— Хубаво ще е да изровим нещо, което да ни свърши работа в съда — отбеляза Бекър.
— По време на незаконното проникване с взлом на едно частно ченге, което дори няма разрешително за работа в Джорджия?
— Добре ще е да не те хванат — отбеляза Бекър.
— Още по-добре ще е ти да не ме следиш.
— А най-добре ще е да не поискат от мен обратното.
— Рано или късно ще открия какво точно се е случило.
— Хубаво би било — подсмихна се Бекър.
43
Уговорих се с Руди Валоун да изпием по едно в „Падок“ таверна в приземния етаж на сградата, в която се помещаваше и кантората му. Барът се простираше край стената вдясно от входа, а иначе заведението бе от ония, в които човек се отбива за чийзбургер или трипластов сандвич, или пък, ако има среща с жена, която иска да шашне, като поръча пиле в гърне или салата от спанак. Полилеи в стил „Тифани“ висяха от тавана, сепарета с пейки от тъмен дъб срещу бара и няколко масички встрани оформяха интериора на заведението. Зад бара бе монтирано неизменното огромно огледало, тъй че всеки можеше да се любува на образа си или да зяпа жените, или и двете.
— Усърдно момче сте, не може да се отрече — рече Валоун замислено, докато отпиваше от чашата двоен бърбън с лед.
— Признателен съм ви, че го забелязвате — отвърнах. — Кажете, Уолтър Клайв споменавал ли е пред вас, че възнамерява да промени завещанието си?
От вътрешния джоб на сакото си Валоун извади кожен калъф с пури. Предложи първо на мен. Отказах. Той подряза крайчето на своята със специално за целта мъничко сребърно ножче. Сетне бавно разпали пурата, поднасяйки я към пламъка. Смукна, издуха дима и въздъхна доволно.
— Боже, какъв аромат.
На мен ми замириса на подпалена купчина боклук, но си замълчах, Валоун отново надигна чашата.
— Така човек трябва да приключва работния ден — каза той.
— Уолтър Клайв споменавал ли е, че възнамерява да промени завещанието си? — повторих аз.
— Това може да се нарече доверителна информация между адвокат и клиент.
— Не е задължително. Особено след като клиентът е застрелян.
— Може и така да се каже.
Валоун отново смукна, този път завъртайки леко пурата в устата си.
— Разполагате и с подкрепа на местно ниво.
Скромно сведох очи.
— Долтън Бекър ми говори за вас.
— Това е то местна подкрепа — рекох аз.
— Всъщност помоли ме да ви окажа максимално съдействие. Не пропусна да отбележи, че не иска от мен да нарушавам етичните норми, но щял да ми бъде признателен за всяко нещо, с което мога да ви помогна.
— С Долтън открай време сме близки — вметнах аз. — И тъй, Уолтър Клайв споменавал ли е, че възнамерява да промени завещанието си?
Валоун отново си поигра с пурата. Сякаш си бе наумил да изравни пепелта от всички страни.
— Веднъж говорихме за това — отговори той най-сетне.
— Кога?
— Преди да умре.
— Кога по-точно?
— Ей че сте взискателен! Може би месец преди това.
— И какво ви каза?
— Съществувала вероятност да поиска известни промени в завещанието си и дали щяло да има затруднения. Отвърнах му, че няма да има и ще стане много лесно. И попитах дали иска да го нахвърля в общи линии. Той отказа. Не бил сигурен дали изобщо ще се стигне до това. Щял да ме уведоми допълнително.
Отпих глътка от наливната бира, която си бях поръчал.
— И уведоми ли ви?
Валоун извади пурата от устата си и поклати глава. Ако не беше взел тази предпазна мярка, май щеше да си опърли лицето.
— Имате ли някаква представа как щеше да промени завещанието си?
— Ни най-малка.
— А нещо за причината?
— Също. Уолтър не беше от приказливите. Струва ми се, че Пени беше единственият човек, на когото се доверяваше.
— Тя да е говорила с вас?
— Пени ли? — усмихна се Валоун. — Но да, разбира се, винаги казва нещо мило, забавно и приятно. И никога нещо, което би могло да съдържа някаква информация.
— А разбира ли от бизнеса?
— В последните години тя го движеше. Баща й служеше само за фасада, откакто тя порасна. Той уговаряше клиентите, пиеше си питието с богаташите в клуба, с Доли ги канеха на закуска в „Читалнята“ в Саратога. Редовно имаха запазена маса в ресторанта „Джо“ за морски деликатеси в Маями. И други подобни. А Пени си стоеше у дома и управляваше бизнеса.
— А другите момичета?
Валоун отново се усмихна.
— Питате за тяхната роля в бизнеса?
— Да.
— Отговорът е „никаква“. Нямаха нищо общо с това, поне доколкото на мен ми е известно — отвърна Валоун.
— В такъв случай с какво се занимаваха? Като изключим пиенето и свалянето на мъже.
Валоун отново взе пурата между пръстите си и се усмихна.
— С нищо — отвърна той.
— Значи само пиене и мъже.
Поредно кимване.
— Мъже и пиене — провлече. — Пиене и мъже.
Той тръсна съвършено оформеното стълбче пепел в пепелника на бара.
— Е — рекох аз, — има и по-лоши начини човек да убива времето.
— Това е самата истина — съгласи се Валоун.
44
След като се разделихме с Валоун и потеглих обратно към мотела, забелязах, че ми се е закачила опашка. Човекът зад волана не беше много вещ в тая работа. Току се залепяше за мен или пък изоставаше твърде далеч назад и това го принуждаваше да натисне газта и да задминава колите, за да не ме изпусне.
Паркирах на обичайното място зад мотела. Онзи спря зад мен, после отиде в другия край на паркинга и с надеждата, че не съм го забелязал до този момент, завъртя колата и паркира на заден на място, където можеше да ме последва по най-бързия начин, ако реша да офейкам. Жалка гледка. Останах в колата с включен мотор и климатик и отделих минута-две за размисъл. Сетне излязох, отидох до колата му и почуках на стъклото. Прозорецът се спусна безшумно, студеният въздух се втурна навън, а горещият нахлу вътре. Зад волана седеше слабичък младеж с къдрава руса коса и авиаторски слънчеви очила. Беше облечен в карирано лятно спортно сако. Изгледа ме с толкова старателно заучено безразличие, че неволно се
