ако някога имам свой дом, тъкмо с това ще го свързвам. От усещането ме стегна гърлото.
— Ами другите сестри? — попита тя.
Разказах й каквото знаех.
— Какво ще кажеш за омъжена жена, чийто съпруг предпочита малки момчета?
— Вероятно по-добре би било да се е омъжила за човек, който предпочита нея — отсъди Сюзан.
— Ей, вие психоаналитиците сте голяма работа.
— Когато работя професионално, зная онова, което пациентите споделят с мен. А за Стоуни и еди-кого си не зная нищо.
— Корд — поясних.
— Корд — повтори Сюзан. — Няма общовалидно решение за жени, чиито съпрузи предпочитат малки момченца, ако вярваме, че Сю ти е казала истината.
— Според Сю сестра й е толкова затормозена сексуално, че е потенциална заплаха за всички топки на вратите.
— Може и така да е. А може би това е представата на Сю за самата нея в подобна ситуация.
— Ами Корд? Дали се е оженил, за да си осигури прикритие?
— Може би — разсъждаваше Сюзан на глас. — А може да се е оженил просто защото я обича.
— От любов към теб преляло би сърцето, да не обичах толкоз малките момчета.
— Сексуалността е сложно нещо — каза Сюзан, Чувал съм го. Всъщност смущава ме най-вече фактът, че разполагам с поредица необясними престъпления, извършени в това семейство от — дори не знам подходящата дума — ексцентрици, меко казано. Тъй де, трябва да има връзка, макар да не я виждам, или по-скоро не успявам да я открия.
— Ако наистина съществува, ще я откриеш — успокои ме Сюзан. — Все пак имай предвид, че в повечето семейства би открил подобна ексцентричност. Може би не ти се случва често да попаднеш сред роднините на свой клиент и да се сблъскваш с тях от такова близко разстояние.
— Може би си права. Според теб има ли връзка?
— Откъде да знам — отвърна Сюзан.
— Смятащ ли, че мъж, който предпочита момчета, или пък жена, чийто съпруг предпочита момчета, биха имали основание да тръгнат да убиват коне?
— Вече ти казах, че моята професия се основава на ретроспекцията. Твоята също. Много по-добре умеем да обясним причините за извършеното, отколкото да предвидим вероятни действия.
Естеството на работата ни кара да се намесим пост фактум.
— Точно така.
Значи няма да ми разплетеш загадката.
— Не, не се надявай.
— Ами сексуалните ми потребности?
— Мога да ти подишам тежко по телефона.
— Май вече съм твърде стар, за да ми подейства.
— Ами ако не се прибереш скоро, май ще трябва да се сдобриш със Сю.
— И ако те послушам?
— Ще я гръмна и ще се закълна, че съм се целила в някой кон.
— Аз пък си мислех, че самообладанието на психиатрите ги прави недосегаеми за ревността.
— Само в работно време.
13
Тъкмо привършвах с бръсненето, когато ми се обади Бекър, помощник-шерифът на Ламар.
— Един кон е застрелян в Олтън, Южна Каролина. Смятам да ида дотам да видя как стоят нещата. Искаш ли да дойдеш?
— О, да.
— Ще те взема след около петнайсет минути.
Стоях пред мотела до вратата на фоайето, когато се появи Бекър с черен „Форд Краун Виктория“. На таблото имаше синя лампа, както и дълга антена, но отвън не личеше, че колата е полицейска. Щом седнах, усетих миризмата на храна. Бекър пиеше кафе. На седалката до него се мъдреше голям кафяв плик.
— Купих соленки с пастет — посрещна ме той. — Също и кафе. Заповядай.
— Да си взел овесени ядки със стафиди?
— За тях трябва да се ходи чак до Атланта. В окръг Колумбия не ядат овесени ядки, а и не понасят онези, които ги харесват.
Излях кутийка сметана в картонена чашка с кафе и разбърках енергично, за да се стопят захарчетата. Отпих, бръкнах в плика и си извадих голяма соленка с пълнеж от пастет.
— Добре рекох накрая, — ще го преживея.
— Не мислех, че си придирчив към храната — каза Бекър.
— Разкажи какво знаеш за стрелбата.
— Конюшня в Олтън. „Кентърбърп Фармс“. Някой се промъкнал снощи в конюшните и застрелял кобилка на име Южна луна.
— Мъртва ли е?
— Не знам. Чух го по радиото За Южна Каролина нямам правомощия.
— Аз също.
— Че ти за никъде нямаш правомощия, по дяволите отвърна Бекър.
— Чувството за свобода е приятно.
Продължих да си пия кафето и наблюдавах как пейзажът на Джорджия неусетно отстъпи на пейзажа на Южна Каролина. Вслушах се в артериите си. Кръвта все още течеше през тях, затова си взех втора соленка.
Усещах се не на място, както винаги когато бях далеч от Сюзан. То не бе празнота, а по-скоро чувство, че съм се озовал сред огромно празно пространство. Дори сега, както седях в полицейската кола, на трийсетина сантиметра от едно друго човешко същество, се почувствах изолиран Това не бе самота, пък и самото усещане не ме правеше нещастен. То бе нещо различно от всички други чувства и ме спохождаше само когато бях далеч от Сюзан. Бях сам.
— Какво знаеш за фамилията Клайв? — попитах спътника си.
— Някой стреля по конете им — отвърна Бекър.
— Не питам за това. Някой от семейството да е имал проблеми със закона?
— Те са най-известното семейство в целия окръг Колумбия. Хора като тях нямат неприятности със закона.
— А дали законът е имал повод да им обърне внимание?
Бяхме излезли на двулентово шосе. Минавахме край ниви с пръснати бездействащи селскостопански машини и от време на време покрай някой супермаркет „Сейфуей“ или закусвалня „Бъргър Кинг“. Нямаше голямо движение. Бекър гледаше пътя пред себе си.
— Имаш ли причина да питаш?
— Опитвам се да бъда детектив — отвърнах аз. — Освен това, изглежда, мнозина в това семейство рано или късно ще забъркат някоя каша.
— С изключение на Пени.
— Да.
Старецът се поукроти, откакто се появи Доли.
— А преди това?
— Как да ти кажа. Известно време беше женен за майката на момичетата. В момента не мога да си спомня името й. Но знам, че беше хипи.
— Преди трийсет години това не беше толкова необичайно — казах аз.
Тъй де, тогава се ожениха. Времената обаче се промениха, а тя не. Преди десетина години избяга с някакъв рокаджия.
— Пени трябва да е била на петнайсет.
