кикотеха на някаква своя шега. Бяха пияни.
Кльощавият дългуч се провикна напосоки:
— Ей, някоя кукличка да иска да се бие?
Сап спря на крачка от тях.
— Боя се, че ще се наложи да ви помоля да си вървите, момчета — изрече той меко.
— Кой си ти, по дяволите? — заяде се кльощавият.
— Името ми е Теди Сап.
Докато говореше, Сап бе скъсил разстоянието, така че кльощавият трябваше да отстъпи или да се остави да го бутнат.
— И ние имаме право като всички тук да поседнем и да ударим една-две чаши — обади се онзи с бейзболната шапка.
— Не става. Просто си идете, господа, използвайте същата врата, през която влязохте, и няма да си имате неприятности.
— Неприятности ли? — повтори онзи с шапката. — Кой ще ни докара неприятности? Ти ли, бе?
— Да — отвърна Сап. — Аз.
Той бавно вдигна ръце, потърка ги замислено една в друга пред гърдите си, а върховете на пръстите докоснаха брадичката му.
— Не се е намерил досега педал да ми нарежда, приятел. Искам едно питие.
— Не и тук.
— Ти не ме слушаш. Или ще получим по едно, иначе доста педалски дупета ще наритаме — продължи онзи с шапката.
— Не и тук.
— Майната ти! — не издържа онзи и се опита да отмести Сап.
С лявата ръка Сап му нанесе страничен удар, който попадна в гърлото на дебелака, и в същото време халоса кльощавия в челюстта със здраво свит десен юмрук. Шишкото с елека отстъпи няколко крачки. Сап продължи да сипе крошета, но не като бияч, а по-скоро като треньор по бойни изкуства, изхвърляйки юмруците с отпуснати в раменете ръце, краката леко разкрачени за равновесие. Удари онзи с шапката, завъртя се два-три пъти и кльощавият получи отредения му чифт удари. След миг двамата бяха на земята. Шишкото с елека го изгледа, после отмести очи към мен. Оказа се, че съм застанал до Сап, тъй че той помогна на приятелчетата си да се поизправят на омекналите си крака.
— Нищо лошо не е станало — рече той.
— Съвсем нищо — отвърна Сап.
Шишкото ги избута и вратата се затвори зад тях. Сап ме изгледа и се ухили.
— Мислеше да се включиш, а?
— Нямаше нужда. Добре си се обучил, скакалецо.
30
Отидох на среща с Рудолф Валоун, адвоката на Клайв, който също така представляваше и Доли Хартман. Кантората му се състоеше от няколко кабинета и се намираше на един от горните етажи на тухлена сграда от епохата на Гражданската война, която се издигаше до Съдебната палата, на площада в центъра на Ламар. От прозореца си той можеше да съзерцава пирамидата от гюллета и статуята на войника от армията на Конфедерацията, напомняща за славното минало на града.
Заварих Валоун в най-просторния кабинет зад бюро, поставено пред голям прозорец, разкриващ панорамна гледка към гюллетата. Беше облечен в сив раиран летен костюм, освежен с връзка на ярки цветни мотиви. Дългата му бяла коса бе вчесана назад. Добре поддържаната му бяла брадичка а ла Ван Дайк допълваше осанката му. От него лъхаше на скъп парфюм, качествени пури и солидни хонорари.
— Радвам се, че ви виждам отново, мистър Спенсър. Помня ви от погребението.
Бяхме се зърнали съвсем бегло. Една точка за Руди.
— Питах се дали бихте могли да ми кажете нещо за имотите на Уолтър Клайв — започнах аз.
— Карате направо, а?
— Просто навик.
— Ако трябва да бъда откровен, мистър Спенсър, необходимо е да науча малко повече относно причината за вашия интерес и какво по-специално искате да знаете.
— Естествено. За какво иначе ви е било да учите право.
Адвокатът се усмихна.
— Представлявам Доли Хартман — продължих. — Искам да зная кой би се облагодетелствал от завещанието на Клайв.
— За бога, та аз съм адвокат на Доли. Трябвало е просто направо да ме попита.
— Тя помоли мен да попитам направо.
— Не бях уведомен.
— Това е ясно. Нито пък бихте се трогнали. И двамата знаем, че ако се постарая, и сам ще науча каквото ми е нужно. Информацията се съдържа в достъпните обществени регистри.
— А защо тогава дойдохте при мен?
— Вие сте по-навътре в нещата.
Адвокатът се усмихна широко — добродушно местно момче, сладко като лимонов кейк.
— Което не означава, че съм по-лесно достъпен.
— От друга страна, някои от нещата, които искам да узная, може и да не са отразени в регистрите — казах аз.
— Не виждам как бих могъл да ви помогна.
— Вие ли представлявахте Уолтър Клайв?
— Да.
— А сега представлявате неговите имоти.
— Вярно.
— В същото време представлявате и Доли.
— Току-що ви го казах.
— Според Доли фирмата мами и нея, и сина й.
— Никога не ми го е казвала.
— Тя твърди друго.
— Вижте, Спенсър, хубаво е да разберете нещо за Доли. Съзре ли своя шанс, тя не е човек, който ще го пропусне.
— Ако се стигне до съд, вие и двете страни ли ще представлявате?
— Няма да се стигне до съд.
— Вероятност все пак съществува. Или пък аз мога да прескоча до Атланта и да разговарям с Асоциацията на правоспособните адвокати на Джорджия.
— Не ме разсмивайте.
— Мнозина се смеят, като чуят за асоциацията, но пък да не забравяме, че към нея има и комисия за професионална етика.
— Това ми е добре известно — кимна Валоун. — И не се съмнявайте, че усилията ми в този случай са мотивирани единствено от интересите на всички замесени.
— Та кои са наследниците на Клайв? Трите дъщери?
Валоун оброни глава в знак на признание.
— Да — отвърна той.
— И никой друг?
— Никой.
— Възнамеряваше ли той приживе да промени завещанието си, беше ли предприел нещо в този смисъл изобщо?
— Не.
— Никога ли не е споменавал, че ще се погрижи за Доли и сина й?
