— Значи и ти си го забелязала.
— Все пак съм дипломиран психолог. Намери ли вече работа на Кевин?
— Да. Чрез Вини Морис.
— Не мисля, че имам неговите връзки.
— И бъди благодарна за това.
— Все пак мога да поразпитам. Повечето жени, които познавам, ходят на работа.
— Както и повечето мъже — добавих аз.
— В смисъл?
— Може и някой баща да се нуждае от бавачка.
— И мъжете ще разпитам — обеща Сюзан. — А сега искаш ли да чуеш какви са плановете ни?
— Включват ли учестено дишане?
— Задължително — откликна Сюзан. — Стига само да вдъхна парфюма ти.
26
Сюзан намери работа на Кейт като помощничка в една частна детска градина в Кеймбридж. Кевин бе нает от „Крокър Кънстръкшън“, където всички го приеха с подобаващо уважение. Няколко дни след като Кейт я напусна, Валъри Хач нахлу в кантората ми, без да затвори вратата след себе си.
— Що за услуги се предлагат тук, по дяволите? — рече вместо поздрав.
— Не е нужно да ми благодариш — отвърнах. — Просто си върша работата.
— Копеле гадно! Заради теб сега нямам бавачка за детето.
— Радвам се, че можах да услужа.
— Имаш ли някаква представа какво е да си едновременно майка и да правиш кариера?
— Не.
— Е, опитай се някой ден да се пребориш с конкуренцията с едногодишно бебе, вкопчило се в полата ти.
— Не ми се вярва полата да ми помогне да се изявя.
— Не се отклонявай от темата.
— Ние вече нямаме обща тема, мис Хач. Кейт нямаше желание да продължи да работи за теб, затова напусна и си намери друга работа.
— С твоя помощ.
— Не отричам.
— Ти дори си намерил работа на онзи тъпак, приятеля й.
— Така е.
— Бях те наела за нещо съвсем друго.
— Спомням си. Аз също напуснах.
— Не си въобразявай, че ще се примиря с предателството ти.
— Добре де, няма да си въобразявам.
— Твърдо съм решена да предприема съответните действия пред агенцията, издала разрешителното ти.
Кимнах.
— Трябва да знаеш, че няма да ти платя сметката.
— Няма никаква сметка.
— Искаш да кажеш, че са те подкупили?
— Искам да кажа, че извърших един вид безплатна услуга. Искаш ли да знаеш какво мисля?
— Не.
— Често чувам подобен отговор.
Замълчахме. Тя ме гледаше гневно.
— Е, и какво? — попита тя най-сетне.
— За кое?
— Нали искаше да чуя какво мислиш. Господа, колко си глупав.
— Мисля, че трябва да си потърсиш нова бавачка.
Валъри зяпна насреща ми.
— Сам ли се сети, или някой ти подсказа?
Усмихнах се и кимнах. Тя продължи да се блещи.
— Мъже! — заключи накрая, обърна се и с отсечена крачка напусна кантората.
27
Измина около месец след голямото разочарование, което бях причинил на Валъри Хач. Седях си в кантората, четях книга от Джонатан Лиър за Фройд и за разни други неща, когато при мен влетя Доли Хартман като мотив от любима стара песен. Седна на стола, определен за клиенти, и кръстоса невероятните си крака.
— Помниш ли ме? — попита тя.
— Да, разбира се. Как сте, мис Хартман?
— Моля те, наричай ме Доли.
Беше облякла пъстра лятна рокля и носеше на бос крак бели обувки с висок ток. Краката й имаха приятния загар, задължителен за състоятелните собственици на скъпи коне. Излъчваше страхотен сексапил, който едва не ме накара да се втурна покрай бюрото и да се примоля да умра в обятията й.
— Добре изглеждаш — отбелязах аз. Думите бяха слабо отражение на чувствата ми, но пък запазваха достойнството ми ненакърнено.
— Благодаря, Книгата интересна ли е?
— Не знам. Не я разбирам.
— Обзалагам се, че всичко разбираш.
— Само най-лесните пасажи.
Усмихнахме се един на друг.
— Какво те води в Бостън? — попитах, заслушан в гласа си от страх да не звучи прегракнало.
— Исках да те видя.
Доли се понамести в стола и прекръстоса крака. При което разкри немалка част от бедрата. Наблюдавах най-старателно. Човек никога не знае кога ще се натъкне на следа.
Усмихна ми се. Аз се прокашлях.
— Как вървят нещата в Ламар? — попитах.
Спенсър, най-изкусният събеседник.
— Точно затова исках да те видя. В Ламар нещата са ужасни.
Изпуснах малко въздух. Значи не беше дошла да ме заслепява с бедрата си. Не че не обичам хубави бедра. Ако целта й беше такава, щях да я приема на драго сърце. Тя обаче бе дошла заради някакъв проблем, тъй че можех да започна да се държа делово, което щеше да поохлади подтика ми да надам призивния зов на самеца.
— Разкажи ми — предложих й аз.
— В „Трите кобилки“ нещо не е наред.
— В какъв смисъл?
— Е, нито аз, нито синът ми получаваме достъп.
— Достъп ли?
— Не ни допускат да влезем. Нито в конюшните. Нито в къщата. Никъде.
— И какво става, когато настоявате?
— Охраната ни препречва пътя.
— И в къщата ли?
— Да.
— За „Секюрити Саут“ ли говорим?
