— И той би го направил за мен — заяви Кейт.
— Значи ли това, че когато се появи по време на разходките, той не те притеснява?
— Нямаме друга възможност — отвърна Кевин.
— Само дето все се караме — уточни Кейт.
— Защото той иска да си напуснеш работата, а ти отказваш.
— Няма да напусна, докато той не си стъпи отново на краката.
Поотдалечих се, застанах близо до брега и се загледах в сивите води на реката. Двамата на пейката зад мен приличаха на виновни ученици, чакащи прел кабинета на директора. След време отново заговорих, без да се обръщам.
— Защо не си намериш друга работа, Кейт? При някой по-разбран шеф.
— И аз все това й повтарям — натърти Кевин.
— Нямам време да си търся друга работа. Освен това…
— Какво?
— Ами бебето. Обичам го. И искам да се грижа за него. Никой друг не иска. Пък аз… не ми се ще като порасне, да прилича на майка си.
Изоставени лодки се полюшваха по волната повърхност, теглени навътре от вятъра. Зазяпах се. После се върнах при Кейт и Кевин.
— Ето какво ще направим, Кейт — рекох, — ще се наложи някое друго дете да спасяваш от майка му. А Миранда ще оставим да я спасява някоя друга бавачка.
— Че къде ще си намеря друга работа?
— Аз ще ти помогна. Също и на Кевин.
— Аз мога и сам.
— Видях те колко си корав, че и нафукан на всичко отгоре. И докъде стигна, изпокара се с жената, която обичаш.
— Мислиш си, че не умея да се бия само защото ти провървя с крошето?
— И двамата знаем, че не беше въпрос на късмет. Наистина мога да ти помогна, освен ако продължаваш да се дърпаш като пълен глупак.
— Наистина ли ще можете да намерите работа и за двама ни? — намеси се Кейт.
— Живеем в страната на неограничените възможности — отвърнах аз.
Момичето кимна и извърна очи към Кевин. Той й се усмихна.
— Искаш ли да опитаме? — попита я той.
— Да.
— Ами тогава сме съгласни.
25
В сряда сутрин бях в кантората, хапвах понички, поръсени със захар, пиех кафе и преглеждах вестника. Сряда винаги е ден, пълен с обещания, защото Сюзан не приема пациенти. Сутрин преподава, а следобедите обикновено посвещава на мен.
От друга страна, сутрините са по-добрата част от деня. Имах си вестник. Улиците бяха пълни с хора, изкъпани, добре облечеш, отправили се за работа. При мен в кантората беше тихо. Кафето бе току-що сварено. От поничките нямаше какво повече да се желае, а слънчевото начало на деня сякаш предвещаваше безброй хубави неща Когато свърших с вестника, вдигнах крака на бюрото, придърпах телефона и се обадих на Вини Морис.
— Джино да има вземане-даване с някоя строителна компания? — попитах аз.
— Че как иначе — чух в отговор.
— Един, дето умее да се оправя с големи машини, си търси работа.
— Има ли връзки? — попита Вини.
— Аз съм му връзката. Можеш ли да го уредиш?
— Естествено — отвърна Вини.
— Бързо ли ще стане?
— За утре добре ли е?
— На това му викам бързо.
— Ще ти се обадя — обеща Вини.
Затворихме. Отидох до прозореца и се загледах надолу към пресечката на Бойлстън Стрийт с Бъркли. Проследих потока от хубави делови жени, облечени в шити по поръчка, добре изгладени и грижливо подбрани дрехи Намирах се твърде високо, за да чувам, но знаех, че високите им токчета потракват по нагорещения тротоар. Знаех също, че повечето ухаят на скъп парфюм. Да бях наблизо, и те щяха да усетят прелъстителното ухание на моя „Клъб Мен“. Край мен обаче нямаше никой, който да ме подуши… засега поне. Погледнах часовника си. Единайсет без петнайсет. Щеше да бъде при мен до час и половина, или поне така бе обещала. Точността не бе измежду най-силните страни на Сюзан. Винаги си поставяше за цел да бъде точна, но като че ли страдаше от някаква форма на хронометрична дислексия, която почти винаги осуетяваше намеренията й. Ако човек можеше да предвиди колко ще закъснее, да речем, петнайсетина минути, би могъл да пренастрои очакванията си. При нея обаче закъсненията се проточваха от една минута до един час, а в редки случаи за най-голямо мое удивление се появяваше пет минути по-рано. Тъй като не можех да предвидя кога ще дойде, приех, че най важно е да съм подготвен, и запазих спокойствие.
Излях остатъка от кафето в чашата си, изплакнах каната, изхвърлих филтъра, добавих малко мляко и много захар в чашата, седнах отново и вдигнах крака на бюрото. Отпивах от кафето и си мислех за семейство Клайв и Теди Сап, за Поли Браун и Додтън Бекър, опитвайки се неуспешно да проумея случилото се.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се Вини.
— „Крокър Кънстръкшън“ — рече направо. — Кажи на твоя човек да търси Марти Ринкоун. От мое име.
— Къде се намират?
— Строят жилищни блокове край брега в Ревиър. Ще види камионите.
— Благодаря ти.
— Няма защо — отвърна Вини. — Да знаеш къде е Хок?
— Във Франция.
— По работа ли?
— Не мисля. Замина с една красива преподавателка по френски от Британска Колумбия. Мога ли аз да ти помогна?
— Можеш, ама няма да го направиш.
— Добре тогава, ако Хок се обади, ще му кажа, че си го търсил.
Затворихме. Вини не беше от приказливите.
Пристигна пощата. Прегледах я. Никой не ми пращаше чек. Все пак елин клиент ми бе написал благодарствено писмо. Имаше две сметки, за които написах чекове. Изхвърлих няколко предложения да си намаля таксата за телефона.
Сюзън дойде. Колкото и да закъснееше, винаги си струваше чакането. Този ден беше облякла къси бели панталонки, раирана риза и маратонки. Досетих се, че няма да ходим на някое официално място. Тя седна на канапето и сбърчи нос.
— Пак ли си се окъпал с „Клъб Мен“, или току-що са пребоядисали радиаторите?
— Страх те е от моето ухание, а? Защото се боиш, че вдъхнеш ли го, либидото ти ще се изтръгне от оковите на разума и ще затанцува ей тук, на килимчето.
— Сигурно си прав. Искаш ли да чуеш какви са плановете ни до края на деня?
— Да, но първо трябва да намеря работа на една бавачка.
— Бавачка ли? — повтори Сюзан.
— Именно.
Разказах й за Кейт и Кевин, за Валъри и Миранда.
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат заключи Сюзан.
