— Ами Стоуни?
Бекър сви рамене.
— Сю?
Същият жест.
— Да кажеш нещо за доброто момче Пъд?
— Доколкото знам, напива се от обяд всеки божи ден.
— Това май не е най-подходящият начин да се поддържа добър брак.
— Не съм социален работник — сопна се Бекър. — Не следя кой кога и къде си сваля гащите.
— И все пак знаеш за Корд.
— Аз съм полицай — отвърна той.
— Ясно, значи се е случвало Корд да загази.
Бекър замълча. Спря на паркинга пред мотела. Точно пред входа. Поседяхме мълчаливо.
— Тези хора са много известни, може би най-известната фамилия в целия окръг Колумбия — отбеляза Бекър. — Уолтър Клайв е личен приятел на шерифа, за когото работя.
— Това вече го спомена.
— Което значи, че никак не ми се ще да ходиш в грил бара „Бат“ и да тръгнеш да разпитваш за Корд Уайът.
— Разбирам те. Там ли е сборището на педалите от Ламар?
— Може и така да се каже. Теди Сап, дето разгонва досадниците, навремето ми беше заместник. Понеже знам, че няма да идеш там, защото те предупредих, да не си посмял да го заговаряш или да споменаваш името ми.
— Не се притеснявай. Да не стъпвам в бара и да не говоря със Сап, ясно. Кажи къде се намира, за да съм сигурен, че няма да отида.
— Меканик Стрийт.
— Много ще внимавам.
Отново помълчахме.
— Странно семейство — обадих се накрая.
— Стрелбата по конете също ми се струва странна — отвърна Бекър.
— И какво означава?
— Нямам представа.
15
Въпросният грил бар привличаше клиенти със светещото неоново изображение на Сиъдс Макензи, кучето купонджийче, явно много жадно. В помещението имаше климатик и бар в дъното, който се простираше по цялата ширина. Отпред бяха наредени маси Покрай стената вдясно се виждаше малък дансинг с издигната платформа за представления на живо. Музиката в момента, непозната за мен песен на Бет Мидлър, се носеше от голям старомоден автомат, поставен до вратата. Зад бара бе окачена черна дъска с предлаганите за дегустация вина, както и списък на специалитетите за деня. В късния следобед близо половината места край бара бяха свободни, масите също. Приличаше на всяко друго заведение, в което хората се отбиват, за да не бъдат сами, само дето тук всички посетители бяха мъже.
Барманът беше ниско подстриган, с мустаци и загорял тен. Беше облечен в тъмнозелена блуза с къси ръкави и памучни панталони. Поръчах си наливна бира.
— Теди тук ли е? — попитах.
— Кой Тели?
— Теди Сап — уточних.
— Ей на оная маса — посочи с глава барманът. — Онзи, мускулестият.
Теди косеше униформата на заведението — зелена блуза и памучни панталони. Косата му бе крещящо изрусена, както диктуваше модата сред музиканти и бейзболисти за тази година. Беше съвсем ниско подстриган. Един горд с физиката си културист. На ръст и на тегло беше горе-долу колкото мен. Тялото му бе изваяно като на скулптура. Получих си бирата.
— Три долара и двайсет и пет цента — обяви барманът.
Оставих петарка на плота и отнесох халбата до масата на Теди. Той вдигна очи и ме погледна, без да помръдне глава. Излъчваше самоувереността на човек, който е убеден, че може да повали всекиго с един удар. Пред него на масата имаше чашка кафе, а до нея сгънат брой на „Атланта Конститюшън“
— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Долтън Бекър ми спомена за теб.
— Бекър е свестен мъж — чух леко дрезгавия глас на Сап. Посочи ми празния стол срещу себе си и аз седнах.
— Навремето си работил за Бекър — отбелязах аз.
— Да, така е. Бях помощник-шериф. А преда това бях в армията, в авиацията. Вдигах щанги. Тренирах карате. Дори се ожених. Направих всичко възможно, за да остана в правия път.
— И не се получи.
— Хич даже. И тогава не се получи, и сега е същото. Май няма изгледи да се оправя.
— Но сега вече не се и опитваш.
— Не. Разведох се, напуснах и ченгетата.
— Бекър ли те уволни, като разбра какъв си?
— Не, можех да остана. Сам напуснах.
— Все пак си поддържаш формата.
— Е, това го правят и обратните, и редовните.
— И сега работиш тук?
— Да, от четири следобед до полунощ шест дни в седмицата.
— Лесно ли се справяш?
— Че какво му е. Най-много моите хора да се сбият, и то само се драскат и ритат, та се налага да ги разтървавам. А седя тук най-вече да не вземат някои от старите бабаити да се напият и да дойдат да сбият пеперудките.
— Често ли се случва?
— Напоследък вече не.
— Защото ти си тук.
— Е, да.
— Не очакват някой обратен да им се опъне.
— Теб като те гледам, ударил си някое и друго кроше — ухили се Сап.
— А ти някога губил ли си?
— Какво, при бой тук ли? Май не.
— Затова ли напусна ченгетата, за да работиш тук?
— Може и така да се каже.
— За да пазиш клиентите?
Сап сви рамене.
— Повечето от нашите никога не са се учили да се бият.
— И с другите е така.
Сап кимна.
— Аз поне знам как. И си помислих, че мога да служа и закрилям… — Млъкна и се замисли как точно да се изрази. — Да помагам на тия тук, на място, а не само от участъка на окръг Колумбия.
Надигнах бирата. Сап отпи глътка кафе.
— А ти с какво се занимаваш? Знам, че носиш патлак.
— Зорко око имаш. Изкарвам по нещо като детектив. Частно ченге. От Бостън.
— Разбрах те, че не си тукашен, от Конфедерацията де.
— А, неее — проточих по южняшки.
Инстинктът ми подсказваше, че мога да говоря открито с него. Случвало се е инстинктът да ме подведе, но този път без колебание реших да му се доверя.
