По лицето на Клайн бе избила червенина, която взе да се отдръпва, докато обмисляше отговора си. Накрая съвсем пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне. Ако се стигнеше дотам, поне се намираше на подходящо място. Все щеше да се намери кой да отговори на въпроса:
— Аз… познавам Шери от много отдавна…
Отново отпих от кафето. Не беше от най-доброто качество. Все пак беше горещо, съдържаше кофеин, тъй че реших да не бъда прекалено придирчив.
— Не мога да повярвам… — Клайн погледна наядената соленка в чинията си и я бутна настрана. Добро хрумване.
Продължих да чакам. Лицето му отново пламна. Добър признак. Все пак може би нямаше да се срути в краката ми.
— Знаете ли — започна той отново, без да ме гледа, — че във всеки асансьор, в тоалетните, в шкафчетата на медицинския персонал, навсякъде са поставени надписи:
— Виждал съм ги — отвърнах аз.
Клайн бавно поклати глава.
— Исусе Христе — изпъшка той.
— Вие сте й казали. Прав ли съм?
— Да.
— Били сте близки приятели, пък и в края на краищата ставало е въпрос за бившия й съпруг, а и косвено за дъщерите, тъй че не сте си и помислили, че вършите нещо нередно. Та тя живее в Сан Франциско.
— Горе-долу така беше.
Кога го е чула за пръв път?
— Скоро след като Уолтър си определи дата за изследванията. Бях в Сан Франциско на конференция по вътрешни болести. Вечеряхме заедно, пийнахме вино, знаете как става.
— Аха. А кога научи за резултатите?
— Същата седмица тя дойде в Ламар.
— Удивително е как нещата се наместват едно по едно, не мислите ли?
— Отби се в кабинета ми, както ви казах.
— И после?
— Поговорихме за разни неща… после някак засегнахме и тази тема… и аз й казах.
— Кога?
Клайн затвори очи, сякаш да си представи сцената.
— Картонът на Уолтър все още беше на бюрото ми. Спомням си, че тя го забеляза и каза нещо в тази връзка. Сигурно така се е стигнало до въпроса.
— Разбира се — съгласих се аз.
— Смятате, че е дошла именно с тази цел, за да научи със сигурност?
— Именно. Защо картонът не е бил на мястото си?
— Тъкмо се бях обадил на Уолтър, за да му съобщя.
— Значи и тя е узнала в същия ден.
— Да.
Чашата ми беше празна. Отидох да си взема още кафе, а когато се върнах, Клайн бе отпуснал глава в ръцете си.
— Трябва ли и някой друг да узнае това?
— Може би не. Няма да го споменавам, стига да не се наложи.
— Никога не съм предполагал… Смятате, че тъкмо така се е стигнало до убийството, нали?
— Да.
— И според вас Шери го е извършила?
— За да защити момичетата ли? — отговорих му с въпрос.
— О, не, не мисля отвърна Клайн. — Тя не беше… твърде всеотдайна майка.
И аз останах със същото впечатление. В такъв случай няма мотив за убийството.
— Омраза към Доли?
Кимнах бавно.
— Това би било основателен мотив отвърнах аз.
— Шери е много особена — промълви Клайн. — Аз… — Не си довърши мисълта.
Продължих да се наливам с безвкусното кафе.
— Кажете — опитах отново, — не че съм чак толкова любопитен, но все пак… Докато сте правили секс, случвало ли се е тя да ви шепне
Клайн рязко вдигна глава, а долната му челюст увисна. С усилие затвори уста, после пак я отвори, но не каза нищо.
— Всъщност не е моя работа — казах аз.
— Откъде знаете, че сме правили секс? — изхриптя докторът.
— Ами нали съм детектив — подметнах злорадо.
Върнах се в мотела с надеждата, че днес доктор Клайн няма да има пациент със сложна диагноза. Часът бе девет без петнайсет. Отидох в трапезарията и си поръчах закуска. Насред това приятно занимание ме осени една мисъл. Зарадвах се. Напоследък толкова рядко ме спохождаха умни мисли.
Информацията за намерението на Уолтър да си направи изследване за бащинство не е била достатъчен подтик за убийство. Някой трябва също да е знаел за намерението му да промени завещанието си. Довърших си закуската и отидох да се срещна с Руди Валоун.
— Долтън Бекър твърди, че Клайв се е готвел да промени завещанието си — заявих веднага щом седнах на стола срещу бюрото на адвоката.
— Както винаги, без никакви заобикалки — каза Валоун.
— Така е — съгласих се любезно. — Знаел го е и някой друг освен Клайв.
— Защо?
— Доверете ми се — опитах се да го насърча. — Кой друг освен вас е могъл да научи за намерението на Клайв?
— Това бе просто запитване относно възможностите, сър. Все още нямаше ясно формулирано намерение.
— А кой знаеше за запитването?
— Всеки, с когото е споделил — отвърна Ватоун.
— Вие не сте казали на никого, така ли?
— Разбира се, че не съм.
Осени ме нова мисъл, втората за деня. Беше по-находчива и от първата.
— Познавате ли Шери Ларк? — попитах аз. — Бившата мисис Клайв.
— Естествено.
— На нея казахте ли?
Стори ми се, че Валоун смени леко цвета на лицето си. Сигурно при адвокатите това можеше да се сметне за изчервяваме.
— Не, разбира се — отсече той. — От къде на къде да казвам на Шери?
— В изблик на страст например.
Руменината по лицето му се посгъсти.
— Моля?
— Вижте, и без ваша помощ мога да разбера. Въпрос на време и пари, от чиято липса в момента не се оплаквам. И все пак защо да протакаме? Шери е свободен дух. По всяка вероятност не е необяснимо желанието й да докаже, че все още е привлекателна, и то сред обкръжението на бившия й съпруг. Чукали сте я, нали?
