страна, която още наричам Баудоин скуеър и Сколай скуеър. Паркирах долу на Баудоин скуеър, пред сградата на щатската администрация, и се отправих към съда нагоре по хълма.
Джим Кленси имаше мустаци тип Ерол Флин и изглеждаше смешно, защото лицето му беше кръгло и лъскаво, а светлата му коса беше започнала да оредява бързо на челото.
Силвия и Макдърмът бяха вече там, заедно с двама души, които приличаха на филмови герои. Оказа се, че единият от тях е Боби Сантос, който някога можеше да стане комисар по обществената сигурност Другият се казваше Клаус и беше от финансовата служба.
— Там ще се срещнем с някои хора от Челси — каза Макдърмът. — Вече разказахме всичко на Боби, а сега ще информираме тези господа.
Този ден Макдърмът носеше зелена фланелка с джобче отляво на гърдите, сиви джинси и сандали. Пистолетът му беше мушнат в колана под фланелката, точно над токата на колана и приличаше на някаква протеза. Клаус, облечен в костюм стил Палм Бийч, поплинена риза и папионка на точки, го гледаше с отвращение. После се обърна към Силвия.
— Каква е тук ролята на Спенсър? — попита той.
— Защо не попиташ него? — отвърна му Силвия.
— Питам теб — каза Клаус.
Силвия погледна Макдърмът и вдигна вежди.
— Господи — рече Макдърмът.
— Обяснявал ли съм ти защо обратните носят папионки — обърна се към Макдърмът Силвия.
— Аз съм този, който организира това — заявих на Клаус. — Аз съм този, който познава хората и ще наблюдава размяната. Аз съм това, което може да се нарече ключова фигура.
— Продължавай, Макдърмът — каза Кленси, — изложи как стоят нещата, искаме да уточним задачите си.
Макдърмът извади една цигара, която изглеждаше ужасно, от джобчето на фланелката си и я запали.
— Добре — каза той — Ние с Джеки си стояхме в стаята в участъка един ден и мислехме за престъпления и други подобни. През деня нищо особено не се беше случило и тогава дойде ключовата фигура.
— Продължавай, за бога — каза Клаус.
