изразходвани от „Секюрити Саут“, за да се реши проблемът. Повечето от докладите в първите години бяха подписани с инициалите У. К. а напоследък все по-често с П. К.
Открих също и напечатан на пишеща машина доклад от три страници, неадресиран и неподписан, в който в крайна сметка се излагаше становището, че е напълно възможно Уолгър Клайв да е имал авантюра с Доли Хартман по време на брака си с Шери. А също и че е възможно Джейсън Хартман да е син на Уолтър. Мярнах копирна машина върху дългата маса зад бюрото. Направих си копие от доклада, пъхнах го в задния си джоб, а оригинала върнах на място в папката. Предположих, че докладът е изготвен от Делрой и е бил предназначен за Пени, Инициали не бяха поставени, но пък едва ли Уолтър Клайв сам би поръчал подобно разследване. По-добре от всеки друг той би трябвало да знае дали съществува вероятност да е бащата на Джейсън.
Рових се из документите още час, но не открих нищо интересно. Светкавичната ми проверка показа, че Пени управлява бизнеса и че фирмата процъфтява. Заключих шкафа, оставих ключа на мястото му, загасих лампата, заключих офиса и върнах ключа в склада.
Мики бе привършила с кобилката, която вече бе настанена в отделението си и бе подала глава, за да ме разгледа. С половин морков щях да я спечеля завинаги. Мики бе седнала върху обърната наопаки щайга за мляко и четеше списание „Космополитън“.
Да имаш някъде моркови? — попитах я аз.
— В торбата рече Мики и посочи с глава черна брезентова торба до левия й крак.
Вътре открих найлонова торба с моркови, спортен екип и гримове. Избрах един морков.
— Поднеси го с отворена длан и я остави да го поеме с език. Така няма да сбърка пръстите ти с моркова.
— Ей, малката, да знаеш, че съм роден в Ларами, Уайоминг. Да не мислиш, че не разбирам от коне?
— Сериозно? А на колко години си бил, когато си заминал оттам?
На десет-дванайсет.
Мики се усмихна.
— Поднеси го с отворена длан и я остави сама да си го поеме — повтори тя.
Така и направих. Дорестата кобилка си взе моркова и пръстите ми останаха невредими.
— Откри ли нещо? — попита Мики.
— Нищо особено. Ти какво ще кажеш за Делрой?
— И той като мен е наемен работник.
— Това ми е известно. Все пак ми се струва, че който не се плаши да тренира Джимбо, би трябвало да има известна свобода.
Мики ми се усмихна. Имаше широка уста. А големите й очи гледаха умно.
— Делрой е гадняр — рече тя. — Косите ми настръхват всеки път, като ме заговори.
— Сериозно? Аз пък се чувствам така, като се срещна очи в очи с Джимбо.
— Той поне е честен. Ако си науми, ще те убие, стига да му позволиш. А Делрой е плужек.
— Недей да увърташ, говори направо.
— Казвам каквото ме питате — усмихна се Мики.
— Защо го нарече влечуго?
— Винаги е лъснат до блясък и адски вежлив. Такъв и на плажно увеселение да го поканиш, ще ти се яви с официален костюм. Нещо отвътре обаче ти подсказва, че си пада по детското порно в Интернет.
— В буквален смисъл ли? — опитах се да уточня.
— Знам ли, по дяволите. Просто чувствам, че не е такъв, на какъвто се прави.
— Как така?
— Женска интуиция — усмихна се тя.
— Пени обаче го харесва.
— Дума да няма.
— А има ли нещо повече между тях?
— Не знам — сви рамене Мики. — Някой път си мисля, че се чукат. Друг път ми се струва, че тя просто го използва.
— Едното не изключва другото.
Мики потръпна.
— Ама че гадно! Да го пуснеш тоя в леглото си… Брррр!
— Опитвал ли се е да те сваля?
— А, не. Прави се на тузар. Ама обича да зяпа. Понякога, когато за пръв път се занимаваш с коня, се налага да легнеш по корем върху седлото, за да свикне с тежестта ти. И в тая поза дупето ти е щръкнало нагоре. Ако е наблизо, Делрой няма как да не се вторачи.
Докато си приказвахме, вече бе притъмняло. Намирахме се в малкото светло петно, образувано от лампата в конюшнята, а наоколо се спускаше топлата нощ на Джорджия — не беше черна, а кобалтовосиня. От джоба на ризата си извадих визитна картичка и я подадох на Мики.
— Ако ти хрумне нещо интересно за Делрой или за каквото и да било друго, засега съм в „Холидей Ин“. А и по всяко време можеш да оставиш съобщение на телефонния ми секретар в Бостън.
— Бих предпочела разговорът ни да си остане между нас.
— Аз също — отвърнах. — Значи се разбрахме.
46
Когато се върнах в мотела, колата на Хърб я нямаше.
На следващата сутрин слязох за закуска и заварих Бекър във фоайето да чете вестник, изпружил крака толкова безцеремонно, че се налагаше хората да го заобикалят.
— Добро утро — поздрави ме той.
— Здрасти.
Отидох до вратата. На отсрещния край на паркинга съзрях колата на Хърб. Личната ми опашка. Беше вече на работа. Върнах се при Бекър.
— Закусвал ли си? — попитах го аз.
— Малко, но мога да хапна още нещо — отвърна Бекър. — Обичам да закусвам.
Влязохме в ресторанта и се настанихме в едно сепаре.
— Отвън седи един и не изключва мотора на колата — рече Бекър. — Да знаеш нещо за него?
— От „Секюрити Саут“ са му поръчали да ме следи.
— Провървяло ти е и бързо си се усетил.
— Да бяха наели морж, по-трудно щях да го забележа.
Келнерката ни донесе сок и кафе. Поръчахме си закуска.
— Знаеш ли защо те следи?
— За да е сигурен, че няма да се доближа до „Трите кобилки“, което ще рече и къщата, и конюшните.
— Ами ако все пак тръгнеш натам?
— Ще повика подкрепление и ще ме спрат.
Бекър изсумтя, което вероятно трябваше да мине за смях.
— Май няма да им е много лесно да те спрат.
— Може и да не се стигне дотам Засега успявам да ги надхитря.
Бекър си сложи сметана в кафето, добави четири бучки захар и внимателно го разбърка.
— Понаучих едно-друго за Делрой — похвали се той. — Има го в регистъра.
— Това е добре.
— Известно време е бил ченге. После вече не. Когато напуснал полицията, на два пъти са го арестували, задето е измъквал пари от жени. Веднъж в Дейтън. Веднъж в Синсинати. В затвора не е лежал. И в двата случая жените в последния момент размисляли и отказвали да свидетелстват срещу него.
— Защото все още са го обичали?
— А, това не знам — рече Бекър. — Но ето ти и нещо друго. Лежал е три години за нападение в Пенсилвания.
