— За сина й ли? — повтори Валоун. — Да се погрижи за Доли би било в реда на нещата, но на сина й не е дължал нищо.
— Доли твърди, че той е и син на Клайв.
— Син на Уолтър Клайв? Това е нелепо. Момчето е вече двайсет и четири-пет годишно Уолтър и Доли бяха заедно, колко, девет-десет години.
— Историята е малко по-различна, но в момента не това е същественото.
— С удоволствие бих я изслушал.
— Ако трябва да бъда напълно откровен, мистър Валоун, необходимо ми е да узная малко повече относно причината за вашия интерес и какво по-специално искате да знаете.
Адвокатът се приведе напред заедно със стола. Отвори кутия за пури, снабдена със специален овлажнител. Предложи да си взема, но аз отказах. Той си избра една малко по-малка от детска бухалка за бейзбол, отряза крайчето, запали я, отпусна се назад и запуши мълчаливо. След което се разсмя.
— За бога и по дяволите, сър — рече накрая той. — Друго наистина не мога да кажа.
31
В шест сутринта закусвах с доктор Лари Клайн в болничното кафене.
— Извинете ме за ранния час — рече той, когато седнах насреща му. — Визитацията ми започва в шест и трийсет, а после целият ми ден е зает с пациенти.
— За мен не е проблем — отвърнах аз. — Може и да узная нещо.
Клайн се оказа по-възрастен, отколкото очаквах. Дребен и жилав, той приличаше на резервен играч в отбора на някой малък колеж, пробил си път благодарение на умението да отиграва заучени положения.
Взех си сок, кафе и царевична кифла, а Клайн — две сладки кифли с толкова дебела глазура, че и на койот би му прилошало.
— Вие представлявате Доли Хартман — поде той.
— Да.
— Харесвам я.
Докторът лепна огромна бучка масло върху първата кифла.
— Аз също — продължих невъзмутимо. — Доколкото знам, били сте и неин лекар, и лекар на Уолтър Клайв.
— Така е.
— Уолтър направи ли си изследване за ДНК?
Клайн се облегна в стола си и ме изгледа. Сестри, пациенти и специализанти с изцъклени от умора очи вече нападаха кафенето, редяха се на опашка пред щанда, трупайки върху таблите си калории, които биха поставили на изпитание кръвоносната система и на най-добрия маратонец. Изпитвах усещането, че наоколо ми се запушват десетки артерии. Дори и да усещаше същото, Клайн, изглежда, не се тревожеше.
— Защо питате? — отвърна ми с въпрос Клайн.
— Чух, че искал да се разреши някакъв спор за бащинство.
Клайн отхапа от кифлата, сдъвка бавно залъка, отпи глътка кафе и изтри устата си със салфетката.
— Разсъждавам върху професионалната етика — рече той.
— Винаги ми е приятно да го чуя — отвърнах.
— Мога ли да попитам какво… целите с тези въпроси?
— Според Доли Хартман Джейсън е син на Уолтър. Ако казва истината, мисля си, това ще ми помогне да открия убиеца на Уолтър.
— Не разбирам как ще стане.
— При цялото ми уважение, докторе, вероятно не е и необходимо да знаете как. Все пак ще ви призная, че когато сме изправени пред убийството на богат човек, добре е, ако успеем да изключим от кръга на заподозрените всички наследници.
Клайн кимна. Намаза с масло и втората кифла.
— Сега разбирам как това би ви помогнало. Джейсън споменат ли е в завещанието на Уолтър?
— Очевидно не е — отвърнах аз.
Клайн преглътна поредната сладка хапка, допи кафето и погледна часовника си.
— Ще си взема още кафе. Вие искате ли?
— Повече не, благодаря.
Клайн се изправи и приближи щанда. Огледах помещението, по чиито стени бяха нарисувани ездачи в червени сака, кучета и хълмове. Клайн се върна с кафето и седна. Усмихнах му се. Приятелски, като търговец на клиент.
Той отпи от кафето, остави чашата и ме погледна. Чаках търпеливо.
— Те наистина са баща и син — най-сетне заяви Клайн.
— И кой знае за това?
— Аз.
— И не сте казали на никого?
— Казах на Уолтър. Никой друг не ме е питал, освен вас.
— Не сте казали на Доли? Нито на сина й?
— В интерес на истината, не бях сигурен докъде се простира собствената ми отговорност. Оттогава не е минал ден да не се измъчвам. В известен смисъл бих казал, че съм доволен от появата ви.
— Клайв държеше ли изследванията да се запазят в тайна?
— Абсолютно. Дори го направи под чуждо име.
— А вие не сте казали на никого?
— Не, не съм. Защо?
— Знам ли… Дори въпросите налучквам, какво остава да тълкувам отговорите, които получавам.
— Много напомня медицинската практика — усмихна се Клайн.
— О, това не искам и да го чувам.
— Не се безпокойте, невинаги отговаря на истината — обясни той.
— Когато му дойде времето, ще разкрия пред Доли и Джейсън резултатите от изследванията, но междувременно ми се струва, че е по-добре да ги запазим в тайна.
— Нямам нищо против — рече Клайн. — Дори след смъртта си пациентът има право на своята неприкосновеност. Но вас какво ви интересува?
— Аз търся убиеца на един човек. Всичко, което на него не му е известно, може да ми бъде от полза.
Клайн отново посегна към кафето.
— А ако убиецът има нещо общо с наследството, тази информация може да се окаже опасна — каза той.
— Поне за един човек това е сигурно — потвърдих.
— А навярно и за този, който я притежава.
— Твърде умно прозрение за един интернист — отбелязах.
— Рядко се случва. По-често се опитвам да изчукам някоя сестра.
— И аз бих възприел подобен подход.
Клайн отново си погледна часовника.
— Време е за визитация — обяви той. Ако мога да помогна, няма да откажа. Аз харесвах Уолтър Клайв.
32
Апартаментът на Пъд Потър се намираше на една от малките улички, които тръгваха от площада, покрай магазинчето за сандвичи и павилиона, в който се продаваха карти за бейзбол и компактдискове втора ръка. Горните апартаменти имаха чудесна гледка към железопътните лиши, В малкото преддверие се наложи да прескоча тесен матрак, проснат на пода. Останалото включваше само спалня, кухненски бокс и баня.
